Решение № 60 от 04.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 60 гр. София, 04.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20221100512814 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника К. Б. К. срещу решение № 20046862/08.07.2022 г., постановено по гр.д.

№ 18087/2018 г. по описа на СРС, 64 състав, в частта, с която са уважени предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. с чл. 99 и чл. 86 ЗЗД за сумата от 15292,82 лв., представляваща главница по договор за потребителски паричен кредит от 24.08.2011 г., сключен между ответника и „У.К.Ф.“ ЕАД, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 30.08.2017 г., до окончателното й изплащане, за сумата от 1092,24 лв., възнаградителна лихва за периода 21.07.2016 г. – 17.03.2017 г., както и за сумата от 131,48 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода на забавата от 21.07.2016 г. до 30.08.2017 г., които вземания са прехвърлени в полза на ищеца с договор за цесия, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 59750/2017 г. по описа на СРС, 64 състав.

Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради противоречие с материалния закон, нарушение на процесуалните правила и 1 необоснованост, като въззивникът счита, че процесният договор е нищожен поради нарушение на императивни разпоредби на ЗПК (относно шрифта на договора, предоставената предварителна информация, размера на възнаградителната лихва), а погасителният план съдържа неправилно разпределени суми за главница и лихва. Твърди, че е въведен в заблуждение относно личността на кредитодателя и е смятал, че сключва договор за „УниКредит Булбанк“ АД, като никога не би сключил договор с друго юридическо лице, което не е банка. Оспорва да е бил уведомен за извършената цесия преди получаване на книжата по настоящото дело, както и да е сключвал договор за застраховка.

Счита, че заключението по приетата ССЕ не следва да се кредитира, тъй като по делото не са представени първични счетоводни документи за извършените плащания, а представените в хода на процеса доказателства от ищеца са били преклудирани, като на ответника е било нарушено правото на справедлив процес. Ето защо моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

Въззиваемият „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД счита, че решението на СРС в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:

Предявените искови претенции се основават на твърдения за сключен между „У.К.Ф.“ АД и ответника К. Б. К. договор за потребителски паричен кредит № 693003/25.08.2011 г., по силата на който банката е предоставила кредит в размер на 20000 лв. с уговорено задължение за връщането му на 120 месечни погасителни вноски, ведно с възнаградителна лихва в твърд размер от 11,50 %. Сключената сделка несъмнено има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9 ЗПК легална дефиниция, като заемополучателят по него има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на 2

ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК, поради което съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП. Настоящият съдебен състав не констатира нарушение на някоя от императивните разпоредби на ЗПК, за които съдът е длъжен да следи служебно и които да обусловят нищожност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК, като във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че приложими към процесното правоотношение са нормите на закона в редакциите им, които са били действащи към датата на сключване на процесния договор – 24.08.2011 г. Към този момент не е съществувало законово изискване за изготвяне на текста на договора в размер на шрифта не по-малък от 12, като посоченото законово изменение е въведено и е в сила, считано от 23.07.2014 г., и на същото не е придадено обратно действие, поради което е приложимо към договори, сключени след тази дата (арг. § 13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.)).

В действащата към 2011 г. редакция на чл. 22 ЗПК за действителността на договора за потребителски кредит се налага спазване на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 (отново в действащите към онзи момент редакции на нормите), които настоящата въззивна инстанция намира, че не са нарушени. Видно е, че договорът е сключен в писмена форма на хартиен носител в два екземпляра (по един за всяка от страните – чл. 10, ал. 1 ЗПК), като в него са посочени общият размер на кредита и условията за усвояването му (л. 6-7 от делото на СРС) – чл. 11, т. 7 ЗПК; лихвеният процент по кредита, който е уговорен във фиксиран размер за целия срок на договора – 11,50 %, поради което изискванията на чл. 11, т. 9 в останалата част са неприложими; годишният процент на разходите по кредита (12,85 %) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (39396 лв., посочена в погасителния план, неразделна част от договора – л. 10 от първоинстанционното дело), като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин – чл. 11, т. 10 ЗПК; условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването – чл. 11, т. 11 ЗПК (л. 10 от делото); информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания (чл. 4, ал. 1 от Общите условия за предоставяне на потребителски паричен кредит от „У.К.Ф.“ АД, с които ответникът изрично се е съгласил, като ги е подписал); погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент – чл. 11, т. 12 ЗПК; наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено и другите условия за неговото упражняване – чл. 11, т.

3

20 ЗПК (чл. 4, ал. 3 и сл. от договора); като кредитът не е под формата на разсрочено плащане за стока или услуга и не касае свързани договори за кредит, нито е под формата на овърдрафт, поради което нормите на чл. 11, т. 8 и чл. 12, т. 7-9 ЗПК са неприложими към процесното правоотношение.

С оглед на изложеното, съдът намира, че процесният договор е валидно сключен, като същият удостоверява възникнало между ответника и „У.К.Ф.“ АД облигационно правоотношение, доколкото по делото не се установява неистинност на документа. В рамките на първоинстанционното производство е открито производство по чл. 193 ГПК относно представените по делото в заверено копие и в оригинал договор за отпускане на потребителски паричен кредит и приложенията към него (декларация към общите условия, погасителен план и сертификат за застраховка), като доказателствената тежест за установяване на твърдяната неистинност правилно е разпределена на ответника, но последният не е провел пълно и главно доказване на този факт (искането му за допускане на съдебно-графическа експертиза е уважено, но страната не е представила доказателства за платен депозит за вещо лице, поради което заключение не е изготвено и делото е решено без това доказателство), поради което следва да се приеме, че документите са автентични и доказват сключената между лицата сделка, както и сключен между ответника и „КардифЖивотозастраховане, клон България“, респ. „Кардиф-Общо застраховане, клон България“, договор за застраховка „Кредитна Протекция Плюс“. По отношение на възраженията на въззивника, че е бил въведен в заблуждение относно личността на кредитодателя и е вярвал, че договаря с „УниКредит Булбанк“ АД, настоящата въззивна инстанция намира, че същите са преклудирани, тъй като са направени едва във второто открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд. По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство (в този смисъл – задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК). В настоящия случай въззивникът твърди, че при подписване на договора е бил въведен в заблуждение, че договаря с банката, а не с посочения контрахент, но тези обстоятелства са били известни на страната още към датата на изтичане на срока по чл. 131 ГПК (въз основа на приложения към исковата молба договор за кредит и приложенията към него, в които ясно е посочено наименованието на кредитодателя – „У.К.Ф.“ АД), но ответникът не ги е навел в срока за отговор на исковата молба и не е релевирал тези възражения своевременно, поради което във въззивното производство те се явяват преклудирани и настоящият съдебен състав не следва да ги обсъжда по същество.

Така от представените по делото писмени доказателства се установява, че по силата на процесния договор К. Б. К. е получил в заем сумата от 20000 лв., като в негова тежест валидно е възникнало задължение да я върне, както и да плати 600 лв. такса за 4 администриране на кредита (валидно уговорена, доколкото към датата на сключване на договора разпоредбата на чл. 10а ЗПК все още не е била приета) и 2750,40 лв. застрахователна премия за целия срок на договора, на 120 месечни вноски по 328,30 лв., ведно с уговорената възнаградителна лихва от 11,50 % годишно. Във връзка с възраженията на въззивника настоящият съдебен състав намира, че клаузата за възнаградителна лихва не е нищожна, тъй като не противоречи на императивна правна норма, нито на добрите нрави, като съобразно срока на договора и отпуснатата главница размерът й не е прекомерен.