Решение № 2119 от 27.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2119 гр. София, 26.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: И.ка И.ова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100501720 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 20201778 от 22.10.2021 г., постановено по гр. дело № 17322/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 118-ти състав, е отхвърлен предявеният от И. А. П. против Л. А. С. осъдителен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата от 6 350, 00 лв., представляваща обезщетение за извършени в периода от 30.12.2015г. до м. 04.2017г. разходи за изхранване на три броя камили, предадени на 30.12.2015г. от Л. А. С. на И. А. П..

Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 700,00 лв., представляваща съдебни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца И. А.

П., чрез пълномощника си - адв. А. А., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че съдът неправилно е достигнал до извод, че камилите са собственост на „С.А.“ ЕООД, а не на физическото лице Л. А. С., като бил обсъдил само част от представените по делото доказателства. Сочи, че при липса на представени доказателства относно собствеността върху камилите, приложение следва да намери предвидената в закона презумпция съгласно разпоредбата на § 1, т. 12 от Наредба №61 от 09.05.2006г. Посочва, че в действителност Зоологическата градина в гр. Ловеч е поела задължение за отглеждане на 1 животните по силата на сключения договор за наем, но ищецът е доставял допълнително храна и е полагал допълнителни грижи за тях, поради което и претендира само част от сумата, която е била необходима за изхранването им. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск, както и да присъди направените по делото разноски.

Въззиваемият ответник - Л. А. С., чрез пълномощника си - адв. Г. Ф., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба, в която поддържа становище за нейната неоснователност по подробно изложени съображение. Счита, че първоинстанционното решение е правилно, в пълно съответствие с установените фактически обстоятелства и законови разпоредби.

Поддържа, че по делото не са представени доказателства, въз основа на които да бъде направен извод, че ответникът е собственик на камилите и като такъв дължи заплащане на направените за отглеждането им разходи. Посочва, че правилен е извода на съда, съгласно който по силата на сключения договор за наем задължението за отглеждане на животните е било възложено на Зоопарк Ловеч, поради което и не съществува основание последните да се претендират от ответника. Сочи и че по делото не са представени доказателства, от които да се установява паричната стойност на продуктите, които ищецът твърди да е предоставял.

Моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

По отношение на допустимостта на обжалваното решение следва да се отбележи, че за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът винаги изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и възраженията на ответника /В този смисъл Решение № 55 от 27.04.2015 г. по гр.д. № 5558/2014 г. по описа на ВКС, І Г.О. постановено по реда на чл. 290 от ГПК, Решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр.д. № 195/2010 г. по описа на ВКС, ІV Г.О./, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6, ал. 2 ГПК/, съдът е задължен да разреши правния спор относно твърдените вземания съобразно твърдените от ищеца в исковата молба факти при точна и коректна интерпретации за фактите. Съобразно изложеното в исковата молба, ищецът обосновава качеството си на кредитор по спорното вземане с твърдението, че за исковия период е направил разноски за изхранването и отглеждането на три броя камили, собственост на ответника, като тези действия били предприети в негов интерес. При така очертаното спорно материално субективно право следва да се приеме, че предявеният иск намира своето правно основание в нормата на чл. 61, ал. 1 ЗЗД, а не е такъв по чл. 59 ЗЗД. Констатираната неточност, изразяващи се в не съвсем прецизната правната квалификация дадена от първоинстанционния съд обаче не води до недопустимост на постановения съдебен акт, тъй като съдът е разгледал и се е произнесъл по релевантните за спора факти и в съответствие със заявения от ищеца петитум.

За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че ищецът 2 не е доказал твърденията си, че именно ответникът е собственик на камилите, поради което и същият не дължи заплащане на разноските, направени от ищеца за осигуряване на грижи ча животните.

Съобразно гореизложеното, настоящият състав намира, че действията на ищеца представляват по своето естество водене на чужда работа без пълномощие в хипотезата на чл. 61, ал. 1 от ЗЗД, а именно в чужд интерес. Воденето на чужда работа без пълномощие представлява юридически факт от категорията на юридическите постъпки, а правоотношението, което се формира при наличие на елементите на гестията е двустранно и сложно. Управителят (гесторът) съзнателно въздейства върху чужда правна сфера, чрез правни или фактически действия. Последният е длъжен да продължи да извършва работата с дължимата грижа, докато заинтересованото лице (доминуса) е в състояние да я поеме.

Поради това, че работата е извършвана в полза на доминуса, за него се пораждат задължения, като той е длъжен да обезщети управителя на работата за личните си задължения.

В случая се твърди хипотеза на извършване на разходи за отглеждането и полагането на грижи за камили, собственост на ответника. Съгласно чл. 61, ал. 1 ЗЗД, в случаите, в които работата е била предприета в чужд интерес, заинтересованият отговаря за необходимите и полезните разноски, заедно с лихвите от деня на изразходването им.

За да бъде прието, че е възникнало твърдяното от ищеца основание за заплащане на процесната сума е необходимо по безспорен и категоричен начин да бъде доказано, че предприетото изхранване от ищеца е било в интерес на ответник в качеството му на собственик на животните. В тежест на ищеца по предявения иск е при условията на пълно и главно доказване, съгласно разпоредбата на чл. 154 ГПК да докаже, че ответникът е бил собственик на животните към процесния период и поради което дължи заплащане на сторените от ищеца необходими и полезни разноски за отглеждането им. В тази връзка следва да се отбележи, че е обоснован извода на СРС, че по делото не са представени доказателства, които да позволят да бъде направен безспорен и категоричен извод по отношение на този факт, поради което и същият е останал недоказан в хода на производството. Въз основа на представените от ответника по делото писмени доказателства, преценени в тяхната съвкупност /сред които Талон от ветеринарен сертификат №9315/000034, Протокол за изпитване №37/15.04.2010г., Акт за приплод № 01.2014г., Договор за заем на животни № 0000203/02.04.2014г., Наказателно постановление №25 от 27.07.2015г./ не може да бъде направен извод, че ответникът е бил собственик на животните към процесния период, тъй като видно от същите като течен собственик е посочено трето за спора лице. С представянето на писмените доказателства по делото ответникът е провел насрещно непълно доказване, с което е внесъл съмнение в тезата на ищеца и което при необорването му с провеждане на пълно и главно доказване от страна на ищеца по отношение на спорния факт е достатъчно основание за отхвърляне на предявения иск като неоснователен.

Позоваването на разпоредбата на § 1, т. 12 от Наредба №61 от 09.05.2006г. за условията и реда за официална идентификация на животните, за които не са предвидени изисквания в регламент на Европейския съюз от страна на въззивника не опровергава този извод, тъй като обстоятелството, че ответникът Л. С. е предал фактически животните на ищеца на 30.12.2015г. не означава, че на същия са били поверени грижите за тях, както и че му е било вменено задължение да отговаря за тях постоянно или временно, поради което и спрямо него да намери приложение § 1, т. 12 от Наредбата. Това следва на още по-голямо основание и от качеството, което е имал ответника, а именно управител на представляваното от него дружество – „С.А.“ ЕООД, по отношение на което са наведени доказателства същото да е собственик на животните. Житейски немислимо е фактическата власт върху животните в този случай да бъде предадена от юридическото лице без 3 участието на физическо лице, но извършената от последното дейност по предаване на животните не води сама по себе си до извод, че същото в лично качество е техен собственик.

Въз основа на изложеното настоящият състав достига до извод за недоказаност на твърдението на ищеца, че ответникът е собственик на животните и заплатените от ищеца разноски за отглеждането им са били предприети в негов интерес, поради което и наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилни констатации на съда по отношение на този факт са неоснователни. Недоказването на обстоятелството, че ответникът е собственик на животните, разглеждано като елемент от фактическия състав на иска с правно основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД, само по себе си е основание за неоснователност на предявения иск, поради което и същият следва да бъде отхвърлен, без да бъде преценявано наличието на останалите елементи от фактическия състав на гестията, регламентираната в разпоредбата на чл. 60 - 62 ЗЗД.

В допълнение на това следва да бъде посочено, че дори и факта на собственост на ответника върху животните да бе доказан, в конкретния случай за уважаване на иска по чл.

61, ал. 1 ЗЗД е необходимо и установяване на съществуващо за ответника задължение за полагане на грижи за отглеждане на животните. Такова задължение по начало би могло да произтича пряко от разпоредба на закона или по силата на договорно основание. Страните по делото не спорят относно наличието на договор за размножителен заем на животни от 24.12.2015г., сключен от ищеца и Зоопарк-Ловеч, видно от който между страните по него е уговорено заемателят /Зоопарк-Ловеч/ да осигури условия за отглеждане на животните.

Неоснователно в тази връзка е твърдението на ищеца, че с поемането на част от дължимата грижа и изхранване на животните същият е извършил разходи, с което поведение е действал в интерес на ответника, тъй като задължението за отглеждане и полагане на грижи за животните е било вменено на наемателя по силата на сключения договор за наем, явяващ се трето за настоящия спор лице.

Изпращането на нотариална покана акт 26, том 2, рег. № 3673/18 по регистъра на нотариус В., връчена на ответника на 04.05.2018г., с която последният е бил поканен да заплати на ищеца сумата от 5 735, 00 лева не е породила като последица поставянето на ответника в забава, тъй като такова действие би могло да бъде налице само когато съществува задължение, което подлежи на изпълнение, каквато хипотеза не е налице в конкретния случай с оглед на събрания и обсъден по делото доказателствен материал.

Наведените в отговора на нотариалната покана твърдения от страна на ответника не позволяват да бъде направен извод за наличие на различна фактическа обстановка, поради което и обсъждането на същите не би повлияно на крайните констатации за изхода на спора.