Решение № 4219 от 29.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4219 гр. Пловдив, 29.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20245330105001 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Г. Р. В. против „Ти Би Ай Банк” ЕАД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1 предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 50 лева, представляваща недължимо платена сума по нищожна клауза за еднократна такса за оценка на риска по договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 18.03.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните бил сключен договор за паричен заем № **/**г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 10 000 лева, при ГПР в размер на 48,19 % и лихвен процент в размер на 29,96 %. В договора била предвидена клауза за заплащане на еднократна такса за оценка на риска в размер на 1200 лева. Срокът за връщане на главницата, ведно с лихви и такси бил до 15.12.2021 г. Навеждат се доводи, че всички суми по договора били върнати.

По този начин недължимо била заплатена сумата в размер на 1200 лева, представляваща такса за оценка на риска, доколкото клаузата, която я 1 предвиждала била нищожна на основание чл. 10а ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявената искова претенция. Възразява се, че от страна на ищеца не са представени доказателства за облигаторно отношение между страните по повод предоставен паричен заем. В тази насока се оспорва да е налице такова, респ. да са постъпвали плащания по същото. Ако се приеме, че такова правоотношение е съществувало, то таксата била включена в ГПР, поради което ищецът бил надлежно информиран за разходите по кредита.

Същата покривала разходи по договора за кредит към момента на сключването му и непосредствено след този момент. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена.

С протоколно определение от 03.10.2024 г., постановено по делото, на основание чл. 214, ал.1 ГПК е допуснато изменение на размера на предявения иск като същият е увеличен от сумата в размер на 50 лева на сумата в размер на 1200 лева.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

За основателността на предявените осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

За основателността на предявените искове следва да се установи и че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора п о чл.22 ЗПК или защото уговорената такса за оценка на риска е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на 2 договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност 3 на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 7 от договора досежно еднократната такса за оценка на риска.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя 4 невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че посочената такса е включена в главницата, респ. не се включва в ГПР, в която насока е изложеното от вещото лице П. при изслушването й в открито съдебно заседание на 03.10.2024 г.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Макар и встрани от спора по делото, съдът счита за нужно да изтъкне, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Изясни се от приетата по делото ССчЕ и че в изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 1200 лева по клаузата за дължимост на такса за оценка на риска. Предвид съображенията, изложени по- горе, то плащането от ответника е осъществено по договор, който е недействителен на основание чл.

22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид гореизложеното, то ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД посочената сума, представляваща заплатена от ищеца на ответника суми при начална липса на основание.

По отношение на разноските:

При този изход на спора, право на разноски има ищеца на основание чл.

78 ал.1 ГПК. Доказателства за такива са представени за заплатена държавна 5 такса в размер на 43,10 лева и депозит за ССчЕ в размер на 250 лева, респ. сумата в общ размер на 293,10 лева.

В производството по делото ищецът е представляван от адв. Д. Б. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адв. Б. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C- 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.