Определение № 2164 от 06.07.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2164 гр. София, 06.07.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на пети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело № 20251000501767 по описа за 2025 година

Производство по чл.248 ГПК.

С решение от 09.03.2026г. постановено по гр.д.№ 1767/25г. по описа на САС, ГО, 14 състав, е потвърдено решение № 113/28.02.2025 г. по гр.д. № 1031/2020г. по описа на ОСБлагоевград, ГО, с което са отхвърлени изцяло предявените искове от Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, срещу Р. С. Ч. и К. В. П., като неоснователни.

Присъдени са разноски, които са възложени изцяло в тежест на ищеца по реда на чл.78 ал.3 ГПК.

Решението е съобщено на Комисията на 26.03.2026г., а молбата по реда на чл.248 ГПК е депозирана на 24.04.2026г. т.е. в рамките на преклузивния срок.

Молителят КПКОНПИ изтъква факта, че съгласно разпоредбата на специалния закон, а именно чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ приложима по силата на § 5, ал. 1 ПЗР ЗПК. ищецът КОНПИ е освободен от заплащане на държавна такса по производства за отнемане на незаконно придобитото имущество. Ведно с това, съгласно разпоредбата на чл. 84. ал. 1 ГПК, държавата е освободена от заплащането на държавна такса, освен в изрично предвидените изключения. Разпоредбата на чл. 159 от ЗОНПИ предвижда, че за неуредените от специалния закон въпроси се прилагат разпоредбите на ГПК. Доколкото в специалния закон изрично е регламентирано, че Комисията не заплаща държавна такса при подаване на искова молба, то разпоредбата следва да се прилага с предимство пред общите. Въпреки наличието на същата, а именно - чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, дори и да бъдат приложени общите разпоредби съгласно чл. 159 от ЗОНПИ, то ищеца следва да бъде освободен от задължението за заплащане на държавна такса, предвид чл. 84, ал. 1 от ГПК и чл. 162, ал. 2 ДОПК, която 1 изчерпателно изброява публичните държавни вземания. Действията на Комисията са израз на публична власт по отношение на незаконно придобитото имущество и по искове по чл.153 ЗОНПИ не следва да заплаща държавна такса. Държавна такса е недължима съгласно чл. 84, ал. 1, т. 1 от ГПК във вр. с чл. 162, ал. 2, т. 5 от ДОПК и цитираната по-горе съдебна практика.

На второ място относно адвокатското възнаграждение, в настоящия случай е присъдено възнаграждение в размер на 5000 лв., посочва, че същото е прекомерно, тъй като е проведено само едно заседание пред въззивна инстанция, като не са правени доказателствени искания респ. не са събирани такива, а въззиваемите се намират във фактическо съжителство, което предполага еднаква защита.

Ответниците по молбата не изразяват становище в писмен вид.

По същество съдът намира молбата на КОНПИ за неоснователна, по следните съображения:

ПЪРВО по въпроса за държавната такса

Настоящият състав на съда намира, че по отношение на дължимата държавна такса, законът постановява изрично /чл. 78, ал. 2 от ЗОПДНПИ във връзка с чл. 75, ал. 3 от ЗОПДНПИ; чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ във връзка с чл.154, ал. 3 ЗОНПИ - които текстове са специални спрямо разпоредбите на ГПК и ДОПК/, че дължимата държавна такса /и съдебни разноски/ следва да бъдат възложени в тежест на страната, която е загубила делото /такава е хипотезата - когато искът е отхвърлен с решение по същество; такава е и хипотезата - когато делото се прекратява при условията на чл.233 ГПК/. Аргумент в подкрепа на последния извод е и обстоятелството, че предварително внесена държавна такса /каквато е общата законова хипотеза - извън изключението по чл.75 ал.3 ЗОПДНПИ; чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ/ не подлежи на връщане при оттегляне или отказ от иска /освен в конкретните хипотези по чл.78 ал.9 ГПК/. В този смисъл е и актуалната практика на ВКС - вж. определение № 2833/4.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3948/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о.; определение № 2810/3.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3705/2023 г. на ВКС, ІV г. о.; определение № 50257/7.06.2023 г. по гр. д. № 3297/2022 г. на ВКС, ІV г. о. и др., / В посочената практика е прието, че схващането, че комисията не дължи държавна такса в производство, образувано по искане за отнемане на незаконно придобито имущество, е било обосновано от ВКС при действието на Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност/отм., 19.11.2012г./ с аргумента, че в този закон не се съдържат специални разпоредби за държавните такси. Комисията като процесуален субституент на държавата не дължи държавна такса, защото чрез производството се реализира публично държавно вземане, за което съдилищата не събират държавна такса съгласно чл.84 т.1 ГПК/решение № 215 от 12.10.2017 г. по гр. д. № 432/2017 г. на IV ГО, определение № 328 от 26.06.2012 г. по ч. гр. д.

№ 318/2012 г. на I ГО на ВКС/. В следващия закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество/отм., 23.01.2018 г. и в сега действащия закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество вече изрично се съдържат норми за присъждане на държавните такси в зависимост от изхода на 2 спора/чл.78 ал.2 ЗОПДНПИ(отм.) и чл.157 ал.2 ЗПКОНПИ/. При действието на тези разпоредби е формирана практика, според която комисията дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено/определения № 2366 от 3.08.2023 г. по к. гр. д. № 4777/2022 г., № 13 от 12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на IV ГО, № 1666 от 15.06.2023 г. по к. гр. д. № 170/2023 г. на IV ГО и решение № 147 от 16.09.2019 г. по гр. д. № 1998/2018 г. на IV ГО/.

В производството по ЗПКОНПИ Комисията не брани такива интереси от по-висша степен, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество очевидно няма публичноправен характер.

Доводът в жалбата, че отнетото имущество става публична държавна собственост, също е неоснователен. Само имуществото, отнето с влязло в сила решение, става държавна собственост и то едва, след като съдебният акт се стабилизира, т.е. занапред. Безспорно също така, само по себе си положителното решение по чл.157 ал.1 ЗПКОНПИ не дава на отнетото от държавата имущество статут на публична държавна собственост. На следващо място, дори и материалноправният спор в производството по ЗПКОНПИ да попадаше в приложното поле на чл. 84, т. 1 ГПК, то нейното приложение би било дерогирано от изричната норма в самия специален закон - цитираната по-горе разпоредба на чл.157 ал.2 ЗПКОНПИ, съгласно която съдът присъжда държавната такса в зависимост от изхода на спора по делото. Ето защо решението в частта за разноските е правилно и затова молбата по чл.248 ГПК следва да бъде оставена без уважение в тази част.

ВТОРО по въпроса за прекомерност на присъдения адв.хонорар от 5000 лв. платени в брой.

Първоинстанционният съд е бил сезиран по мотивирано искане от Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество срещу семейство Ч., въз основа на Решение № 770/29.04.2020 г. на КПКОНПИ и Решение № 123ПР/02.05.2019 г. на КПКОНПИ за започване на проверка на имущественото състояние по реда на Глава десета от ЗПКОНПИ срещу лицето Р. С. Ч., ЕГН ********** поради неподадена в срок Декларация по 1 чл. 35. ал. 1, т. 2 от ЗПКОНПИ в качеството си на лице, заемащо висша публична длъжност - главен архитект на Община Кресна, съгласно разпоредбите на чл. 6, ал. 1, т. 32 ЗПКОНПИ. Твърди се, че въз основа на събраните доказателства и извършеният анализ се установява значително несъответствие над 150 000 лева за целия проверяван период в имуществото на проверяваното лице по смисъла на чл.107 ал. 2 вр. §1, т. 3 ДР на ЗПКОНПИ.

Предмет на отнемане в исковото производство е имущество на стойност 121 031,42 лв.

Производството по делото е частично прекратено по отношение на Р. Ч. и К. П. по 3 отношение на следните суми: Сумата в размер на 2 000 лв., представляваща пазарната стойност на отчужденото движимо имущество от Р. С. Ч.. Сумата в размер на 510 лв., внесена за погасителна вноска по кредитна карта по разплащателна сметка BG******** в „УниКредит Булбанк“ АД, с титуляр Р. С. Ч.. Сумата в размер на 7 471,42 лв., получена от трети лица през 2018 г. по разплащателна сметка № 22615276 в „Банка ДСК“ ЕАД,, с титуляр Р. С. Ч.. Сумата в размер на 8 600 лв., внесена от титуляра през 2015 г., 2016 г., 2018 г. и 2019 г. по разплащателна сметка № 19648907 в „Банка ДСК“ ЕАД, с титуляр К. В. П..

Сумата в размер на 2 450 лв., получена от трети лица през 2015 г., 2016 г., 2017 г. и 2018 г. по разплащателна сметка № 19648907 в „Банка ДСК“ ЕАД, с титуляр К. В. П.. Прекратяването е досежно релевирано в хода на процеса искане на основание чл. 233 ГПК за частичен отказ от иска.

Вярно е, че е налице частично оттегляне на предявените искове, което не преклудира правото на разноски, вкл. дължимото в цялост адвокатско възнаграждение предвид обстоятелството, че въпреки всички основания за отказ от почти всички претенции, КОНПИ е депозирала въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в цялост. Самото производството е образувано въз основа неподадена в срок декларация от лице, заемащо висша държавна длъжност – главен архитект на община Кресна. Същата е подадена със закъснение и сочи наличието на административно нарушение, което само по себе си не е резултатно т.е. не сочи генериране на приходи с незаконен характер, каквито са контрабанда или търговия с наркотици.

Настоящият състав на съда намира, че самото подаване на декларацията със закъснение също не е достатъчно основание да се започне производство по проверка и конфискация. Основаната цел на ЗОНПИ е да възстанови обществената справедливост, като отнеме в полза на държавата доходи, които са придобити незаконно, в частност от определена категория висши държавни служители. Конфискационният закон не цели налагане на особен вид наказание за административното нарушение, съставляващо пропускане на срок за деклариране на обстоятелства. Такава цел е неприсъща на идеята на гражданската конфискация. Именно за това законодателят е предвидил, че проверка срещу административния нарушител може да започне ако и самото когато се установи по реда на чл. 43 и сл. от закона (понастоящем отменени) несъответствие над 20 000 лв. Този елемент от фактическия състав на конфискацията (установяване на несъответствие над 20 000 лв.) в случая не е реализиран – не се доказва невярно деклариране на обстоятелства в посочена от закона рамка на несъответствие. Ето защо започването на производството е било преждевременно и без основание, поради което то не може да доведе до краен резултат – отнемане на незаконно придобито имущество.

Затова жалбоподателят следва да понесе отговорност за разноски, които не са прекомерни предвид решение на Съда на Европейския съюз на 25 януари 2024 г. по дело С438 / 22 по преюдициално запитване, отправено от СРС. След като предвиденото възнаграждение в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, не обвързва съда, преценката следва да се извърши като се вземе предвид вида на спора, интереса, вида и 4 количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е и актуалната практика, застъпена в определение по т. д. № 1908 / 2022 г. на ВКС, I Т.О. и определение по т. д. № 1990 / 2023 г. на ВКС, II Т.О. С решение на Съда на Европейския съюз на 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, се прие, че: „Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.“. След като предвиденото възнаграждение в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, с ново наименование към днешна дата, не обвързва съда, преценката следва да се извърши като се вземе предвид вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е и актуалната практика, застъпена в определение по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I Т.О. и определение по т.д. № 1990/2023 г. на ВКС, II Т.О. В определение № 1640 от 4.04.2024 г. по ч. гр. д. № от 3549/2023 г. на ВКС, III г. о. е прието, че в процеса, който извършва съдът при определяне на възнаграждението на адвокат, намират приложение принципите за достъпност до адвокатска защита като гаранция за достъп до правосъдие, възмездният характер на тази защита със зачитане на разумно и пропорционално възнаграждение (чл. 36, ал. 2 ЗА - изискването самото възнаграждение да е обективно и справедливо) и принципът за съразмерност (правилата за възлагане отговорността за разноски съобразно изхода на делото в гражданския процес съгласно чл. 78 ГПК).