Решение № 5759 от 30.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5759 гр. Пловдив, 30.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20255330107198 по описа за 2025 година

Настоящото гражданско дело е образувано по искова молба на Р. Б. В., с ЕГН: **********, от град П. , чрез адвокат С. Н. , вписан в АК - П., със съдебен адрес ****. Искът е насочен срещу двама ответници: “ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, с ЕИК 131576434 и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД , с ЕИК 202513690. Двете дружества имат едно и също седалище и адрес на управление в гр. София.

Предявени са кумулативно съединени искове за прогласяване на нищожност. Първият главен иск е насочен срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цена 994,08 лв. и цели прогласяване на нищожността на Договор за паричен заем №**** от *** г.. Вторият главен иск, с цена 451,92 лв. , е насочен срещу „Файненшъл България“ ЕООД и касае прогласяване на нищожността на акцесорния Договор за предоставяне на гаранция №**** от *** г..

Ищецът твърди, че е усвоил изцяло сумата по договора за заем в размер на 900 лв. , но не го е изплатил изцяло, както не е изплатил и сумата в размер на 451,92 лв. по договора за гаранция , като не дължи плащания по същите.

Ищецът Р. Б. В. иска съдът да признае, че процесният договор за паричен заем не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК относно посочване на 1 годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, и на основание чл. 22 от ЗПК същият да бъде прогласен за недействителен. По отношение на втория ответник, ищецът моли да се признае за установено, че договорът за предоставяне на гаранция е недействителен на основание чл. 26, ал. 2, предл. „четвърто" от ЗЗД, а при условията на евентуалност, да се прогласи нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 1 от този договор, включваща задължение за заплащане на възнаграждение за дружеството гарант в размер на 451,92 лв.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответниците са депозирали писмени отговори със становище за неоснователност на предявените искове.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът счита, че договорът за заем е нищожен поради две основни причини.

На първо място, с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35.00% се нарушават добрите нрави, което внася неравноправие между страните в ущърб на кредитополучателя. Съдебната практика трайно приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми. В конкретния случай договорената лихва от 35.00% годишно надхвърля повече от три пъти законната лихва , което представлява нарушение на добрите нрави. Нищожността на клаузата за договорна лихва, която е съществен елемент на договора за потребителски кредит , води до изначална недействителност на цялата кредитна сделка.

На второ място, не са спазени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК относно действителния размер на Годишния процент на разходите (ГПР). Уговореното възнаграждение за фирмата-гарант е разход по кредита, който задължително следва да бъде включен при изчисляването на ГПР съгласно дефиницията за „общ разход по кредита за потребителя“ в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Кредиторът не е включил тези разходи в посочения в договора ГПР от 40,47%. Посочването на нереален ГПР представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП , лишаваща потребителя от възможността да вземе информирано решение и 2 въвеждаща неравнопоставеност. Поради непредставянето на вярна информация за ГПР, договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Също така, неспазването на изискването за яснота и разбираемост по чл. 147, ал. 1 от ЗЗП , което налага потребителят да може да предвиди икономическите последици от задължението си, допълнително подкрепя извода за нищожност.

II. По нищожността на Договора за предоставяне на гаранция №****/*** г.

Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на собствено основание, както и поради акцесорния си характер.

На първо място, сделката, сключена между длъжника (ищеца) и третото лице-гарант, е лишена от правно основание. Договорът за гаранция (поръчителство) по закон е съглашение между кредитора и поръчителя , тъй като кредиторът има легитимен интерес да бъде обезпечен. Когато обаче длъжникът учредява лично обезпечение, не се осъществява типичната цел на договора за гаранция, поради което той е лишен от своето основание.

На второ място, уговорката за заплащане на възнаграждение за гаранта от кредитополучателя противоречи на добрите нрави и внася неравноправие по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. Длъжникът не получава никаква престация по този договор. Освен това, такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задължението на финансовата институция за предварителна оценка на кредитоспособността (по чл. 16 ЗПК и Директива 2008/48) върху самия длъжник , което води до допълнително увеличаване на дълга и опасност от свръхзадлъжнялост. Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредиторът, е в изключителен интерес на търговеца и във вреда на потребителя , което представлява неравноправна договорна уговорка.

На последно място, тъй като Договорът за предоставяне на гаранция е с акцесорен характер и съществува само при условие, че съществува действителен главен дълг, а кредитната сделка беше прогласена за нищожна, то и сключеният договор за учредяване на поръчителско правоотношение не е породил правно действие.

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски в размер на заплатените държавни такси за разглеждане на делото.

3

Предвид изложеното, съдът уважава исковете за нищожност на двата договора.

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и на основание противоречие с добрите нрави по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, Договор за паричен заем №**** от *** г. , сключен между Р. Б. В., ЕГН: ********** и “ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК 131576434.

ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 26, ал. 2, предл. „четвърто“ от ЗЗД, във връзка с акцесорния му характер, Договор за предоставяне на гаранция №**** от *** г. , сключен между Р. Б. В., ЕГН:

********** и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 202513690.

ОСЪЖДА “ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК 131576434 и

„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 202513690, да заплатят на Р. Б. В., ЕГН: **********, направените по делото разноски в размер на 100 лева.

ОСЪЖДА “ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК 131576434 и

„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 202513690, да заплатят на адвокат С. Н. адвокатско възнаграждение в размер на 600,00 лв. на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4