Решение № 3901 от 28.09.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3901 гр. Пловдив, 28.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа доклА.ното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20225330118052 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Ц. Д. М. , с ЕГН: ********** против „МАКРОА.НС“ А Д , с ЕИК: 201127485, с която е предявен положителен установителен иск с правно основание чл.124 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 10 от Договор за потребителски кредит № *******., сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение, е нищожна, поради противоречие с принципа на добрите нрави и заобикаляща изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и в противоречие с нормата на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на * г. ищцата сключила с ответника договор за потребителски кредит №** г., по силата на който й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 500 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 41 % и ГПР 49,65 %. Била постигната договореност съобразно чл. 20 от договора, че същият следва да бъде обезпечен в тридневен срок с поръчителството на едно физическо лице, което да отговаря на заложените в общите условия изисквания, като в случай на неизпълнение на посочените задължения съобразно чл. 10 от договора ищцата дължала неустойка в размер на 5,25 лева плюс 0,350 % от усвоения размер на кредит за първия ден на забавата и 0,350 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ месец, за който кредитът не е обезпечен, като в 1 процесната неустойка падежното вземане нараснало значително.

Ищцата излага твърдения, че е усвоила изцяло заемния ресурс, но недължала плащането за неустойка, доколкото клаузата предвиждаща нейното заплащане, а именно чл. 10 от процесния договор е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, заобикалящи изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК както и разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т.10 от ЗПК относно същественото съдържание на договора за потребителски кредит, като се излагат подробни съображения в тази насока. Моли се предявеният иск да бъде уважен и да бъдат присъдени направените по делото разноски.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника „МАКРОА.НС “ АД, в който се излагат съображения за допустимост, но неоснователност на предявения иск.

Поддържа се, че клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка, не е недействителна, поради противоречие с добрите нрави, доколкото същата не е излязла от присъщите й функции. Излага се, че неустойката се дължи, поради неосигуряване от кредитополучателя на обезпечение по кредита, като клаузата са явява проявление на принципа за автономия на волята и договорната свобода между страните, като посочва, че уговореният размер на неустойката е изцяло съобразно със законовите изисквания и е изчислен съгласно условията на договора. Предвид изложено настоява предявения иск да бъде отхвърлен. Претендира се присъждане на сторените по делото разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се установява, че между ответника „МакроА.нс” АД и ищцата Ц. Д. М. е възникнало облигационно правоотношение по повод на сключен между тях Договор за потребителски кредит № *******., по силата на който на ищ цата е предоставена сума в размер от 500 лева /л. 5-12 от делото/. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 41,00 %, а годишният процент на разходите е 49,65 %.

Съобразно разпоредбата на чл. 20 от Договора, в тридневен срок считано от сключването му, длъжникът следва да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което да отговаря на изискванията на чл. 20, ал.3 от договора, а именно: дееспособно физическо лице с брутен осигурителен доход над 1400 лева, работещ по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател, да няма активни експозиции в ЦКР с прострочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит с „МакроА.нс“ АД.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл.

10, ал. 1 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер на 5,25 лева плюс 0,350 % от усвоения размер на кредит за първия ден на забавата и 0,350 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ месец, за който кредитът не е обезпечен.

2

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "МакроА.нс" АД, като заемодател, и ищцата - като заемател, е възникнало валидно облигационно правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на МС на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) регламентира, че клаузи в договор, нА.шаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от сключения между страните договор, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 5,25 лева плюс 0,350 % от усвоения размер на кредит за първия ден на забавата и 0,350 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ месец, за който кредитът не е обезпечен.

Разпоредбата на чл. 20 от Договора, възлага в тежест на заемателя да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което да отговаря на изискванията на чл. 20, ал.3 от договора, а именно: дееспособно физическо лице с брутен осигурителен доход на 1400 лева, работещ по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател, да няма активни експозиции в ЦКР с прострочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит с „МакроА.нс“ АД.

По делото е прието заключение на в.л. С. К. по назначената съдебно – счетоводна експертиза, което не се оспорва от страните и настоящият съдебен състав кредитира като обективно, обосновано и компетентно дадено. От депозираното заключение се установява, че в посочения в Договор за потребителски кредит № *******. размер на ГПР от 49, 65 % се включва само договорната лихва в размер на 34, 55 лева. в.л. посочва, че при съпоставяне на процесната неустойка в размер на 157, 50 лева спрямо договорната лихва от 34, 55 лева, то оскъпяването на кредита спрямо договорната лихва е 455, 86 % или 4, 5 пъти.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 10, ал.1 и чл. 20 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява 3 скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 20, ал.3 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”.

Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в 4 положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 4 9, 65 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 10, ал.1 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директнопротиворечие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.