Решение № 360 от 16.04.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 360 гр. Стара Загора, 16.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20255530103341 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от К. Е. С. от ***************** против „Вивус.Бг“ ЕООД – гр. София - по искове по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че между него - като кредитополучател и ответника – като кредитодател, са сключени пет договора за потребителски кредит, а именно:

1. Договор за кредит № 9751950001 от 01.11.2021г., по силата на който кредитодателят се е задължил да предостави заемни средства в размер на 200 лв. на ищеца, а той се е задължил да възстанови заемната сума, ведно с възнаградителна лихва;

2. Договор за кредит № 9751950002 от 18.01.2022г., по силата на който кредитодателят се е задължил да предостави заемни средства в размер на 1300 лв. на ищеца, а той се е задължил да възстанови заемната сума, ведно с възнаградителна лихва. Видно от платежния документ, представен към исковата молба, усвоената главница била 1000 лв., а не 1300 лв., както е посочено в удостоверението;

3. Договор за кредит № 9751950003 от 04.08.2022г., по силата на който кредитодателят се е задължил да предостави заемни средства в размер на 400 лв. на ищеца, а той се е задължил да възстанови заемната сума, ведно с възнаградителна лихва;

4. Договор за кредит № 9751950004 от 02.09.2022г., по силата на който кредитодателят се е задължил да предостави заемни средства в размер на 900 лв. на ищеца, а той се е задължил да възстанови заемната сума, ведно с възнаградителна 1 лихва;

5. Договор за кредит № 9751950005 от 08.09.2022г., по силата на който кредитодателят се е задължил да предостави заемни средства в размер на 1100 лв. на ищеца, а той се е задължил да възстанови заемната сума, ведно с възнаградителна лихва.

Всичките договори били сключени при условията на закона за електронния документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. При всеки от договорите бил уговорен годишен лихвен процент на заема от 40,99 % и годишен процент на разходите от 49,7 %. Съгласно Общите условия /ОУ/ към всеки от процесните договори за кредит, при удължаване на срока за връщане на съответния кредит със 7, 14 или 30 календарни дни над първоначално определения срок за връщане на кредита, се дължала „такса за удължаване“, съгласно тарифа на кредитора.

Процесните договори за заем били потребителски – страни по тях били потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП и се подчинявали на правилата на ЗПК и ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно. Действително приложеният във всяко от кредитните правоотношения годишен процент на разходите /ГПР/ бил различен от посочения в договорите - 49,7 %. Това било така, защото, съгласно всеки от договорите, се дължала „такса за бързо разглеждане“, уговорена в различен размер по всеки от договорите.

Според ОУ към договорите, опциите при сключване на договор за паричен заем били две: или избиране приоритетно разглеждане и плащане такса експресно разглеждане при разглеждане на заявката и получаване на становище до 15 минути след подаване на предложението за сключване на договор за заем или обикновена заявка без такса. Обикновената заявка означавало заемодателят да вземе становище в срок от 7 дни, поради което, при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок, заемателят винаги щял да е принуден да избере опция приоритетно разглеждане.

Кредитодателят, залагайки като клауза „такса за бързо разглеждане“ в договорите за потребителски кредити всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът, използвайки заблуждаваща търговска практика, създавал неравноправност, която го благоприятствала и увреждала кредитополучателя. С такава клауза в договорите ответното дружество целяло да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния ГПР, като това обстоятелство пораждало недействителност на целите договори, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК, във връзка с чл. 19 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водела до нищожност на договора. Това било така, защото ГПР включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, лихви, други преки или косвени разходи, 2 комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Твърдяното се подкрепяло и от факта, че съгласно всеки от процесните договори за кредит, ищецът следвало да заплати „такса за бързо разглеждане“, която по всеки от тях се дължала пропорционално към всяка вноска по кредитите и била отразена в погасителните планове и представлявала неразделна част от договорите за кредит. Съгласно ОУ към договорите за кредит, „такса за бързо разглеждане“, предоставяла възможност кредитополучателят да заяви изрично бързо разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит, което гарантирало обработка на искането и предоставяне на отговор до 15 минути от изпращането му.

Уредено било също, че когато искането за отпускане на кредит постъпи извън работното време на кредитора, в неработен ден или на официален празник, се допускало забавяне в обработката извън посочените 15 минути, но при всички случаи се гарантирало приоритетно разглеждане и ускорена процедура за отговор в срок до 2 часа от началото на първия следващ работен ден. За заявката на допълнителната незадължителна услуга за бързо разглеждане на искането за кредит, кредитополучателят дължал такса за бързо разглеждане, която се изчислява спрямо сумата на кредита и срока на договора за кредит. Дължимата сума за тази допълнителна незадължителна услуга се сочела в специалните условия на договора за кредит и била включена в тарифа на кредитора, налична на началната страница.

Уговореното възнаграждение под формата на „такса за бързо разглеждане“ се явявало разход по кредитите, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР – индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК.

Този извод следвал от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в който смисъл била и съдебната практика – така задължителните указания на СЕС дадени с Решение на Съда от 21.04.2016 година, по дело С 377/14, Ernst Georg Radlinger, Helena Radlingerova срещу Finway a. s., ECLI: EU: C:2016:283, при което по правилото на чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, се явявала нищожна. Поради невключването на това възнаграждение в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договорите на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това се счита, че всеки от процесните договори за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК. В тази връзка, цитира съдебна практика по сходни казуси. Следвало да се посочи, че още при сключването на всеки от процесните договори е предвидена „такса за бързо разглеждане“.

Включена по този начин към общо дължимите от ищеца суми по договорите, таксата 3 на практика се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя. Тази клауза имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 от ЗЗП, като с нея се целяло неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга и същата представлявала скрит разход по всеки от договорите за кредит, който разход не е включен в ГПР и с прибавянето на сумата, процентът на разходите значително надхвърляла посочените в договорите стойности и потребителят се въвеждал в заблуждение. В заключение, посочените лихвени проценти във всеки от договорите от 40.99 %, не отговаряли на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „такса за бързо разглеждане“ представлява част от отскъпяването на кредита. Уговорената клауза, с която се уговаряло възнаграждение за дължима „такса за бързо разглеждане“ от всеки от процесните договори се явявала недействителна.

Разпоредбите на чл. 10а ЗПК давали възможност на кредитора да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги, във връзка с договора. Това били услуги, които нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж. Смята се, че таксата за бързо разглеждане на заявката за отпускане на кредит, представлява установено задължение на заемополучателя, свързано именно с усвояване на кредита, поради което клаузата за дължимост на сума за такса била уговорена изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установявала забрана за начисляване на такси и комисионни, свързани с усвояване и управление на кредита. За да е нищожна като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, тя следвало да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 ЗЗП, като същевременно не попадала в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП. С цитираните уговорки за дължима такса за бързо разглеждане по същество прехвърляла върху кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на задълженията на финансовата институция по чл.

16 от ЗПК за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит. Нещо повече, в относимата уговорка на чл. 4.2. от ОУ се предвиждало, че срещу заплащане на сумата се гарантира "обработка" на искането до 15 минути от изпращането му, което неминуемо съставлявало дейност по отпускане и усвояване на кредита, обхванато от императивна забрана на цитираната разпоредба на ЗПК за начисляване на допълнителни такси и комисионни. Освен гореизложеното, конкретните престации, за които са начислени допълнителните такси били изцяло насочени към събирането на дълга и възможността за неговото увеличаване чрез отпускане на допълнителни суми, което се явявало изцяло в интерес на кредитора и се намирало в колизия със забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. С тази такса кредиторът се домогвал да набави допълнителни плащания извън предвидените в закона. Не се 4 установявала конкретна услуга, която да е предоставена срещу дължимостта на посочената сума, още повече, че не е установена разликата между обикновеното и приоритетно разглеждане на документите. Освен горното, клаузата се явявала нищожна и поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост. Нещо повече, в относимата уговорка на чл. 4. 2. от ОУ се предвиждало, че срещу заплащане на сумата се гарантира бърза "обработка" на искането, което неминуемо съставлявало дейност по отпускане и усвояване на кредита, обхванато от императивна забрана на цитираната разпоредба на ЗПК за начисляване на допълнителни такси и комисионни. Цитира съдебна практика в подкрепа на становището си за недействителност на клаузата, уговаряща дължимост на „такса за бързо разглеждане“ по договори, сключени с кредитодател ответника в настоящото производство.

C оглед гореизложеното, моли да бъде прието, че предявените искове в настоящото производство са по чл. 55, ал. 1, пред. 1 от ЗЗД, а именно искове за връщане на платеното при начална липса на основание. Съгласно цитираната хипотеза, моли съдът да приеме, че за да са основателни предявените искове, следва да се установи, че плащането на претендираните суми е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договорите по чл. 22 ЗПК. Също така, следвало да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само можел, но и бил длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:- при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и други цитирани решения на ВКС - при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства.