Решение № 2524 от 16.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2524 гр. София, 16.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Дора З. Илиева Въззивно гражданско дело № 20251100514596 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано след отмяната с Решение № 759 от 18.12.2025г., постановено по гр. д № 1034/2025г., по описа на Върховния касационен съд, III г.о. на Решение № 6896 от 12.12.2024г., постановено по в.гр.д. № 2320/2024г., на Софийски градски съд, с което е потвърдено Решение № 13791/10.08.2023г., по становено по гр. д. № 49997/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 26 състав, с което А.

П. Г. е осъден да заплати на „Софбултрейд - 5“ ЕООД по частичен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД сумата от 10000 евро, част от вземане в общ размер от 50000 евро, представляващо компенсаторна неустойка по чл. 41 от предварителен договор за учредяване на право на строеж срещу задължение за построяване на недвижими имоти от 03.06.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба – 14.09.2022 г., до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 782,33 лв., разноски в производството и производството по делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд.

Предмет на производството пред настоящия състав е подадената от името на А. П. Г., чрез пълномощниците адв. Н. С. адв. М. С.а срещу посоченото по – горе първоинстанционно съдебно решение.

Оспорва се незаконосъобразността и правилността на съдебния акт с доводи, че в договора не бил уговорен срок за изпълнение, а уговорените такива, касаели единствено учредяването на правото на строеж, както и строителството на сградата, но не и срока на предварителния договор.

Поддържа се, че през изминалите 8 години от подписването на договора, 1 строителят не предприел действия по изпълнението му, поради което въззивникът бил претърпял значителни вреди и пропуснал ползи.

Сочи се, че забавянето на административните процедури било по вина на строителя, поради което счита, че именно ищцовото дружество било неизправна страна по договора, с оглед на което счита, че не дължи неустойка по предварителния договор, респективно претендира за отмяна на първоинстанционното съдебно решение.

В срочно депозиран отговор, въззиваемият „Софтбултрейд – 5“ ЕООД, ищец в първоинстанционното производство, оспорва въззивната жалба изцяло. Солидаризира се с изводите, възприети в ревизирания съдебен акт като отговарящи на действителният смисъл на приобщените по делото доказателства. Акцентира върху обстоятелството, че действителната воля на страните по сключения договор е обхващала изготвянето на изменение на подробния устройствен план по отношение на двата поземлени имота, чрез обединяването им в един самостоятелен УПИ, за което дали и изричното си съгласие. Поддържа, че едва към момента на изчерпване на градоустройствената процедура са започнали да текат сроковее за изпълнение на задълженията за снабдяване с виза за проектиране и изготвянето на одобрен архитектурен проект за сградата в границите на новия УПИ.

Оспорват се изрично твърденията за надлежно учредяване на представителна власт на строителя за снабдяване с необходимите строителни книжа. В тази връзка изрично посочва, че подобно възражение, релевирано за пръв път пред въззивната инстанция е преклудирано.

Насочва се вниманието към обстоятелството, че двете разпоредителни сделки, извършени от ответника, са извършени след окончателното влизане в сила на акта, приключващ градоустройствената процедура и в рамките на сроковете по чл. 8 и чл. 9 от предварителния договор, считано след приключването й.

В обобщение посочва, че извършените отчуждителни сделки налагат извод за неизпълнение на задължението по чл. 24 от Договора, респективно възникване на неустоечното обезщетение. По подробно изложените аргументи моли от съда да потвърди първоинстанционното съдебно решение.

Съдът след като прецени приобщените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл.

325, ал. 2 ГПК, приема за установено следното:

Производството пред Софийски районен съд е образувано по искова молба от „Софтбултрейд – 5“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за осъждането на А. Г. да му заплати сумата от 10 000 евро /частична, от сума в общ размер на 50 000 евро/, представляваща компенсаторна неустойка по чл. 41 от предварителен договор за учредяване на право на строеж срещу задължение за построяване на недвижими имоти от 03.06.2015г.

Ищецът твърди, че по силата на сключен предварителен договор за учредяване на право на строеж, ответникът А. Г., в качеството си на собственик на идеални части от правото на собственост, се задължил да учреди в полза на ищцовото дружество право на строеж за построяването на Жилищна сграда с магазини и гаражи, разположена в поземлени имоти: УПИ XII-570 и УПИ XIII-570 и двата от кв. 17 по плана на гр. София, м-т Красно село – Стрелбище, а от своя страна Строителят се задължил да проектира, 2 построи и въведе в експлоатация построената сграда, след което да предаде на учредителите построените недвижими имоти. Сочи, че на 09.06.2022г., с две поредни правни сделки А. Г. отчуждил знчителен дял от притежаваните от него идеални части от поземления имот в полза на трето за правоотношението лице, с което си действие направил обективно невъзможно изпълнението на основното си задължение – да учреди право на строеж върху имота в полза на ищеца.

Поддържа се, че поради неизпълнението на задължението, поето от А. Г. по силата на чл. 24 задължение да не продава притежаваните от него идеални части от поземления имот и въобще да се въздържа от извършването на правни действия, които биха довели до невъзможност за изпълнение на предмета на договора, то е възникнала договорната отговорност за заплащане на неустоечно обезщетение в полза на дружеството строител.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на искова молба от ответника А. Г..

За да постанови своето осъдително решение първоинстанционния съд е приел за установено въз основа на доказателствата по делото, че с извършените разпоредителни действия ответникът е нарушил поетите по договора задължения, като е направил невъзможно изпълнението на предмета на договора – сключването на окончателен договор за учредяване право на строеж в полза на ищеца.

Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба и отговора пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешения, постановени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. тълк.д. № 1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна правна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните /в този смис. т. 1, ТР № 1/09.12.2013 г. тълк. д. № 1/2013 на ОСГТК на ВКС/.

Съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.

Настоящият състав на въззивният съд приема, че обжалваното решение е валидно, но недопустимо, със следните аргументи:

Предявеният в настоящото производство осъдителен иск с правно основание по ч. 92 ЗЗД, е предявен за сумата от 10 000 евро, като част от вземане в общ размер от 50 000 евро.

В хода на проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание на 17.03.2026г., бяха приобщени Решение № 642 от 19.05.2025г., постановено по гр.д. № 2850/2024г., по описа на САС, 12-ти граждански състав, влязло в законна сила на 12.12.2025г. и Определение № 3548 от 12.12.2025г., постановено по гр.д. № 1907/2025г., по описа на ВКС, ТК, II отд.

С постановеното Решение № 642 от 19.05.2025г., по гр.д. № 2850/2024г., по описа на САС, е отменено изцяло Решение № 4466 от 24.07.2024г., 3 постановено по гр. д. № 9370 по опис на СГС за 2022г., с което А. П. Г. е осъден да заплати на ищеца „Софбултрейд - 5“ ЕООД, сумата от 25 000 /двадесет и пет хиляди/ евро част от 50 000 евро, претендирани като неустойка, уговорена в чл. 41 вр. чл.24 от Предварителен договор за учредяване на право на строеж срещу задължение за построяване на недвижими имоти, сключен на 03.06.2015 г., на основание чл. 92, ал.1 от ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 07.09.2022г. до окончателното изплащане на главницата и вместо него, предявеният иск е изцяло отхвърлен.

С определение Определение № 3548 от 12.12.2025г., постановено по гр.д.

№ 1907/2025г., по описа на ВКС, ТК, II отд., посоченото по – горе въззивно съдебно решение не е допуснато до инстанционен контрол и е влязло в законна сила на 12.12.2025г.

В доктрината и практиката няма спор, че е допустимо предявяването на частичен иск. В Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019г., по т.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС е разгледана хипотезата на отхвърляне на частичен осъдителен иск като неоснователен, при наличието на която е посочено, че ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от вземането, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичният иск, се отрича цялото спорно право.

Върховният касационен съд е изложил в мотивите си, че силата на присъдено нещо на влязлото в сила отхвърлително съдебно решение по предявения частичен иск обхваща цялото вземане, респективно, това решение /в случая Решение № 642 от 19.05.2025г., по гр.д. № 2850/2024г., по описа на САС/ се ползва със сила на присъдено нещо и по отношение на непредявената част от вземането, включително и относно правопораждащите факти.

Както е посочено и в мотивите на задължителния за съдилищата съдебен акт, всъщност се затвърждава възприетата в т. 9 на ТР № 4/18.06.2014г., по т.д.

№4/2013г. на ОТГТК на ВКС позиция, че в случаите, в които правото бива отречено, обективните предели на силата на присъдено нещо обхващат установяване, че правото никога не е съществувало или че е съществувало, или че е съществувало от момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към момента на приключване на съдебното дирене.

Категорично и еднопосочено се възприема, че силата на присъдено нещо по отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и по отношение на непредявената част на притезанието, защото преценено през призмата на субективното материално право несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти е равнозначено на несъществуването и на разликата до неговия пълен обем.

Настоящия въззивен състав констатира, че приключилото с влязъл в сила съдебен акт по същество въз.гр.д. № 2850/2024г., по описа на Софийски апелативен съд, отрича изцяло основателността на предявения като частичен осъдителен иск за парично вземане, представляващо компенсаторна неустойка по договора, предмет и на настоящото производство, поради възприетото, че действията на ответника не били довели до невъзможност за изпълнение на договора.

Настоящата хипотеза е относима към различни части от едно и също вземане и попада в изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 126, ал. 1 4

ГПК, а предявеният иск не е бил изначално недопустим, поради липса на идентитет между делата. Същевременно, според възприетите в т. 3 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019г., по т.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС възгледи, производството по настоящото дело /второ по ред/ е следвало да бъде спряно до влизане в сила на съдебното решение по първоначално предявения частичен иск на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.