Решение № 16082 от 13.08.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16082 гр. ., 13.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело № 20251110108634 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по искова молба на Т. Я. Я. срещу ,,.“ АД. Ищецът твърди, че срещу него е бил издаден изпълнителен лист от 16. 05. 2016 г. въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение. Въз основа на изпълнителния лист ответникът образувал през същата година изпълнително дело. Твърди, че приложимата погасителна давност била тригодишна. Заявява, че след издаването на запорно съобщение на 24. 06. 2016 г. не са били предприемани изпълнителни действия. Запорът на трудовото възнаграждение не бил довел до осребряване на имуществото на длъжника, поради което според ищеца той съставлявал проучване на имущественото му състояние и не прекъсвал давността, като се позовава на тълкувателна и казуална съдебна практика.

Развива доводи, че поради двугодишно бездействие на взискателя изпълнителното дело е трябвало да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Освен това то трябвало да бъде прекратено и поради липса на секвестируемо имущество на длъжника на основание чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК. Иска от съда да признае за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1 112 лева и 28 стотинки, от които главница в размер на 1 072 лева и 67 стотинки за период 30. 05. 2013 г. – 26. 06. 2015 г. и сумата 39 лева и 61 стотинки, представляваща начислена от 30. 06. 2013 г. до 26. 06.

2015 г. мораторна лихва. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника ,,.“ АД. Ответникът оспорва иска като недопустим. Твърди, че ищецът нямал правен интерес от воденето на отрицателен установителен иск поради прекратяването на изпълнителното производство. Претендира разноски. Прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съдът, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, направи следните правни и фактически изводи.

Исковата молба е подадена от заинтересована страна чрез надлежно 1 упълномощен процесуален представител и след отстраняване на нередовност във връзка с дължимата държавна такса се явява редовна съгласно чл. 127 и чл. 128 ГПК.

По отношение на правната квалификация на предявения иск, съдът е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК. В отговора на исковата молба ответникът твърди недопустимост на предявения срещу него иск, тъй като изпълнителното дело срещу ищеца в настоящото производство е било прекратено. Според разбирането на настоящия съдебен състав прекратяването на производството по принудително изпълнение на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК срещу длъжник не води до отпадане на неговия правен интерес да предяви по съдебен ред отрицателен установителен иск, че не дължи на кредитора (взискателя) сумите, по повод на които е било образувано изпълнително дело. Длъжник по изпълнителен лист има интерес да бъде установено със сила на пресъдено нещо, че срещу него не може да се насочи повторно принудително изпълнение за същите дължими суми въз основа на същия изпълнителен титул, независимо че първоначално образуваното изпълнително производство е вече прекратено. Това становище се подкрепя с аргумента, че съдебният изпълнител е обвързан от пределите на изпълнителния лист, поради което е възможно кредиторът (настоящ ответник) отново да образува производство по индивидуално принудително изпълнение въз основа на същия изпълнителен лист, дори и вземането му да е погасено по давност. Обратното, за длъжника съществува интерес по съдебен ред да бъде установено, че процесните суми не са дължими, тъй като съдебното решение по отрицателния установителен иск ще се ползва със стабилитет, непререшаемост на спора и ще установи правното положение между страните, такова каквото е то към момента на приключване на съдебното дирене. С оглед на тези обстоятелства, така предявената искова претенция с правно основание чл. 439 ГПК се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на правен интерес да предяви отрицателен установителен иск, както и точният момент от който е започнала да тече погасителната давност – влизането в сила на заповедта за изпълнение. В тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на основание, годно да спре и/или прекъсне течението на погасителната давност.

Въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение срещу Т. Я. е издаден изпълнителен лист от 16. 05. 2016 г. и е образувано изпълнително дело № 1513/2016 г. по описа на ЧСИ – Сия Халаджова, рег. № 863 на НК. Взискател по цитираното изпълнително дело е настоящият ответник ,,.“ АД. Съгласно изпълнителния лист Т. Я. дължи следните суми: 1 072,67 лева – цена за потребена вода през периода 30.05.2013 г. – 26. 06. 2015 г. за имот, находящ се в гр. ., ., вх. . по клиентски номер № 2800011228, ведно със законната лихва за периода от 15. 01.2016 г. до изплащане на вземането, както и мораторна лихва в размер на 39,61 лева за периода 30.06.2013 г. – 26.06.2015 г. Видно от събрания като доказателствен материал по делото заверен препис от изп. д. № 1513/2016 г., по описа на ЧСИ – Сия Халаджова, рег. № 863 на НК с молбата за образуване на изпълнително дело взискателят е възложил на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ на органа по изпълнението последният да извършва проучване на имущественото състояние на длъжника, както и да определи начина на изпълнението срещу длъжника. В хода на образуваното изпълнително производство, по искане на взискателя съдебният изпълнител е предприемал действия по принудително изпълнение – извършвани са справки за наличие на трудови договори, за проучване на имущественото състояние на длъжника. Със запорно съобщение № 80054/24. 06. 2016 2 г., респ. № 80055/24. 06. 2016 г. са наложени запори върху банковите сметки на длъжника и настоящ ищец в ,,.“ АД и ,,.“ АД. Наложен е запор също върху трудово възнаграждение на Т. Я. при работодателя му ,,.“ ЕООД. Последното изпълнително действие, което е предприето, е наложеният запор със запорно съобщение от 20. 09.

2018 г. (л. 127 по делото) върху трудовото възнаграждение на длъжника при неговия работодател ,,.“ ЕООД. Със съобщение от частния съдебен изпълнител от 28. 01. 2024 г. взискателят и настоящ ответник е уведомен, че изпълнителното производство срещу настоящия ищец е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи. Съгласно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка. В настоящата хипотеза последното действие по принудително изпълнение е предприето на 20. 09. 2018 г., когато е наложен запор върху трудово възнаграждение на Т. Я.. След тази дата до 28. 01. 2024 г., когато е изходирано съобщение за прекратяване на изпълнителното производство, не са предприемани други действия по принудително събиране на вземанията на взискателя. Основанието за прекратяване на изпълнителен процес по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК представлява т.нар.

„перемпция“. Това е специфичен институт, приложим единствено в изпълнителното производство, който урежда процесуалноправните последици от бездействието на взискателя в продължение на две години от последното предприето действие по принудително изпълнение. Липсата на ефективно извършено изпълнително действие срещу длъжника влече прекратяване (перимиране) на екзекутивното производство.

С исковата молба по настоящото дело ищецът иска да бъде установено със силата на пресъдено нещо, че сумите по прекратения изпълнителен процес не са дължими поради изтекла погасителна давност. Институтът на погасителната давност е различен от този на перемпцията. На първо място, погасителната давност е правна фигура, приложима в материалното гражданско право, но не и в процеса по индивидуално принудително изпълнение. При перемпцията е точно обратното – тя е основание за прекратяване ex lege на висящо изпълнително дело, при настъпването й съдебният изпълнител е задължен да издаде постановление за прекратяване, което се ползва единствено с декларативен характер. Перемпцията, за разлика от давността, няма отношение към материалноправните отношения между длъжник и кредитор, а е насочена към съдебния изпълнител, който трябва да прекрати висящото изпълнително производство. Съгласно задължителните постановки на Тълкувателно решение № 3/2020 г. от 28. 03. 2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС до 26. 06. 2015 г. приложение намира Постановление на Пленума на ВС № 3/1980 г., в което се приема, че погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудително осъществяване на вземането. След датата 26. 06. 2015 г. е приложимо новоприетото Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ прекъсва давността. Тоест с последващо тълкуване, приложимо с действие занапред, ВКС приема, че погасителната давност не подлежи на спиране при образуван изпълнителен процес и ако кредиторът (взискателят) бездейства 5-годишният давностен срок може да изтече, независимо от паралелно настъпилата перемпция.

В настоящото производство ищецът излага твърдения, че погасителната давност за неговите задължения към ответника ,,.“ АД е изтекла. В действителност, последното 3 валидно предприето действие от страна на кредитора, което е прекъснало давността, е било извършено на 20. 09. 2018 г. От този момент е започнал нов 5-годишен давностен срок, след изтичането на който задължението на длъжника се счита погасено по давност. С оглед събрания по делото доказателствен материал не беше установено кредиторът да е предприемал последващи действия, които да осуетят настъпването на ефекта на погасителната давност. Течението на погасителната давност обаче е спряло през време на извънредното положение на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците (загл. изм. ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) и е продължил да тече седем дни след обнародването на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето („ДВ“, брой 44 от 13.5.2020 г.) по силата на пар. 13 от Преходните и заключителните разпоредби към него. Понеже последният срок се брои по дни, денят на обнародването на закона не се брои и срокът изтича в края на последния ден съгласно чл. 72, ал. 1, изр. трето и четвърто ЗЗД. При това положение може да се обобщи, че давностният срок е бил спрял през периода 13. 03. 2020 г. – 22. 05. 2020 г., т.е. за точно седемдесет дни. Дори и така обаче, за периода от 20. 09. 2018 г. (датата на последното изпълнително действие) д о 13. 02. 2025 г. (датата на депозиране на исковата молба) петгодишният срок на погасителна давност по чл. 110 ЗЗД е изтекъл, поради което задълженията на Т. Я. срещу ,,.“ АД, обективирани в изпълнителен лист от 16. 05. 2016 г., са погасени по давност и не подлежат на принудително събиране.

Разноски. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът следва да присъди на ищеца сторените от последния разноски в първоинстанционното производство. С отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК на процесуалния представител на ищцовата страна. Макар и настоящото производство да не се ползва с правна и фактическа сложност, възражението на ответното дружество следва да бъде отхвърлено. Това е така, защото в полза на ищеца е била предоставяна безвъзмездна правна помощ, а в такъв случай съобразно нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв съдът винаги присъжда в полза на адвоката възнаграждение в минимален размер. В разглеждания случай с договора за правна защита и съдействие ищецът и процесуалния му представител са оценили адвокатското възнаграждение в минимален размер като за един иск – 500 лева. При това положение съдът намира, че следа да присъди в полза на адвоката евровата равностойност на тази сума, която е дори под минималното адвокатско възнаграждение за двата разгледани иска.