Решение № 4465 от 11.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4465 гр. София, 11.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20221100501907 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение от 15.09.2021 год., постановено по гр.дело № 10219/2015 г. на СРС, Г.О., 69 състав, е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“*******, да заплати на Х. Д. С., с ЕГН ********** от гр.Кюстендил, ул.“*******, сумата от 5662,55 лева, представляваща общ сбор от възнаграждения за положения от ищеца при ответника извънреден труд в размер на 5580,55 лева, подробно описан в молбата, считано за периода от 01.01.2012 г.-31.12.2014 г., и 82 лева възнаграждение за положен в рамките на периода 01.01.2012 г.-31.12.2014 г., нощен труд, както и сумата от 802,24 лева, представляваща мораторна лихва върху главниците за периода от 01.04.2012 г./ края на първо тримесечие/ до 24.02.2015 г., вкл., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на иска- 25.02.2015 г. до окончателното изплащане на дължимата сума. С решението на съда е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“*******, да заплати на Х. Д. С., с ЕГН ********** от гр.Кюстендил, ул.“*******, сумата от 550 лева, представляваща 1 разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. С решението на съда е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“*******, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Софийски районен съд, държавна такса върху уважените искове в размер общо на сумата от 276,50 лева, както и разноски за изготвяне на експертиза в размер на 150 лева.

Срещу решението на СРС, 69 с-в е постъпила въззивна жалба от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, подадена чрез юрк.М. В.а, с искане същото да бъде отменено, като неправилно и делото да бъде върнато за ново разглеждане, а алтернативно се прави искане обжалваното решение да бъде отменено изцяло, като неправилно или да бъде намален размера на присъдената с него сума. Във въззивната жалба се излагат доводи, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец Х. Д. С., чрез пълномощника си адв.М. О. оспорва жалбата по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ответника, като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на 2 решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон, и при обоснованост на правните изводи за наличие на предпоставките на чл.211, ал.5, т.2, пр.1 от ЗМВР/ отм./ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника. С оглед на което на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца Х. Д. С. срещу ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, гр.София, обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.211, ал.5, т.2, пр.1 от ЗМВР/ отм./ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Като неоснователни следва да се преценят доводите изложени във въззивната жалба за неправилност на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба обжалваното решение е правилно. Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установени с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. В случая ответникът не е оспорил нито едно от тези доказателства в предвидените за това срокове и по предвидения в ГПК процесуален ред. Не е оспорил заключението на вещото лице по приетата съдебно- счетоводна експертиза, не е ангажирал доказателства, включително и такива оборващи представените и ангажирани от ищеца писмени и гласни доказателства или опровергаващи установените с последните факти и обстоятелства по делото. Въззивният съд не споделя изложените от въззивника3 ответник доводи за допуснати нарушения при събиране и ценене на доказателствения материал, довели и до нарушение на материалния закон, досежно приетата по делото ССЕ. Изготвената съдебно- счетоводна експертиза е подробна, детайлна и напълно обоснована, като вещото лице е отговорило на всичките му поставени въпроси, с оглед наличната по делото и проверената от него на място документация. С оглед на което правилно първоинстанционният съд е кредитирал приетото по делото, като неоспорено от страните заключение на вещо лице по допуснатата съдебно- счетоводна експертиза при решаване спора по същество, доколкото същото е отговорило на всички релевантни въпроси от значение за предмета на делото.

На следващо място, съдът приема, че във въззивната жалба на ответника не са изложени конкретни доводи за неправилността на обжалваното решение /единствените фактически доводи в жалбата са свързани с допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с приемане на заключението на вещото лице по приетата съдебно- счетоводна експертиза/. С оглед на това, при липсата на допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни норми и при съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване по действащия ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността на решението, въззивникът следва да посочи в какво се изразява неправилността на първоинстанционния акт според него, въззивният съд няма правомощието да формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт. В процесния случай във въззивната жалба на ответника не са изложени конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение, като изложените доводи, съдът намира, че не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като констатация относно спорното право.

В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК , съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и 4 законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възраженията на страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност.

Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите - само по изключение досежно възраженията за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Мотивите към решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически факти и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и касационно обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о. и други.