Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 3305 от 16.11.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно частно наказателно дело 5372/2023
Вид
Определение № 3305
Подписан
16.11.2023
В сила
10.11.2023
Състав
Руси Алексиев, Христина Михайлова, Анелия Щерева

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3305 гр. София, 10.11.2023 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО X ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Руси Алексиев

Членове:

Христина Михайлова

Анелия Щерева като разгледа докладваното от Христина Михайлова Въззивно частно наказателно дело № 20231100605372 по описа за 2023 година Производството пред СГС е образувано по въззивна жалба от частния тъжител Е. Д. М. срещу разпореждане постановено по НЧХД № 5973/2023 г. по описа на СРС, 102-ри състав, с което е прекратено наказателното производство по частната тъжба.

В жалбата, подадена от тъжителя, се твърди, че разпореждането е неправилно и незаконосъобразно. Изтъква се, че първостепенният съд не е дал указания за отстраняване нередностите в тъжбата, както и не е издал съдебно удостоверение на тъжителя, по силата на което последният би могъл да установи данни за лицето, срещу което е насочено частното обвинение.

Иска се отмяна на атакуваното разпореждане и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия от СРС.

Съдът, след като провери изцяло правилността на обжалваното разпореждане, намира за установено следното от фактическа страна:

Първоинстанционното производство е образувано на 04.05.2023 г. по тъжба от 03.05.2023 г. на частния тъжител Е. М. срещу "неизвестно лице" с профил в You Tube - http://www.youtube.com/@emilpopovxsd4595.

В тъжбата е посочено, че въпросното „лице“ е обидило и наклеветило тъжителя чрез коментар на видеоклип в Ютуб, че трябва да бъде убит чрез обесване и разстрел и е разгласило и разпространило позорни обстоятелства относно тъжителя, като го е нарекло рецидивист.

1

С разпореждане от 12.05.2023 г., предмет на въззивния съдебен контрол, съдията-докладчик от СРС, НО, 102-ри състав е прекратил наказателното производство на основание чл.250 ал.1 т.1, пр.2 вр. чл.24 ал.5 т.2 от НПК, като е приел, че изложените от тъжителя фактически твърдения не съдържат признаците на осъществени престъпления от частен характер и конкретно на „обида“ и „клевета“, доколкото не са описани обективните признаци на твърдените престъпления от частен характер, както и не съдържат информация за лицето, срещу което е насочена тъжбата, за да бъде евентуално ангажирана наказателната му отговорност. В допълнение е посочено и обстоятелството, че към тъжбата не е приложен документ за внесена държавна такса.

Въз основа на изложените факти за съдържанието на тъжбата и движението на делото, съдът намира следното от правна страна:

Въззивната жалба е неоснователна.

В наказателните производства от частен характер частната тъжба е процесуалния документ, който, освен че поставя началото на съдебното наказателно производство, е предназначен да определи предмета на делото, а оттам насочеността и обема на усилията, които подсъдимият е принуден да предприеме в своя защита. За да сезира валидно съда, тъжбата съгласно чл.81 ал.1 от НПК, освен, че трябва да бъде писмена и да съдържа данни за подателя и за лицето, срещу което се подава, следва да описва обстоятелствата на престъплението, тоест законодателят е поставил изисквания към формата и съдържанието на частната тъжба, за да бъде същата годна да инициира наказателно производство. Едно от тези императивно поставени изисквания към съдържанието на частната тъжба е същата да съдържа достатъчно данни за твърдяното престъпление, което се преследва по частен ред. За да се приеме, че това законово условие е налице, то частната тъжба следва да съдържа пълно, ясно, конкретно и непротиворечиво фактическо описание на всеки един и на всички съставомерни признаци на конкретното престъпление от частен характер, както от неговата обективна, така и от субективната му страна. Тези изисквания към съдържанието на частната тъжба не са самоцелни, а са породени от процесуалните цел, ефект и значение, които НПК й е придал, в частност на акт, с който се повдига съответно обвинение.

2

Поради това и след като има процесуалното задължение да предаде на съд само обвинения в престъпление и то такова, което се преследва по тъжба на пострадалия, съдията-докладчик е овластен, в зависимост от резултатите от проверката на редовността на тъжбата в частта относно данните на престъплението, да й даде ход или да прекрати наказателното производство по реда на чл.250 ал.1 т.1 вр. чл.24 ал.5 т.2 от НПК.

Законодателят изрично е предвидил правомощие на съдиятадокладчик да прекрати наказателното производство, в случай че тъжбата не отговаря на изискванията по чл.81 ал.1 от НПК, което от своя страна означава, че съдията-докладчик е длъжен да провери и дали се твърдят обстоятелства на престъпление, съответно каква би била правната квалификация на същото.

Настоящият въззивен състав намира, че депозираната тъжба действително не отговаря на изискванията на чл.81, ал.1 от НПК, като в същата липсва изложение на обстоятелства, въз основа на които обективно да се прецени, че на определени дата, час и място, чрез осъществяването на съответни действия, точно определено лице е осъществило деяние /деяния/, които да изпълват състава на едно или няколко престъпления, чието наказателно преследване се инициира от пострадалия по реда на чл.247, ал.1, т.2 от НПК.

Настоящата инстанция изцяло споделя изводите на СРС, досежно наличието на прекратителното основание по чл.250, ал.1, т.1 вр. чл.24, ал.5, т.2 от НПК. Съдията-докладчик е оправомощен да извърши преценка дали описаното в тъжбата представлява престъпление и ако приеме противното, има задължението да прекрати наказателното производство.

Настоящият въззивен съдебен състав приема, че при постановяване на обжалваното разпореждане съдията-докладчик мотивирано, обосновано и законосъобразно е упражнил процесуалната си власт да прецени дали съдът е сезиран с годно обвинение, което може да инициира наказателно преследване и се преследва по тъжба на пострадалия.

Съставът на градски съд се солидаризира със становището на първата инстанция, че в тъжбата не са изложени конкретизирани обстоятелства, които биха предпоставили повдигане на обвинение за извършени престъпления по чл.146, чл.147 и чл.148 от НК. В частната жалба липсват съответните 3 признаци на конкретните вменени с нея извършени деяния, съответно не може да се установи отрицателното им въздействие върху нормалното развитие на обществените отношения, т.е. тяхната обществена опасност.

Именно заради това и за да се избегне неоправдано използване на наказателна репресия, законодателят е предвидил задължение за частния тъжител да посочи съответните обстоятелства, които следва формално да осъществяват признаците на състава на престъплението, обуславящи престъпността на деянието. Следва да се отбележи, че наказателната репресия е оправдана само тогава, когато тя представлява реакция срещу засягането на обществени интереси по такъв начин, че именно от гледна точка на последните, да е нужно нейното използване. В противен случай, когато отрицателното въздействие на дадена проява върху действителността е непълно, неточно и повърхностно, използването на наказателната репресия на свой ред засяга обществените интереси, а оттук се явява обществено неоправдано и недопустимо.

На следващо място, при преценка на тези обстоятелства – дали деянието е съставомерно следва да се имат предвид в съвкупност всички елементи от състава на престъплението, всички особености, характеризиращи извършването на конкретното деяние.

Изпълнителното деяние на престъплението обида се изразява в казване или извършване на нещо унизително за честта и достойнството на другиго в негово присъствие. Деецът изразява своето презрително отношение към личността на засегнатия и то по начин, противоречащ на общоприетите морални норми. При преценката за обидната форма на извършеното трябва да се изхожда не просто от субективното възприятие на засегнатия, а от обективен критерий: от общоприетите морални и обществени разбирания за необходимо отношение към другите членове на обществото. Наред със субективната преценка на пострадалия се изисква обективно казаното или извършеното да е унизително, т.е да е генерално неприемливо за обществото, да е неприлично, грубо, цинично, като тук следва да се обърне внимание, че престъплението обида се явява такова, с което се засяга личността на конкретно лице, а никъде в съдържателната част на тъжбата няма данни въпросните думи относно „обесване и разстрел” да са насочени именно към тъжителя, защото същият никъде не е споменат поименно, т.е. в настоящия случай липсва описание на каквито и да е думи и действия, които да пораждат 4 необходимост от изследване на въпроса за тяхната обективна годност да накърнят достойнството на тъжителя. Изхождайки от становището, че следва да се направи разграничение между защита на репутацията на личността и правото на изразяване на мнение, съдът счита, че е налице разминаване между изложените в тъжбата обстоятелства и реализирането на фактическия състав на обида в наказателноправен смисъл, тъй като коментарът в социална мрежа изразява мнението на неговия автор, респ. не се явява унизително, доколкото не е конкретно адресиран към определено лице.

За да бъде осъществен съставът на престъплението „клевета“, по смисъла на чл. 147, ал. 1 и сл. от НК, е необходимо, от обективна страна, да бъде установено, че субектът на престъплението е разгласил неистинско позорно обстоятелство за пострадалото физическо лице или му е приписал неизвършено от него престъпление.

Първата, алтернативно предвидена, в диспозицията на чл.147, ал.1 от НК, форма на изпълнително деяние на престъплението „клевета“ разгласяване на позорно обстоятелство за другиго, се осъществява чрез довеждане до знанието на трети лица на твърдения за съществуването на определен факт, свързан с личността на пострадалия – относно негово минало или настоящо поведение, укоримо от гледна точка на господстващия морал, прояви от личния му живот, негови обществени изяви или отрицателни качества, които са, от една страна, неверни, а от друга – характеризират отрицателно личността на пострадалия, като по този начин накърняват доброто му име в обществото. В конкретния случай изразът „това са 1000% рецидивисти“ не е отнесен към конкретно лице, както и думата „рецидивист“ сама по себе си няма позорен характер, а характеризира съдимостта на определено лице и дори да се приеме, че е насочена срещу тъжителя, с оглед съдебното минало на същия, то тя не се явява неистинско обстоятелство.

Втората възможна форма на изпълнително деяние, инкриминирана в разпоредбата на чл.147, ал.1 от НК – приписване другиму на извършено престъпление, се осъществява чрез довеждане до знанието на трети лица, от страна на сочения престъпен деец, на твърдения, че пострадалият е извършил конкретно престъпление, което той в действителност не е извършил, т.е. отново е налице отрицателно влияние върху доброто му име.

Настоящият съдебен състав изцяло възприема доводите на първата 5 инстанция, че инкриминираните с тъжбата изрази, които са категоризирани от тъжителя като обидни или клеветнически, не биха могли да бъдат подведени нито под признака „унизителни за честта и достойнството на конкретна личност“, нито под „разгласяване на позорно обстоятелство за другиго“, нито под този „приписване на престъпление“. В този смисъл и изводът, че тъжбата не отговаря на изискванията на чл.81, ал.1 от НПК, се явява правилен, доколкото същата не съдържа твърдения със съдържание, насочено към конкретно лице или които описват морално укоримо поведение от страна на тъжителя, респ. водещи до накърняване на доброто му име в обществото, като не може да се приеме и че с инкриминираните изрази му е било приписано извършване на престъпление.

На следващо място съдът констатира, както правилно е заключил и първия съд, че тъжбата не съдържа никакви конкретни данни за самоличността на лицето, срещу което е насочено частното обвинение, като това се явява пречка за ангажиране наказателна отговорност за извършване на престъпление, която в българското наказателно право е лична.

Предвид посочените съображения, въззивният съд намира, че депозираната тъжба не отговаря на изискванията на чл.81 от НПК и в нея не се излагат твърдения за престъпление от частен характер, доколкото липсват факти и обстоятелства, с които да се описва състав на престъпление по текст от НК, както и да се иска ангажирането на наказателна отговорност по реда на частното обвинение спрямо конкретно физическо лице.