Решение № 5137 от 20.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5137 гр. Пловдив, 20.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20245330115251 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. И. В., ЕГН ********** с адрес:

***, против „ВИВУС.БГ” ЕООД, ЕИК 202393458, седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ №52-54, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, като се иска ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 184,83 лв., сочена за недължимо платена по недействителен Договор за кредит № *** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда - *** г., до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба и уточненията към нея е посочено, че ищцата е сключила Договор за кредит № *** г. с ответника, по силата на който получила сума в размер на 200 лева, при ГПР 49,60% и годишен лихвен процент 40,97%. Съгласно договора ищцата следвало да заплати и допълнителна услуга такса разглеждане в размер на 51,26 лв. Твърди се, че тя е погасила договора, като е заплатила сумата от 384,83 лв., от които главница, лихва, такса разглеждане и наказателни лихви. Ищцата счита, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради факта, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора не били посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Смята се, че липсвало посочване дали лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на кредита, или бил променлив, като тази неясното ограничавала права на ищцата и била основание за недействителност на договора.

Твърди се още, че по отношение на ГПР в договора била посочена само абсолютната стойност и липсвала ясно разписана методика на формирането 1 му и кои точно компоненти са включени в него. Излага се, че доколкото била предвидена дължимостта на допълнителни такси, не ставало ясно за потребителя какво точно е включено в ГПР, дали в него е включена само лихвата, или лихвата и други разходи. Посочва се, че след като кредиторът при формиране на цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следвало по разбираем начин да посочи какво точно е включено в тях. Всичко това се смята за неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. Ищцата смята, че посочената годишна лихва в договора не е ясно как точно е изчислена по отношение на общия ГПР, като така потребителят бил в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов ресурс. Не трябвало само цифрово да бъде посочено какъв годишен процент от общия размер на предоставения заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателят щял направи и които били отчетени при формиране му.

Смята се, че заплащането на сумата по допълнителни такси следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като било пряко свързано с договор за потребителски кредит и се заплащало от него. Твърди се, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК, като с уговорката за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Освен това по процесния договор посоченият размер на ГПР не бил реално прилагания в отношенията между страните и това представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т.1 от ЗЗП.

Ищцата се позовава на разпоредбата на чл. 22 ЗПК и счита, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът е недействителен.

Сочи се, че клаузата за „такса разглеждане“ била нищожна на основание чл. 10а, ал. 1 ЗПК, тъй като законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Според ищцата било налице и накърняване на добрите нрави и на принципа на добросъвестност в гражданските и търговски правоотношения, тъй като било налице несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Смята се, че в случая е налице значителна нееквивалентност на насрещните престации на договорното съглашение и злепоставяне на интересите на заемателката, тъй като сумата, която се предоставя по така уговорената допълнителна такса съставлявала допълнителна сума, която била в значителен размер от общата сума на отпуснатия кредит. Твърди се още, че така уговорената такса е нищожна на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП, понеже била във вреда на потребителя и не отговаряла на изискванията за добросъвестност и справедливост. Ищцата се позовава на чл. 21, ал. 1 ЗПК и смята, че всяка клаузата, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна, а същата според нея била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Кредиторът имал задължение по силата на ЗПК преди сключване на договор за кредит да 2 извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключване на договора, а с предвидената такса се заобикалял чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаряло едно допълнително възнаграждение в размер над два пъти размера на отпуснатия кредит.

Уговорената такса била нищожна и поради това, че се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона.

Въз основа на посоченото по-горе и с оглед допълнителното уточнение на ищцата се иска на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД да бъде осъден ответника да заплати на ищцата сумата от 184,83 лв., недължимо платена по недействителен договор за кредит, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателно плащане на сумата.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който се излага, че на **г. страните сключили процесния договор, който бил в съответствие с разпоредбите на ЗПК и ЗПФУР. Кредитодателят предоставил сума в размер на 200 лева, представляваща главница по кредита, като кредитът бил за период от 30 дни с падежна дата 28.01.2021г. Начислените такси и лихви по кредита били договорна лихва в размер на 6,73 лв. и такса за заявена допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане в размер на 51,26 лв., като така общият размер на кредита, който кредитополучателят трябвало да погаси на падежната дата, бил на стойност 257,99 лв. Сочи се, че на ищцата е предоставен Стандартен европейски формуляр, който съдържал всичката необходима информация по кредита още на етап посочени от нея конкретни параметри по договора, като тя имала възможността да откаже ползване на допълнителни услуги. Твърди се, че в общия случай, когато кредитоискателят не желае използването на допълнителна услуга за приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит, кредиторът извършва проверка за кредитоспособността на кандидата и предоставя отговор в рамките на до 7 календарни дни, а в процесния случай заявената услуга за бързо разглеждане гарантирала проверка на искането и получаване на отговор спрямо резултата от проверката в рамките на до 15 минути, което ангажирало допълнителен финансов и човешки ресурс. Дължимата сума за тази незадължителна услуга била посочена както на етап преддоговорна информация, обективирана както в СЕФ, така и в Специалните условия по кредита, като насрещната престация била изначално ясна и за двете страни.

Заявената и отпусната сума по договора била преведена от ответника на ищцата на **г. по сметка на каса на „***“ АД. С настъпването на падежната дата на кредита, г-жа В. изпаднала в забава, във връзка с която започнала да се начислява наказателна лихва за забава. Въз основа на това до постоянния адрес на ищцата били изпратени 3 напомнителни писма, в които била описана дължимата към изпращането им сума по кредита и възможните начини за изплащането . На ***г. ответникът окомплектовал кредитното досие на клиента и същото било предадено на външно дружество за събиране на вземания, като на основание чл. 15.5 във вр. с чл. 15.3 от ОУ, последното било обвързано с начисляване на такса в размер на 24 лева.

3

Сочи се, че на **г. ищцата е погасила задължението си по кредита, като е заплатила по сметка на дружеството сума в размер на 384.83 лв., осчетоводена като пълно погасяване и разпределена по пера, както следва: 200 лева главница, 6,73 лева договорна лихва, 51,26 лева такса за използвана допълнителна услуга Бързо разглеждане, 42,84 лева наказателна лихва, начислена за просрочения период, 84 лева такси, начислени във вр. с предприети действия по събиране на вземането. С оглед на изложеното не бил налице спор относно факта, че ищцата е погасила задължението си по договора, включително и че е заплатила таксата за бързо разглеждане. Според ответника този факт трябвало да се счита за безспорен и ненуждаещ се от доказване в настоящото производство.

Исковата претенция за прогласяване на нищожност на договора се оспорва изцяло като неоснователна и недоказана. Не било основателно твърдението за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т.9 ЗПК. Смята се, че с представената информация било ясно, че годишната лихва от 40,97% е фиксирана и определена на база 365 дни в годината. Така уговореният размер на договорна лихва не подлежал на промяна и не зависел от никакви движения на референтни индекси. Смята се, че доколкото е уговорен фиксиран лихвен процент на годишна основа за целия периода на договора, не било необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент. Твърди се, че в Специалните условия на процесния договор изрично бил посочен размер на разходите по кредита, който съответствал на заложената законово допустима граница49,6%, както и ясно бил посочен общият размер на дължимата на падежната дата сума. Смята се, че обстоятелството дали така уговорения лихвен процент отговаря на законовите изисквания, както и какво включва същия по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК касаел действителността на клаузата, която урежда таксата, което не влечало със себе си недействителност на целия договор.

Посочва се, единственият разход, който бил включен в ГПР, бил договорната лихва, затова според ответника е неоснователно твърдението, че не става ясно каква е методиката на изчисляване на ГПР. Според ответника размерът на ГПР по договора бил изчислен изцяло в съответствие със законовата формула, разписана в Приложение №1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Таксата за бързо разглеждане не следвала да бъде включена в ПГР и не била елемент от формирането му.

Кредиторът смята, че процесният договор бил съобразен изцяло по форма и съдържание с изискванията на ЗПК и ЗЗП. Смята се, че таксата за бързо разглеждане не представлява общ разход по кредита, тъй като тя не се заплащала във връзка с кредита, понеже нямала отношение нито към сключване на договора, нито към усвояването на кредита. Също така се твърди, че таксата не било задължително условие за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия. Таксата следвало да възмезди усилията на кредитора за това, че ангажира приоритетно човешки и технически ресурс.

Смята се, че дружеството е спазило и прилага точно изискванията на специалното законодателство в частност на ЗПК, ЗПФУР, ЗЗП. Ищцата била 4 редовен клиент на ответника и теглила и други кредити от него. Сочи се, че тя многократно се възползвала от възможностите и изрично заявявала допълнителни незадължителни услуги.

Сочи се, че твърденията, изложени в исковата молба, са неоснователни и сключеният договор не страдал от релевираните пороци. Прави се възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение и искане за присъждане на ДДС към него.

Заради това се иска отхвърляне изцяло на предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендират се разноски, иска се, ако бъде присъдено адвокатско възнагражднеие, то да бъде определено в размер под предвидения в Наредба №1 минимум.