Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 3146 от 20.06.2025, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 14055/2024
Вид
Решение № 3146
Подписан
20.06.2025
В сила
22.07.2025
Състав
Ирена Славова Аврамова - Смит

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 3146 гр. Пловдив, 20.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20245330114055 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Ц. П. Я., чрез пълномощник – адв. С. Н., против „Би Енд Джи Кредит” ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 350,11 лева, представляваща недължимо платена при изначална липса на основание по нищожна клауза за заплащане на такса за бързо разглеждане на искане за кредит по чл. 9, ал. 1 от Договор за кредит ***** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.08.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че на 04.05.2022 г. между страните бил сключен Договор за кредит *****, по силата на който ответникът предоставил на ищеца парична сума в размер на 1000 лева в заем. С договора бил договорен фиксиран лихвен процент 32,55 % и ГПР в размер на 32,55 %. В чл.

9, ал. 1 от договора била уговорена клауза „бързо разглеждане на искането за кредит“, за която ищецът следвало да заплати такса в размер на 350,11 лева.

Сочи се, че ищецът усвоил заемния ресурс, като изплатил всички дължими по кредита суми, включително и посочената такса. Според ищеца таксата за бързо разглеждане на искането за кредит се явява недължимо платена, 1 доколкото клаузата с която е уговорена противоречи на добрите нрави и е неравноправна. Противоречието с добрите нрави се обуславя от липсата на еквивалентност на престациите, дължими от двете страни. Отделно, с тази такса се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника.

Поддържа се, че таксата за бързо разглеждане на искането за кредит не е включена в размер на ГПК, въпреки че по естество си представлява част от възнаграждението по договора, което води и до заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. По този начин се нарушават изискванията на чл. 11, ал. , т.

10 ЗПК, като е налице „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.

68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Предвид изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Би Енд Джи Кредит” ООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че клаузата на чл. 9, ал. 1 от договора се явява действителна, доколкото не противоречи на добрите нрави.

Предвидената в посочения текст на договора такса не представлявала скрито възнаграждение, като не следвало да бъде включена в ГПР. Поддържа се, че таксата за бързо разглеждане на искането за кредит не е задължително условие за получаване на кредита, а се предоставя по желание на потребителя, поради което не се включва в понятието „общ разход по кредита за потребителя“.

Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена, като в полза на ответника се присъдят разноски в производството.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

По делото е представен Договор за кредит ***** от 04.05.2022 г., сключен между „Би Енд Джи Кредит” ООД и Ц. П. Я., по силата на който на ищцата е предоставена сумата в размер на 1000 лева за срок от 11 месеца с погасителна вноска в размер на 106,36 лева, при уговорен ГПР в размер на 36,18 % и годишен лихвен процент в размер на 32,55 %.

Съобразно чл. 9, ал. 1 от договора при кандидатстването си за кредит кредитополучателя е заявил желание за бързо разглеждане на искането за кредит, за което следва да заплати парична сума в размер на 350,11 лева, дължима на равни части с погасителните вноски по кредита.

За изясняване на делото от фактическа страна е допусната съдебно2 счетоводна експертиза, от чието заключение се установява, че ако към ГПР се добави предвидената такса в размер на 350,11 лева, неговият размер става 144/14 %. Вещото лице е констатирало, че извършените плащания от страна на ищцата са в общ размер от 1552,04 лева, разпределени както следва: 1000 лева – главица, 0,93 лева – законна лихва, 78,16 лева – договорна лихва, 143,68 лева – такса „динамично плащане“, 324,67 лева – такса „бързо разглеждане“, 4,60 лева – обезщетение за предсрочно погасяване. Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено, с нужните професионални знания и опит, както и обосновано.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

Основателността на предявените осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за връщане на платеното при начална липса на основание, е обусловена от проявлението на следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за кредит, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за кредит е действителен.

От събраните по делото доказателства по категоричен начин се установи, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на кредит. Кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.

4 от ЗПК. Сключеният договор за кредит по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази 3 недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид изложеното е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във 4 връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

В настоящия случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора – 36,18 %, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Съобразно изложеното от фактическа страна, в чл. 9, ал. 1 от процесния договор е уговорена такса за услуга по бързо разглеждане на искането за кредит в размер на 350,11 лева. В същото време кредиторът не включва обсъжданата такса при формиране на ГПР по договора, за което се съдържа изрично признание в подадения по делото отговор на исковата молба. Видно от заключението по допуснатата ССчЕ посочената такса не е взета предвид при изчисляване на ГПР, като при нейното включване същият е в размер на 144,14 %. При това положение очевиден е стремежът му по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „такса за бързо разглеждане” към всяка погасителна вноска.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая, доколкото съдът намира, че е налице недействителност на целия договор за потребителски кредит, то такава безспорно е налице и по отношение на клаузата от договора, която предвижда заплащане на такса за бързо разглеждане на искането за кредит.

От събраните по делото доказателства се установи, че в изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответното дружество по процесния договор за кредит сумата в общ размер от 1552,04 лева, от която сумата в размер на 324,67 лева за такса за бързо разглеждане на искането за кредита. До този размер предявеният иск с правно 5 основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен с оглед изложените съображения относно недействителността на процесния договор, като за разликата над 324,67 лева до пълния претендиран размер от 350,11 лева искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

По отношение на разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищеца. В полза на ищеца следва да се присъдят сторените по делото разноски за държавна такса в размер на 50 лева и за възнаграждение за вещото лице в размер на 200 лева. В производството по делото ищецът е представляван от адвокат С. Н. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адв. Н. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС . Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако 6 установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС , националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.