Решение № 61 от 04.05.2023, Районен съд - Чирпан

РЕШЕНИЕ

№ 61 гр. Чирпан, 04.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЧИРПАН, СЪСТАВ I, в публично заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Атанас Т. Динков при участието на секретаря Милена В. Ташева като разгледа докладваното от Атанас Т. Динков Гражданско дело № 20225540100746 по описа за 2022 година

Предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.

Производството по делото е образувано по искова молба (ИМ), предявена от адв. М.

В. М. от АК - Пловдив, с адрес на кантора и съдебен адресат: гр. П., бул. „П.ш. ***, в качеството му на пълномощник на ищцата К. Т. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. Ч., ул.

„К.Ц. ** срещу ответника „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК 202527341, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, представлявано от Неделчо Йорданов Спасов, Ивелина Цанкова Кавурска, Янислав Бориславов Янакиев. В ИМ се твърди, че на 07.09.2022 г. ищцата получила покана за доброволно изпълнение от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, с която била уведомена, че задължението й във връзка с договор за паричен заем № 3908800/25.06.2020 г. сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД било платено от „Файненшъл България“ ЕООД, съгласно условията на подписания договор за гаранция. Наред с това вземането което „Файненшъл България“ ЕООД придобило било прехвърлено на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, по силата на договор за цесия от 02.03.2020 г. и приложение № 1 от 01.09.2022 г. В поканата се търсели по прехвърленото задължение:

325.84 лева - главница, 46.90 лева - лихва, 188.43 лева - възнаграждение за гаранционна сделка и 00.00 лева - разходи. В поканата бил предоставен и срок в който ищцата да се свърже с ответното дружество и да започне плащане по сумите. Счита, че ищцата не дължи така претендираната сума от 188.43 лева - възнаграждение за гаранционна сделка, дължими въз основа на сключения договор за предоставяне на гаранция № 3908800, сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, вземанията по който били прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД.

Навежда, че в правната доктрина и съдебната практика безспорно се приемало, че 1 накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практиката на ВКС Решение № 4/2009 г. по т.д. № 395/2008 г., Решение № 1270/2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г., Определение № 877 по т.д. № 662/2012 г. и др. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса - дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. З от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Така договор за предоставяне на гаранция № 3908800, сключен с „Файненшъл България“ ЕООД бил нищожен като противоречащ на добрите нрави.

На следващо място, договор за предоставяне на гаранция № 3908800 бил неравноправен по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Същият бил във вреда на потребителя, не отговарял на изискванията за добросъвестност и справедливост, и водел до неравновесие в правата на страните, като по този начин бил в ущърб на доверителя му като потребител - чл.

143, ал. 1 от ЗЗП. Посоченият договор за предоставяне на гаранция № 3908800 не бил разбираем и не позволявал на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. В допълнение, договор за предоставяне на гаранция № 3908800 бил нищожен като противоречащ на добрите нрави и принципа на съразмерността, тъй като сумата която се претендирала чрез него била несъразмерно голяма.

По този начин се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, било да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Наред с това, договор за предоставяне на гаранция № 3908800 бил нищожен и поради това, че чрез включване на възнаграждението по него към сумата дължима по договора за паричен заем, щяла да се наруши разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като сумата която се претендирала чрез него за гарант не била включена в ГПР – „Годишен процент на разходите“ и ГЛП – „Годишен лихвен процент“. Чрез включването на възнаграждението, предвидено по договор за предоставяне на гарант/поръчителство към ГПР и ГЛП, то действителните такива щели да нараснат двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по 2 кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Не бил установен механизма, по който бил изчислен този процент и по-конкретно какви други разходи освен възнаградителна лихва са включени в него. Също така, предвидената сума в договора за гарант бил скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава е следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за заплащане на поръчителство в посочения потребителския договор размер на ГПР, последния не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявал един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че договора за поръчителство е неравноправен по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО.

Също така имало и нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи били договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създавали в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.

На следващо място, възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК (нов - ДВ, бл. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Oт разпоредбата на чл. 10а от ЗПК следвало, че чрез включване на възнаграждението по договора за поръчителство към сумата дължима по договора за паричен заем, щяло да се доведе до заобикаляне на 3 ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващо лимит на годишния процент на разходите и били в явно противоречие с чл.10а от ЗПК. С оглед това обстоятелство можело да се заключи, че със сключване на договора за поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ГПК. С договора за поръчителство не се целяло реално обезпечаване на договора за кредит, а се целяло едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което било уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ГПК, което от своя страна водело до недействителност на договора за поръчителство. Счита, че компетентен да разгледа настоящия спор, спрямо разпоредбата на чл. 113 от ГПК е Районен съд - Чирпан. Доколкото отпуснатия кредит на ищцата, като физическо лице, представлявал финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, доверителката му имала качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, т.е. била приложима разпоредбата на чл. 113 от ГПК. Въз основа на гореизложеното, моли съда да приеме, че доверителката му не дължи така претендираната сума от 188.43 лева - възнаграждение за гаранционна сделка, дължими въз основа на сключения договор за предоставяне на гаранция № 3908800, сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, вземанията по който били прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, поради нарушение на разпоредбите на ЗЗД, ЗПК, ЗЗП. Моли съда да осъди и ответната страна да заплати направените в настоящото производство разноски.

С Определение № 148/09.03.2023 г. съдът на основание чл. 227 от ГПК е конституирал като ищец по делото „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, с ЕИК 207172780, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1527. ул. „Панайот Волов“ № 29, етаж 3, представлявано от изпълнителния директор Янислав Янакиев, чрез процесуален представител: юк. Х. А. А., съдебен адрес за получаване на книжа: град София, п. к. 1527, ул. „Панайот Волов“ № 29, етаж 3, тел: *** на мястото на първоначалния ищец „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, с ЕИК 202527341.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК 202527341, със седалище и адрес на управление: град София, п.к.

1527, ул. „Панайот Волов“ № 29, етаж 3, представлявано от Янислав Бориславов Янакиев, чрез процесуален представител: ю.к. Х. А. А., съдебен адрес за получаване на книжа: град София, п. к. 1527, ул. „Панайот Волов“ № 29, етаж 3, тел. ***, с който взема становище, че предявения иск е допустим, но неоснователен, за което излага подробни съображения.

Твърди, че ищцовата страна е получила уведомление, с което длъжникът по задължението бил уведомен, че задължението му във връзка с договор за заем № 3908800 от 26.08.2020 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, било прехвърлено на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД по силата на договор за цесия от 02.03.2020 г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, като в съобщението били посочени сумите за главница в размер на 325.84 лв., лихва в размер на 46.90 лв., възнаграждение за гаранционна сделка (поръчителство в размер на 188.43 лв.