Определение № 233 от 10.04.2025, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 233 гр. Пазарджик, 10.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно частно гражданско дело № 20255200500193 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.248 ал.3 от Гражданския процесуален кодекс.

Обжалва се определение на Велинградски районен съд №50 от 13.01.2025г. постановено по гр.д.№20245210100809 по описа на същия съд за 2024г., с което СЕ ДОПЪЛВА на основание чл. 248 ГПК, Решение № 436/09.12.2024 г., по гр.д.№809/2024 г., по описа на Районен съд Велинград в частта за разноските, КАТО СЕ ОСЪЖДА на основание чл. 74, ал. 1 ГПК, Застрахователна компания „Лев инс“ АД, ЕИК: 121130788, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, да заплати на С. С. О. с ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „Л. К." №*, разноски по гр. д.

299/2024 г. на Районен съд Велинград в размер на общо 830 лв. И Е ОСТАВЕНА БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба, вх. № 8745/23.12.2024 г. от С. С. О.

,чрез адв. Й. А. с която се иска от съда да измени Решение № 436/09.12.2024 г., по гр.д. № 809/2024г., по описа Велинградски районен съд, в частта за разноските, по отношение размера на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца за оказаната от него правна защита и съдействие по гр.д. № 809/2024 г. по описа на Районен съд Велинград.

В частната си жалба подадена в срока по чл.248 ал.3 от ГПК с вх.№547 от 27.01.2025г. подадена от ищеца в производството С. С. О., ЕГН-********** чрез пълномощника си адв.Й. К. А. от ВАК се обжалва постановеното 1 определение в частта с която съдът е оставил без уважение молбата на ищеца за изменение на решение №436 от 09.12.2024г. относно присъдените в негова полза разноски в производството като адвокатско възнаграждение, като се претендира присъждането им в пълен размер от 1700лв с ДДС. Не се споделят мотивите на първоинстанционния съд, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, при проведено едно съдебно заседание и без явяване на процесуален представител на ищеца, като са събирани в това заседание единствено писмени доказателства. Твърди се, че именно поради това, че делото е с ниска фактическа и правна сложност, претендираното адвокатско възнаграждeние е в посочения размер съгласно НМРАВ, че същото не е повисоко от съдебните разноски-държавни такси за достъп до съд и че равният достъп до съд на физически лица до правосъдие и представяне на ефективна правна помощ е осигурен от разпоредбите на ЗПП и чл.38 от ЗА. Направена е съпоставка на адвокатското възнаграждение с възнаграждението на вещото лице, като счита, че неправилно първото се квалифицира като прекомерно и че се създава практика на обезценяване на адвокатския труд и че съдът е длъжен да изложи мотиви при преценката за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, с различна сложност за всеки отделен случай. Поддържа, че легитимната цел на разпоредбите на чл.36 ал.2 от ЗА и чл.78 ал.5 от ГПК във връзка с чл.1 от НМРАВ №1/2004г. забраняващи договаряне, съответно присъждане на адвокатско възнаграждение в по-нисък от минималния посочен в Наредбата размер, е създаване на гаранция за осигуряване на високо равнище на качеството на адвокатската услуга, включително и чрез предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на това качество и за осигуряване на защита на интересите на потребителите на тези услуги и интересите на правосъдието.

Счита, че липсата на минимални размери на адвокатските възнаграждения ще доведе до прекомерна конкуренция в предлаганите от адвокатите цени, а насърчаването на предлагането на услуги с отстъпка-до влошаване на качеството на предоставяните само от адвокати услуги и то в ущърб, на правосъдието както и на лицата нуждаещи се от висококвалифицирана правна защита и съдействие. Във връзка с цитираното Решение на СЕС, се поддържа, че съдът не винаги е длъжен да се съобрази с практиката на СЕС 2 относно размера на адвокатските възнаграждения като се поддържа, че чл.101, параграф 2 от ДФЕС във връзка с чл.4 параграф 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101 параграф 1 от ДФЕС, националният съд тогава може да приложи размери на възнагражденията под минимално определените в НМРАВ №1/2004г. на ВАдв.С. Счита, че в процесния случай няма данни към момента на заплащането на възнаграждението, а и към момента НМРАВ да е несъвместима с вътрешния пазар или да противоречи на разпоредби на нормативната уредба на СЕС и в частност ДЕС и ДФЕС, поради което пълномощникът на жалбоподателя счита, че националният съд е обвързан единствено с ТР №6 от 06.11.2013г. по тълк.д.№6/2012г. на ВКС-ОСГТК.

Посочва се още, че по прилагането на практиката на европейския съд към националното законодателство, по отношение на регламентите и ТР на СЕС автоматично стават задължителни за целия ЕС от влизането им в сила. И че в случая цитираните решения на СЕС не са тълкувателни такива, и няма как да са задължителни за националните съдилища и доколкото директивите имат пряк директен ефект и за целта следва първо да бъдат транспонирани в националното право на държавите членки на ЕС по аргумент на чл.288 от ДФЕС. Допълва се, че отделни техни разпоредби могат да имат директен ефект, както е постановено по някои дела, но че за целта разпоредбата на директивата следва да е безусловна и достатъчно прецизна. В този смисъл жалбоподателят поддържа, че доколкото съдът се позовава на практиката на СЕС, сочените от него решения нямат директен ефект върху правото прилагано от националните съдилища., защото не представляват недвусмислена разпоредба и не установяват точни и ясни правила, а само обясняват съображения, мотивиращи намаляване на адвокатските възнаграждения без да посочват до какъв размер или определен минимум, с цел да е защитен интереса на клиента и да бъде възмезден за това, което е заплатил за да докаже правотата си. Акцентира, че липсват и приети единни основни разпоредби, които да вменяват недвусмислено задължение на националните съдилища да прилагат единен минимум при редуциране на възнагражденията, за да не се достигне до неоправдано лишаване от възмездяване на изправната страна по спора. В жалбата се критикува 3 цитираното решение на СЕС, че изобщо не сочи как и по какъв начин НМРАВ от 2004г. противоречи на чл.101, §1 от ДФЕС и се навежда извода, че в същност противоречие между Наредбата и разпоредбата на Директивата няма.

Допълва се, че в цитираното решение на СЕС С-438/22, НМРАВ не е обявена за нищожна, като съдът уклончиво е решил, че ако същата противоречи на посочения член 101 §1 националния съд е длъжен да откаже да приложи тази национална уредба по отношение на страната. Навежда се извод, че НМРАВ не противоречи на посочената разпоредба от ДФЕС-чл.101 §1, нито че приетите с нея размери на адвокатските възнаграждения нарушават конкуренцията в рамките на вътрешни пазар и че националните съдии нито имат правомощия, нито задължения да проучват пазарната конюктура в страната при постановяване на всяко свое решение и сами да преценяват какво възнаграждение да определят и да присъдят. Счита жалбоподателят, че в случая и след като делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност поради което и адвокатското възнаграждение в минимален размер по НМРАВ поради което счита, че същото не е прекомерно. Допълва се, че НМРАВ не е променяна от 2022г. въпреки драстично променена икономическа обстановка и растеж в пъти на цените на стоките и услугите.

Счита, че в случая исковият съд е обвързан при определяне размера на разноските от размерите предвидени в НМРАВ. Моли да се присъди в полза на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 1700лв с ДДС.

В срока по чл.276 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната по спора страна ЗК“ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК-121130788, чрез юрисконсулт И. Г., с вх.№1148 от 18.02.2025г. в който частната жалба се квалифицира като неоснователна по същество.

Ответникът по частната жалба намира искането за определяне на размер на адвокатско възнаграждение, по-голям от този, присъден с решението по делото за необосновано и в противоречие с установените законови правила и доколкото определянето размера на дължимото адвокатско възнаграждение следва да е съответно на вида работа, при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото.

Акцентира, че делото, по което се претендира присъждане на разноски за процесуално представителство не се отличава с правна и/или висока фактическа сложност. Счита, че не следва да не се вземе в предвид 4 обстоятелството, че е проведено само едно открито съдебно заседание, на което процесуалният представител на ищеца дори не се е явил, и в което не са извършени някакви процесуални действия-разпит на свидетели, изслушване на експертизи и други и че размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента, като този размер трябва да бъде справедлив и обоснован за съответния вид работа.

Цитира се Определение №50015 от 16.02.2024 г. по т. д. №1908/2022г. , на ВКС в което било възприето становище относно несъответствие с правото на ЕС, на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. препращаща към регламентираните от Наредба 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения и че въз основа на подробно развити правни съображения, с актуалната практика на Върховен касационен съд се приема, че определените от Наредба №1/2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не представляват обвързващи съда правила, като основание за това разрешение е решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело С-438/22 г.

Допълва се, че с цитирания акт е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС, във връзка с член 4, параграф З от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че Наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с Наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта” по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично се подчертава мотива на съда, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Счита, че Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл.633 от ГПК, 5 и тъй като с цитирания акт е прието, че Наредбата, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на разпоредбите на ДФЕС, то съдът следва да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски.

Акцентира, че решението по дело С-438/22 на СЕС, в което е дадено задължителното тълкуване на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, е постановено и е публикувано официално на български език преди постановяване на съдебния акт по настоящото дело, поради което, счита, че предвид несъответствие на относимата правна норма от националното законодателство с правото на ЕС следва да се приеме, че липсва основание за прилагане на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, респективно не е налице основание за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищците.