Решение № 1895 от 20.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1895 гр. София, 20.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Цветелина Ал. К.а

ВИКТОРИЯ Н. НЕДЕВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско дело № 20241100511255 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и следващи от ГПК.

С решение №14409 от 22.07.2024г., постановено по гр.дело №6879/2024г. по описа на СРС, ГО, 78 с-в, е признато за установено, че ответникът Й. В. Т., ЕГН********** дължи на ищеца „Банка ДСК”АД, ЕИК121830616, на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.430, ал.1 и 2 ТЗ, чл.86, ал.1 ЗЗД и чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, следните суми: 18448,12лв.- главница по Договор за кредит за текущо потребление от 17.11.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от 12.07.2019г. до окончателното изплащане; 701,86лв.- договорна лихва за периода от 26.12.2018г. до 03.07.2019г. и 40,99 лв.- законна лихва за периода от 04.07.2019г. до 11.07.2019г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№40102/2019г. по описа на СРС, 78 с-в, като са отхвърлени иска за горницата над 701,86 лв. - договорна лихва до предявения размер от 1487,49 лв., както и за 17,45лв. санкционираща лихва съгласно чл.18.1 от общите условия към договора за кредит за периода от 26.12.2018г. до 03.07.2019г. и 120лв. разноски.

Ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото в общ размер от 1196,98лв., от които 765,46лв. в исковото производство и 431,52лв. в заповедното производство. Ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото в общ размер от 49,44 лв.

Срещу така постановеното решение, в частта с която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Банка ДСК”АД. Жалбоподателят поддържа, че процесният договор за кредит не съдържа 1 възможност за едностранна промяна на размера на лихвения процент, доколкото изменението може да се дължи само на промяна в приложимия пазарен индекс, или на неизпълнението на задълженията на кредитополучателя на условията за използване на преференциален лихвен процент. Клаузите не били договорени във вреда на потребителя и не създавали неравнопоставеност между правата на страните по договора. В случая първоначално договорения пазарен индекс престанал да съществува от 29.06.2018г., поради което от 01.07.2018г. кредиторът го заменил с нов референтен лихвен процент, като крайният лихвен процент останал непроменен към датата на замяната. Другият лихвообразуващ компонент- фиксираната надбавка, бил приложим при изпълнение от кредитополучателя на условията по програма „ДСК Престиж“ и при неизпълнението на тези условия последният губи правото си да ползва преференциален лихвен процент. Тъй като кредитополучателят прекратил договора за застраховка към 25.05.2018г.- преди изтичане на срока за погасяване на кредита, той загубил правото да ползва тази преференция. Не било изпълнено и условието за превод на работната заплата на кредитополучателя по сметка в банката след 23.02.2018г. Твърди също така, че тези клаузи уреждат съществен елемент от от основното съдържание на договора, поради което и по аргумент от чл.145, ал.2 ЗПП не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми. Твърди и че клаузите на чл.18.1 и чл.20 от Общите условия не противоречат на чл.33 от ЗПК. Моли решението на СРС да бъде отменено в тази част, а исковете- уважени изцяло. Претендира разноски.

В подадения в срок отговор на въззивната жалба на ищеца, ответникът оспорва същата като неоснователна. Твърди, че замяната на индекса SOFIBOR като компонент на лихвата по кредита с друг индекс, който не е предварително определен от страните, води до значително неравновесие между страните по договора по кредит, като посочената уговорка дава право на банката да избере индекс по своя преценка, който е възможно да се отличава в значителна степен по размер от прилагания преди това индекс, което от своя страна да доведе до необосновано увеличение на лихвения процент. По такава едностранна промяна не било постигнато съгласие на двете страни по договора, в противоречие с чл.20а, ал.2 ЗЗД.

Предвид нищожността на клаузите, въз основа на които лихвения процент бил увеличаван, счита че между страните следва да се приложи първоначално уговорения размер на фиксирана преференциална надбавка. Твърди също така, че клаузите на чл.8, изр.2 и 3 от процесния договор за кредит са неравноправни и нищожни съгласно чл.146, ал.1 и чл.143 от ЗЗП, като посочва и релевантна според него съдебна практика, а клаузата на чл.18.1. от общите условия на договора за кредит е нищожна като противоречаща на разпоредбата на чл.33, ал.2 ЗПК и доколкото същата има характер на неустойка, която е явно прекомерна по размер, уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, в противоречие и с добрите нрави. Излага съображения в подкрепа на изводите на първоинстанционния съд в обжалваното решение относно разноските в размер на 120лв. и квалификацията им като такси във връзка с управлението на кредита, поради което попадат под установената в чл.10а, ал.2 от ЗПК забрана. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част.

2

Срещу решението в частта, с която исковете са уважени, е подадена в срок въззивна жалба от ответника. Жалбоподателят твърди, че ищецът не успял да докаже връчването на уведомление до длъжника, с което обявявява кредита за предсрочно изискуем, поради което съдът следвало да отхвърли иска изцяло, или поне по отношение на вноските, за които не е настъпила изискуемост към датата на приключване на съдебното дирене 11.07.2024г., тъй като съгласно чл.2 от договора за кредит срокът за издължаването му е 120 месеца, считано от датата на усвояване 18.11.2017г. и срокът за издължаване е до 18.11.2027г. Евентуално и в случай че се приеме, че уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита е връчено с връчване на исковата молба, твърди че законната лихва върху главницата се дължи едва от този момент- 26.02.2024г., а не от 12.07.2019г. до окончателното плащане на вземането. Неправилно първоинстанционния съд приел за неоснователно възражението за несъответствие на ГПР с посочения в договора за кредит такъв. Твърди, че дължи само чистата стойност на кредита на основание чл.23 от ЗПК. В договора за кредит бил посочен годишният процент на разходите в размер на 7,67%, а съгласно приетата ССЕ приложимият за периода от 26.11.2018г. до 14.01.2019г. лихвен процент бил 13,345%, а за периода от 15.01.2019г. до 03.07.2019г.- 13,305%. При това положение ГПР бил съответно 15,1% и не съответствал на посочения в чл.9 от договора за кредит ГПР в размер на 7,67%.

В договора за кредит не били посочени всички възможни допускания, включително в случаите, когато ГПР е определен на основание чл.8, изр.2 и 3 от договора за кредит в размер на 13,182%, вместо преференциалния лихвен процент в размер на 6,55%. Поради това и ако с всички плащания по кредита била погасявана само главница, то останалата непогасена главница би била в размер на 16743,24лв. от която следвало да се приспаднат и вноските, по отношение на които все още не е настъпила изискуемостта, за периода от 11.07.2024г. до 18.11.2027г. Моли обжалваното решение да бъде отменено в тази му част, а исковете отхвърлени. Претендира разноски.

Ищецът оспорва въззивната жалба на ответника като неоснователна и моли обжалваното решение в тази част да бъде потвърдено. Твърди, че уведомлението с което се обявява кредита за предсрочно изискуем е връчено редовно и оспорването не е успешно проведено от ответника, а и да не е така последният е уведомен с връчване на препис от исковата молба. Договорът за кредит съдържал зялата изискуема по закон информация относно лихвения процент и ГПР.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

3

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:

По въззивната жалба на ищеца:

Безспорно в случая ответникът и кредитополучател има качеството на потребител, поради което по отношение на него и процесния договор са приложими както разпоредбите на ЗЗП, така и на ЗПК. Съгласно чл.143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В ал.2 на същата разпоредба са изброени конкретни хипотези на неравноправни клаузи, включително и които: задължават потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка; позволяват на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него /конкретно/ основание; позволяват на търговеца или доставчика да променя едностранно без основание характеристиките на стоката или услугата; предвиждат цената /респективновъзнаграждението, лихвата/ да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора; не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора; поставят други подобни условия.

Независимо от това, че в случая първоначално договореният пазарен индекс е престанал да съществува от 29.06.2018г., поради което от 01.07.2018г. ищецът го е заменил с нов референтен лихвен процент, това на практика е станало без участието и съгласието на другата страна по договора. Макар към момента на замяната на единия индекс с друг крайният лихвен процент да е останал непроменен, липсва сигурност че новият пазарен индекс ще се променя при условията и принципите на предходния такъв, който е бил изрично приет от потребителя. Следователно получаването на съгласие от кредитополучателя за замяната на престаналия да съществува пазарен индекс с друг подобен, е от съществено значение и именно в това се изразява разликата между добросъвестност и равновесия в правата на страните от една страна, и липсата на такива от друга.

По отношение на другия лихвообразуващ компонент /фиксираната надбавка/, както правилно е посочил и първоинстанционния съд, клаузите на чл.4.1. от Условия за ползване на лихвена отстъпка за новоразрешен кредит за текущо потребление, чл.8, изр.2 и 3 от договора за кредит, т.7.3.1 и 7.3.2 от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, са неравноправни по смисъла на ЗЗП, не са предварително индивидуално уговорени с потребителя и за него не е ясно с каква сума ще се оскъпи кредита при нарушаването на тези клаузи, както и не е посочена самата стойност на застраховката, която 4 представлява предпоставка за ползване на преференциален лихвен процент. Липсва, или поне не се установява от събраните по делото доказателства, при ясно разпределена доказателствена тежест, необходимото в случая предоговаряне на условията на договора при спазване на формата му /писмена/, както и надлежно уведомяване от страна на кредитодателя до кредитополучателя за настъпило макар и предвидено в договора условие за изменение на последния. Това от своя страна е в нарушение на императивната разпоредба на чл.14, ал.1 от ЗПК. Предвид изложеното дотук и установената нищожност на основание чл.146, ал.1 ЗПП на горепосочените неравноправни клаузи, правилен се явява изводът на първоинстанционния съд в обжалваното решение, че приложим между страните е единствено първоначално уговорения лихвен процент в размер на 6,282%, представляващ само фиксираната преференциална надбавка поради несъществуването на индекса SOFIBOR през този период, поради което действително дължимата възнаградителна лихва за периода от 26.12.2018г. до 03.07.2019г. съгласно заключението на вещото лице е в размер на 701,86лв., а за горницата до претендираните 1487,49лв. искът е неоснователен. Ето защо въззивната жалба на ищеца следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС– потвърдено като правилно в тази му част.