Определение № 3237 от 04.12.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3237 гр. София, 04.12.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на втори декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлин Михайлов

Членове:

Даниела Христова

Цветомира П. Кордоловска Дачева като разгледа докладваното от Даниела Христова Въззивно частно гражданско дело № 20251000503036 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 ГПК.

Образувано е възоснова на частна жалба, подадена от Л. Г. И. И. срещу определение № 20482/21.10.2025г. по гр.д.№7342/2022г. на СГС, с което е оставена без уважение молба с вх. №13557/04.02.2025г. за възстановяване на срока по чл. 82 от ГПК,“ в който молителят /в производството по чл. 390 от ГПК/ може да поиска освобождаване на внесената от него гаранция във връзка с допуснато по негово искане обезпечение на бъдещи искове, предвид постановеното определение №18003 от 08.11.2024г. по гр. д. №7342/22г. по описа на СГС, Г. О., 24 състав, с което е оставено без уважение искането на това лице да бъде освободена внесената от него гаранция, тъй като искането е направено след изтичане на срока, определен в чл. 82 от ГПК.“.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение. Поставени са въпроси свързани с недопустими според частния жалбоподател аналогии свързани с режима на собствеността на безстопанствени вещи и в този смисъл, недопустимост на искането за възстановяване на срок.

Настоящият състав на САС, приема частната жалба като процесуално допустима – подадена в срок (определение № 59 от 10.02.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2682/2021 г., I т. о., ТК, докладчик съдията А. Х.) от правен субект, който е процесуално легитимиран и е обосновал правен интерес да постави пред съд въззивен частно правен спор относно законосъобразността на съдебен акт, който подлежи на въззивно обжалване.

По основателността на частната жалба, настоящият съд излага следните мотиви:

От фактическа страна: С определение № 6671/12.07.2022г. по гр.д.№ 7342/2022г. на СГС е допуснато обезпечение на бъдещ иск чрез спиране на принудителното изпълнение по изп. д. №35/21г. по описа на ЧСИ Г. Д.. Обезпечението е допуснато при 1 условие, че молителката внесе гаранция в размер на 50 000лв. На 21.07.2022г. гаранцията е внесена. На 22.07.2022г. е обезпечителна заповед.

С определение №8241/25.08.2022г. по гр.д. №7342/2022г. служебно е отменено допуснатото обезпечение, поради неизпълнение на задължението на бъдещия ищец (молител в обезпечителното производство) да предяви иска и да представи доказателства за това, в определен от съда срок. Определението е обжалвано, но частната жалба е върната с разпореждане № 19970 от 21.11.2022г. Разпореждането за връщане е обжалвано. С въззивно Определение № 468 от 21.02.2023г. постановено по в.ч.грд. № 346 по опис на САС за 2023г. въззивният съд е потвърдил обжалваното разпореждане. Съдебният акт на въззивната инстнация е обжалван пред ВКС, който с Определение № 1809 от 22.06.2023г. постановено по гр. Д. № 2374 по опис на ВКС не е допуснал касационно обжалване.

От датата на постановяване на Определение № 1809 от 22.06.2023г. постановено по гр. Д. № 2374 по опис на ВКС е възникнало правото на вносителя на паричната гаранция да иска нейното връщане. Искане за връщане на гаранцията е обективирано в молба с вх.

Рег. № 110552 от 15.10.2024 г. С молба вх. Рег. № 120318 от 05.11.2024 г. един от бъдещите ответници в исковото производство, което не е било образувано поради пасивно процесуално поведение на бъдещия ищец е заявил, че няма възражение внесената парична гаранция да бъде върната на вносителя.

С Определение № 18003 от 08.11.2024г. постановено по ч. гр.д. № 7342 по опис на СГС за 2022 г. съдът е оставил без уважение молба с вх. Рег. № 110552 от 15.10.2024 г. за освобождаване на внесената парична гаранция в размер на 50 000 лева и връщането ѝ на вносителя – Л. Г. И.,като решаващия мотив за отказа е изтеклия срок по чл. 82 от КПС и тълкуването дадено в т. 3 от ТР № 6 от 23.10.2015 г. по т.д. № 6/2014 г. по опис на ОСГТК на ВКС. В определението е посочено, че то не подлежи на обжалване.

С молба вх. Рег. № 13557 от 04.02.2025г. пр. представител на Л. Г. И. е посочил, че иска възстановяване на срока по чл. 82 от ГПК, а относно причината за пропуска изтъква тежко заболяване, констатирано на територията на чужда държава – САЩ, проведено лечение там, невъзможността на молителката да пътува поради наложила се опаритевна намеса, а след това химиотерапия и многократно периодично хоспитализиране. Възоснова на изложените конкретни факти и представени в превод доказателства, Л. Г. И. е поискала възстановяване на едногодишния срок по чл. 82 от ГПК. Това искане е оставено без разглеждане, а след отмяна на определението и връщане на делото за произнасяне по неговото същество, първоинстнационният съд е оставил молбата без уважение. За да постанови първия по ред резултат, съдът изобщо не е обсъждал причинете за пропускане на срока, а се е позовал на неговото изтичане, като е приел, че към датата на изтичане на срока е възникнало придобвно основание по смисъла на чл. 77 от ЗС - чл. 99 от ЗС Приел е, че вече е налице спор за собственост, който изключва процесуален ред за възстановяване на срок и е оставил искането без разглеждане. За да остави искането без уважение, първоинстнационния съд се е позовал на същите мотиви, но е допълнил, че едногодишния срок, в който вносителят може да поиска връщане на гаранцията е преклузивен, поради 2 което по естеството си не подлежи на възстановяване.

Възоснова на гореизложените факти, от правна страна настоящият състав на САС приема следното:

Срокът от гледна точка на процесуалното ни право е период от време, през който участниците в съдебното производство следва да извършат определено относимо към развитието му действие. Той може да бъде както установен от закона, така и определен от съда. Обикновено срокът е насочен към страните по делото и се свързва с възможността те да проявят активност, за да защитят и упражнят правата си, защото ако не го направят своевременно, на по-късен етап ще бъдат лишени от нея. ГПК урежда и срокове, които трябва да бъдат спазени от решаващия правния спор съдебен състав. Съгласно разпоредбата на чл. 64, ал. 2 ГПК „страната, която е пропуснала установения от закона или определения от съда срок, може да поиска неговото възстановяване, ако докаже, че пропускането се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее“.

Цитираната разпоредба изглежда пределно ясна. Тя се отнася както за установените от закона срокове, така и за тези, определени от състава на съда по конкретното дело. Възможността за позоваване на посоченото правило е предоставена на страните по делото, защото именно за тях процесуалният пропуск може да бъде фатален. Те трябва да са изпуснали да извършат своевременно съответното действие и респективно срокът за извършването му вече да е изтекъл. Когато срокът все още не е изтекъл, при уважителни причини, би могло да се иска от съда удължаването му, но не и възстановяването му.

Наличието на посочените предпоставки – процесуален пропуск и изтекъл срок, обаче, далеч не е достатъчно, за да бъде приложена горепосочената правна норма.

Необходимо е пропускът да се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които страната не е могла да преодолее. Такива обстоятелства, според Решение № 236 от 20.01.2020 г. по гр. д. № 4551/2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, са настъпили внезапно за страната и нито са могли да се предвидят, „нито да се преодолеят от волята на страната, при нормално проявена грижа на добрия стопанин и добросъвестност.“.

От представените от молителката доказателства, се установява, че тя продължително не пребивава на територията на Р България, като в този период е дигностицирана със заболяване, което е обосновало оперативна намеса, която е била осъществена на територията на САЩ и там е проведено след оперативно лечение.

Безспорно се касае за необичайни обстоятелства, които носят белезите на извънредност. Преценката, която се изисква от съда е свързана с понятието „особени непредвидени обстоятелства“ и в случая, тя е положителна, защото се отнася до диагноза, наложила оперативно лечение и постоперативни интервенции (химеотерапия), всички осъществени на територията на чужда държава. Посочените от молителката обстоятелства, удостоверени с писмени доказателства са пречка да упражни правото да иска връщане на внесена парична гаранция. Самата пречка е съществувала достатъчно продължително 3 време, за да създаде обективна невъзможност за спазването на срока. В Определение № 39 от 27.03.2014 г. по ч.пр. д. № 5299/2013 г. на ВКС е дадено разбиране, че „особено непредвидено обстоятелство по смисъла на чл. 64, ал. 2 ГПК може да е само внезапно възникнало препятствие, което страната не е в състояние да преодолее във времето на течащия срок.“ Възоснова на представените по делото доказателства, настоящият състав на САС приема, че са налице предпоставките в чл. 64, ал.2 от ГПК.

Частно правният спор е усложнен поради това, че с пропускането на срока е възникнало задължение за съда и право за неучастващ в производството правен субект, какъвто е Държавата. Пропускът да поиска връщане на паричната гаранция е довела до задължението на съда да внесе сумата като приход в Държавния бюджет. Преди да е извършено заприходяване в Държавния бюджет сумата стои по сметка на съответния съд, който може да се разпореди с нея в полза на извършилия плащането, дори и ако е изтекъл срока по чл. 82 от ГПК ако са налице предпоставките за неговото възстановяване. Тази хипотеза съответства на усложненията свързани по принцип с възстановяване на срокове при приключили съдебни производства.

Обезпечителното производство е приключило с постановяване на определение за служебна отмяна на допуснатото обезпечение. Разпореждане № 19970 от 21.11.2022г. постановено по ч. гр.д. № 7 342/2022г по опис на СГС е влязло в сила на 03.02.2023 г.

Пропускането на срока е следствие от пропуск на съда да определи срок за предявявана на обезпечения иск, както и да предупреди молителката, че ако не спази този срок, съдът допуснал обезпечението го отменя служебно. Т.е. за нея срокът да търси връщане на внесената парична гаранция започнал да тече от 03.02.2023г. не може да се свърже със съобщение за пропускане на срока след изтичане на една година. Вярно е, че възстановяването на пропуснатия срок е мислимо в рамките на висящо съдебно производство, защото в противен случай то губи своя смисъл. Същевременно, обаче, както видяхме по-горе самото основание за процесуалния пропуск възниква по време на висящото производство, а не след като то е приключило, поради което дори и искането да бъде отправено след приключването на делото, то е повече от ясно, че препятствието на страната да прояви активност е било налице именно докато е текъл едногодишния срок. Затова не можем да изключим възможността за приложение на института само поради обстоятелството, че към момента на подаване на искането за възобновяване на срока, делото е вече приключило.

В мотивите към тълкувателно решение № 6 от 23.10.2015г. по т.д. № 6 /2016 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че залогът на парична сума, внесена като гаранция по сметка на съд на основание чл. 391, ал. 2 ГПК, чл. 398, ал. 2 ГПК и чл. 282 ГПК се учредява при условията на чл. 181, ал. 1 ЗЗД чрез внасяне на сумата по банковата сметка на съответния съд. При липса на договор между страните заложното правоотношение се подчинява на особени правила, уредени в специални правни норми на процесуалния закон относно процедурата и предпоставките за освобождаване на сумата от залогодържателя /съдът/ чрез връщането й на залогодателя или превеждане по сметка на съдебния изпълнител за 4 удовлетворяване на вземането на залогополучателя, респ. отказ от освобождаване на сумата в случаите, когато гаранцията е внесена като обезпечение за причинени вреди на насрещната по спора страна и последната е предявил иск за обезщетяването им /чл. 403, ал. 2 и чл. 282, ал. 4 ГПК/. Производството по освобождаване на внесени като гаранции по сметка на съд суми е уредено като двустранно - чл. 403, ал. 2 ГПК - и съдът се произнася като вземе предвид исканията и възраженията на всяка от страните, т.е. при осъществяване на правораздавателна дейност и е обвързан да предприеме предписаното от правната норма действие /задържане на сумата, връщането й на залогодателя или превеждане по сметка на съдебния изпълнител за удовлетворяване на кредитора- залогополучател, респ. превеждането й в държавния бюджет при условията на чл. 82 ГПК/ в резултат на правния извод коя от хипотезите на правната норма е приложима. Тълкувателното решение дава яснота в процесуалнито правоотношение между съда и всеки кредитор на длъжника залогодател, но не дава тълкуване в протоотношението между съда и залогодателя, когато той не е длъжник на трето лице. Непотърсилия връщане на парична гаранция в едногодишен срок не е длъжник на Държавата. Уредената в процесуалния закон специална процедура по освобождаване на внесена като гаранция по сметка на съд сума, изключва възможността съдът да бъде трето задължено лице по смисъла на чл. 507 и чл. 508 ГПК срещу което всеки кредитор на длъжника-залогодател да има право да насочи изпълнение на свое парично вземане. Това се отнася и до правата на Държавата. Т.е. съдът не може да действа в полза на Държавния бюджет, ако не е уведомил страната, че има право в едногодишен срок да иска връщане на внесената гаранция и че след изтичане на срока, правото да иска връщане на сумата от съда се погасява. Срокът по чл. 82 от ГПК безспорно е преклузивен, но от значение към частноправния спор е дали е процесуален. Той е такъв, ако с пропускането му се погасява процесуално право. Правото да се иска връщане на парична гаранция е процесуално право. Срокът за упражняване на процесуални права в исковото и обезпечителното производство може да бъде възстановяван ако са налице предпоставките за това и няма изрична забрана. Преклузивните процесуални срокове също подлежат на възстановяване. ГПК допуска срокът за извършване на процесуално действие да се възстановява дори и когато делото вече е приключило с влязъл в сила съдебен акт, заедно със съответните за това последици, свързани с преразглеждането на един вече приключил правен спор. Неслучайно такова разбиране е било застъпено в теорията и при действието на ГПК (отм.) и при сега действащия процесуален закон, а именно, че „от двете ценности – стабилитет на решението и правото на страната на защита, трябва да се предпочете втората“.