Определение № 1086 от 07.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1086 гр. София, 07.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20258002900104 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба, подадена от ищцата К. Т. К. – Ф. срещу решение № 233/02.08.2024 г. по в.т.д.

№ 184/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна в частта, с която е потвърдено решение № 74/15.02.2024 г. по т.д. № 229/2023 г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на предявения от настоящия касатор против ответника З Д “БУЛ ИНС” АД, ЕИК 831830482, осъдителен иск с правно основание чл.432, ал. 1 КЗ за сумата от 70 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на баба й К.Т.С., настъпила вследствие ПТП на 30.10.2020 г. по път II-29 Варна - Добрич, причинено от М.С.Д. като водач на автомобил “Мерцедес”, модел “ЦЛК 200 Компресор”, рег. № ТХ9930ХТ, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество.

Въззивното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията на ищцата С. Т. К. за присъждане на застрахователно обезщетение от същото събитие, не е обжалвано и е влязло в сила.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл.

281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Оспорва се изводът на въззивната инстанция, че не е възникнало субективното право на касатора като внучка на пострадалата да получи застрахователно обезщетение по задължителната застраховка. Излагат се аргументи, че във въззивната жалба са наведени доводи, че окръжният съд не е указал на страната да докаже наличието на трайна и дълбока емоционална връзка с починалата, което е използвано като мотив за отхвърляне на претенцията, а указания в тази насока не са дадени и от въззивната инстанция и не им е осигурена възможност да ангажират доказателства при условията на 1 чл. 266, ал. 3 ГПК. Счита се, че апелативният съд не е обсъдил всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, имащи значение за изхода на спора, и не е формирал изводите си след съвкупната им преценка.

Тълкувал е едностранчиво събрания по делото доказателствен материал.

Изтъква се, че от касатора е доказано наличието на особено близка житейска и изключителна връзка между пострадалата и ищцата, независимо от липсата на указания от първоинстанционния съд в този смисъл. Изразява се несъгласие с мотивите на въззивния съд, че откритите при К. К. ендоскопски находки на увреждане на тънките черва са вече в ремисия, тъй като не било ясно от кои обстоятелства е изведено такова заключение, а и не е отчетено, че при болестта на Крон назначените лекарства се приемат без прекъсване.

Претендира се отмяна на въззивния съдебен акт в обжалваната му част и уважаване на предявения иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, както и присъждане на направените по делото разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Следва ли съдията-докладчик изрично да укаже, че ищецът носи доказателствената тежест за доказване наличието на трайна и дълбока емоционална връзка с починалото лице и ако да, представлява ли липсата на такива указания съществено процесуално нарушение?”.

2. “Какви следва да са критериите относно преценката на съда за обстоятелства, които обосновават извод, че лицата, които претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък, са създали с починалия особено близка духовна и емоционална връзка?”.

По така поставените въпроси се поддържа, че обжалваното решение противоречи на е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практиката на касационната инстанция - Тълкувателното решение № 1/2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.

3. Въпрос относно приложение от въззивния съд на чл. 12 и чл. 235 ГПК, по който се сочи от касатора отклонение на обжалвания съдебен акт от задължителната практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 2/1985 г., както и трайната такава, обективирана в решение № 3/15.03.2016 г. по гр.д. № 2526.2915 г. на ВКС, III г.о., решение № 65/30.07.2014 г. по гр.д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 445/02.11.2011 г. по гр.д. № 1733/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. ВКС, IV г.о., решение № 65/16.07.2010 г. по гр.д. № 4216/2008 г. ВКС, IV г.о., решение № 670/15.11.2010 г. по гр.д. № 695/2009 г. ВКС, IV г.о., решение № 548/06.12.2010 г. по гр.д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 445/02.11.2011 г. по гр.д. № 1733/2010 г. ВКС, IV г.о.

2

Иска се достъп до касационна проверка и поради очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с аргументите, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани в производството доказателства и не е приложил точно императивни материалноправни норми.

От ответника по касация З Д “БУЛ ИНС” АД се оспорва искането за допускане на касационен контрол и подадената жалба като неоснователни.

Поддържа се, че поставените от касатора въпроси са абстрактно формулирани, а изводите на апелативният съд са в съответствие със задължителната и казуална практика на касационната инстанция. Излагат се доводи, че правилно е преценено от решаващия състав, че в разглеждания случай не са установени специалните предпоставки за пораждане по изключение на право на компенсация на ищците – не са установени конкретни житейски обстоятелства, обусловили по-голяма близост от нормалната за съответната родствена връзка.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в законоустановения преклузивен срок и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Апелативният съд, сезиран със съвместна въззивна жалба на ищците С.

Т. К. и К. Т. К. – Ф. срещу отхвърлителното първоинстанционно решение, е приел, че по делото не се спори относно родствените връзки на претендиращите обезщетения лица (низходящи по майчина линия) на починалата тяхна баба - К.Т.С., която е била пътник на задната седалка в л.а.

“Рено Канго”, блъснат от управляван от застрахования водач Мариян Добрев, осъден за транспортно престъпление с присъда по НОХД 746/2022 г. Не се спори и за поетия от застрахователя по задължителна застраховка “Гражданска отговорност” риск на осъдения водач на л.а. “Мерцедес”, с peг. № ТХ9930ХТ.

Въззивният съд е взел предвид, че няма оплаквания по установените фактите по механизма на вредоносното събитие, установени от първата инстанция при зачитане на съставомерното престъпно непредпазливо причиняване на смърт на пътник при нарушаване на правилата за движение (превишаване на изрично обозначено ограничение на скорост и загуба на контрол на МПС).

Изтъкнал е, че макар и да е спорна правната интерпретация относно обстоятелствата, които имат значение за критериите за определяне на неимуществени вреди по справедливост пред въззивната инстанция няма спор по установените факти от бита на роднинския кръг на семействата на починалата възрастна жена (на 84 г.) и нейните внучки (на 41 г. и 43 г.), тъй като и двете насрещните страни се позовават на установените от първа инстанция с гласни показания факти. Събраните по делото доказателства са подробно анализирани от решаващия състав на апелацията, за да се направи 3 извод, че в случая е очертана здрава и наситена с интензивни положителни емоции типична връзка между ищците и тяхната баба, която търпяла различно съдържание в различните етапи от израстването на внучките. Прието е, че установеното от въззивната инстанция засилено общуване между бабата и вече възрастните жени, формирали свои самостоятелни домакинства, дори и след разводите им, не може да се квалифицира като изключително по интензитет, заместващо липсващо такова в по-близък семеен кръг, а като продължаваща проекция на традиционната взаимопомощ, която самотните майки очакват от свои родственици в широкия задружен семеен кръг и получават в равна степен и без особено предпочитание от също търсещата общуване с всички свои роднини баба. Даден е отговор, че не се констатират извънредни за бита на това “голямо” семейство конкретни обстоятелства, които да са направили връзката на всяко от двете внучки поотделно само с тяхната баба, толкова значима, че тя да се откроява между тези със собствените семейства и родители. При това положение оплакванията за неправилна оценка на тези факти са счетени за неоснователни.

Относно последиците от изживяната загуба върху психо-емоционалната сфера на двете внучки въззивният съд е подложил на анализ показанията на свидетелите Б. и Н., както и на заключенията на изслушаните пред първата инстанция експертизи. Изложил е съображения, че по отношение на въззивницата С. К. не се установява нито някаква особена по интензитет близост, надхвърляща традиционно топлите взаимоотношения на обич и подкрепа с починалата баба, нито някакво специфично негативно изживяване, по-съществено от обичайния остър стрес при внезапната загуба на близък родственик, преработен до траурна тъга. Установените при въззивницата К. К.

- Ф. по-ярки прояви на острия стрес и продължаващото разстройство на адаптацията на психиката на зрелия индивид към преработване на травматичното събитие и особено влошаването на телесното здраве година след това, не може да се прецени като типично причинен резултат на житейската загуба на общуване с възходящ от втора степен. Наред с обсъждането на влиянието именно на това стресогенно събитие, също в значителна степен вещите лица коментират и личностните особености и предходен житейски опит (несъмнено не само позитивен за самотна майка, отглеждаща двете си деца след развод), като необходими предпоставки за този резултат, както и органичното предразположение на уязвим телесен орган (било генетично, било в резултат на хранителни и битови навици). При тези данни изводът за провокирането на увреждането на червата (болест на Крон), проявило се като хранително разстройство почти година по-късно, вещите лица определят като макар и значително вероятно, но не и доказано със сигурност. Въззивният съд е обсъдил и факта, че продължаващото към този момент депресивно състояние е резултат от преекспонираното субективно възприятие на внезапна загуба на общуване с близка в напреднала възраст, което вече е било пълноценно изживяно от участващата в него внучка в значителна степен (в продължение на 41 години, в които тя е преминала през 4 всички социални функции на дете, подрастваща девойка, млада омъжена жена, майка и разведен самотен родител) и чието развитие в бъдеще (неполучено поради смъртта на 84-годишната баба) не може да се очаква с такава продължителност. Не е доказано пряко причиняване на по-тежките последици за психиката и здравето и на тази ищца, като закономерен резултат от виновното поведение на автомобилиста, причинил смъртта на нейната баба. Въз основа на горното въззивният съд е достигнал до извода, че общуването между внучките и тяхната баба не е изключило и заместило това на кръга на преките роднини (родители на ищците, съответно дъщерята и сина на починалата баба), а само е дообогатило последното с помощ от повъзрастната възходяща роднина по майчина линия. По тези съображения е приел, че в случая не е възникнало субективното право на ищците да получат застрахователно обезщетение за неимуществени вреди по задължителната застраховка и претенциите им са изцяло неоснователни.

Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация.