Решение № 5 от 10.01.2025, Окръжен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№5 гр. Ямбол, 10.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, I ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Ст. Стоева

Членове:

Калина Г. Пейчева

Светла Р. Д. при участието на секретаря В.Д.Д. като разгледа докладваното от Росица Ст. Стоева Въззивно гражданско дело № 20242300500194 по описа за 2024 година

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба, подадена от М. С. В. с ЕГН **********, в момента в Затвора - гр.Стара Загора против Решение №197/12.04.2024 г. на Ямболския районен съд, постановено по гр.д.№2517/2023 г., с коeто съдът e отхвърлил, като неоснователен, предявения от въззивника - ищец против Министерство на правосъдието - гр.София иск - да бъде осъдено МП да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди в размер на 78 лв., ведно със законната лихва от м.декември 2020 г. до окончателно изплащане на сумата, и е осъдил ищеца да заплати направените разноски от ответника.

В жалбата не са изложени оплаквания срещу решението. В допълнително представено изложение въззивникът е заявил твърдения за незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното решение. Намира изводите на ЯРС за неоснователност на предявения иск за противоречащи на закона, направени при неправилно тълкуване на чл.78, ал.1 ЗИНЗС, чл.446 ГПК и чл.57 ППЗИНЗС. Въз основа на тези и другите подробни съображения жалбоподателя иска атакуваното решение да бъде отменено изцяло и бъде постановено на друго, с което предявеният иск да се уважи изцяло, като ответника бъде осъден да му възстанови сумата от 78 лв., ведно със законната лихва от м.декември 2020 г.

Претенция за разноски не е заявена.

В срока по чл.263 ГПК въззиваемата страна Министерство на правосъдието гр.София не се е възползвала от правото да подаде отговор на жалбата и не е изразила становище по нея.

Отговор на жалбата е подаден от третото лице помагач на ответника - Ж. Б. - ДСИ при РС-Тополовград, в който се поддържа изложеното пред ЯРС становище по иска, а именно: че е недопустим и неоснователен. Иска се жалбата да бъде оставена без уважение, както и подадената искова молба.

1

В о.с.з. по същество въззивника М. В. не се явява, но се представлява от назначения му по реда на правната помощ адв.С. Д. от АК-Ямбол, който поддържа изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на атакувания съдебен акт и искането за отмяната му и уважаване на предявения иск. Същите съображения са преповторени и в представената писмена защита.

В о.с.з. по същество въззиваемата страна Министерство на правосъдието - гр.София, чрез процесуалния представител - юрисконсулт оспорва жалбата, като неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претенция за разноски не е заявена.

В о.с.з. по същество, третото лице помагач на ответника - Ж. Б. - ДСИ при РСТополовград, не се явява и не се представлява. В предварително депозирана писмена защита, поддържа заявените в отговора на въззивната жалба съображения за неоснователност на предявения иск.

След преценка на оплакванията по жалбата, мотивите на обжалвания съдебен акт и доказателствата по делото, Окръжния съд приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Производството пред Районен съд-Ямбол е образувано по искова молба на М. С. В. против Министерство на правосъдието - гр.София, с твърдения за претърпени имуществени вреди в размер на 78 лв., в резултат на незаконосъобразни изпълнителни действия на ДСИ при РС-Тополовград по изп.д.№31/2020 г., изразяващи се в наложен запор и извършени удръжки върху възнагражденията на ищеца от трудова дейност в затвора и на личната партида, по която получавал парични суми за лични нужди от близки, в размер на сумата от 50 лв. от пощенски запис за м.декември 2020 год. и сумата от 28 лв. от положен труд за м.март.2022 г., които удръжки според ищеца са направени в нарушение на чл.446 от ГПК, попадащи в несеквестируемия минимум, вследствие на което му е причинена имуществена вреда в посочения размер. Направено е искане за осъждане на ответника да му заплати сумата от 78 лв., ведно със законната лихва от м.декември 2020 г. до окончателното изплащане.

В срока по чл.131 ГПК ответната страна Министерство на правосъдието е подала отговор на ИМ, в който е заявила становище за неоснователност на исковата претенция.

Счита, че не е налице фактическия състав на чл.441 ГПК, за да бъде ангажирана отговорността им. Оспорва на наличието на незаконосъобразни действия, извършени от ДСИ по предприетото спрямо ищеца принудително изпълнение, вследствие на което за същия да са настъпили твърдените вреди. Оспорва причиняването на вреди от налагането на запор върху възнагражденията на ищеца от трудова дейност в затвора, наличието на причинната връзка между действията на ДСИ и твърдяните вреди. Твърди, че доходите на ищеца не са несеквестируеми, а удръжките законосъобразно са извършвани и сумите превеждани по изп.дело. Сочи, че съгласно ЗИНЗС на лишените от свобода се осигуряват безплатна храна, облекло, обувки и др. необходими вещи и медицинско обслужване, поради което не съществува законово изискване реално да получават възнаграждение в размер на минималната работна заплата за страната. Сочи се, че след като сумите получавани от ищеца не попадат в изрично предвидените от законодателя изключения, няма пречка върху тях да бъде наложен запор и те да служат за погасяване на задълженията на лишения от свобода.

По делото, като третото лице помагач на страната на ответника е конституирана Ж.

Б. - ДСИ при РС-Тополовград, която в писмен вид е заявила подробни съображения за неоснователност на предявения иск, въз основа на които твърди липса на извършени от нея незаконосъобразни действия по предприетото спрямо ищеца принудително изпълнение, вследствие на което за същия да са настъпили твърдените вреди.

Събраните писмени доказателства по делото установяват, че ищецът е длъжник по изп.дело №31/2020г. на ДСИ при РС-гр.Тополовград, образувано въз основа на 2 изпълнителен лист от 10.09.2020 г. за събиране на присъдени в полза на ЯОП разноски в размер на 5822,47 лв. по НОХД №358/2017 г. по описа на ЯОС. В хода на принудителното изпълнение съдебният изпълнител изпратил покана за доброволно изпълнение и запорно съобщение до началника на Затвора гр.Стара Загора, където длъжника В. изтърпявал наказание лишаване от свобода и полагал труд, с което бил наложен запор на получаваното от него трудово възнаграждение. Видно от писмо на началника на Затвора гр.Стара Загора и разписки за получаването им, В. е отказал да подпише и получи изпратените за него ПДИ и копие от запорно съобщение. Видно от протокол за разпределение, насрочено да се извърши на 09.05.2022 г., по изпълнителното дело е постъпила сума от 78 лв. и цялата сума е приведена за държавни такси на РС-Тополовград. За разпределението В. е надлежно уведомен, не е обжалвал същото и сумата е приведена на РС-Тополовград на 17.05.2022 год.

Видно от писмо рег.№6940 от 30.11.2023 год. /приложено на л.231 от изп.дело/ на началника на Затвора гр.Стара Загора сумите, удържани от В. и приведени по изпълнителното дело са както следва: 50 лв. получена от пощенски запис и 28 лв. удръжка от трудово възнаграждение.

От представеното от Началник на Затвора гр.Стара Загора писмо, вх.

№5251/25.03.2024 г. се установява, че полученото брутно трудово възнаграждение на ищеца за м.март 2022 г. е в размер на 47,28 лв., от което вследствие наложения запор е удържана сумата от 28 лв.

За да отхвърли исковата претенция, въз основа на събраните по делото писмени доказателства районният съд е приел, че не е осъществено процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение спрямо ищеца, пряка и непосредствена последица от което да са настъпили посочените вреди в размер на удържаните от трудовото му възнаграждение за процесния месец и от пощенски запис парични суми.

Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в предвидения в чл.259, ал.1 от ГПК преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивника е легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество въззивната жалба е неоснователна.

В съответствие с правомощията си, при проверка на валидността и допустимостта на атакуваното решение, въззивния съд прецени, че последното е валидно и допустимо.

При преценка по същество и след анализ на събраните по делото пред първата инстанция доказателства - атакуваното в производството решение се прецени за правилно.

Предявения в производството иск правилно е квалифициран от първостепенния съд като такъв по чл.441, ал.1 ГПК, вр. чл.49 ЗЗД.

Съгласно чл.441, ал.1 ГПК, за вредите, причинени от държавния съдебен изпълнител от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение отговорността е по чл.49 ЗЗД.

Според чл.49 ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането (чл.51, ал.1 ЗЗД).

Отговорността по чл.49 от ЗЗД е обективна, гаранционна и възниква за възложителя на определена работа, ако изпълнителите на работата - физически лица, са извършили виновно противоправно деяние (чл.45 от ЗЗД) и е налице причинно-следствена връзка между противоправното деяние и последвалата вреда.

От цитираните до тук разпоредби следва извод, че за ангажиране на специалната деликтна отговорност на ответника МП, който безспорно има качеството възложител на работата по отношение на ДСИ, е необходимо да се установи от ищеца наличието на няколко кумулативно дадени предпоставки: неправомерни действия на държавния съдебен изпълнител, настъпила вреда, причиняването й при изпълнение на действията му и наличието на причинна връзка между тези действия и вредите. При осъществяване на всички гореизброени елементи от фактическия състав на горепосочената разпоредба, на 3 обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като в тежест на ищеца е да установи както реалното им настъпване, така и претендирания от него размер. В този смисъл е указана доказателствената тежест на ищеца с доклада по делото.

Въз основа на събраните по делото доказателства настоящият съдебен състав намира, че същите не установяват процесуална незаконосъобразност на изпълнителни действия на ДСИ при РС-гр.Тополовград по изп.дело №31/2020г. Налагането на запора върху трудовото възнаграждение на ищеца е станало с получаването на запорното съобщение от началника на затвора гр.Стара Загора, като в същото съдебният изпълнител е вписал, че удръжките следва да бъдат извършвани при спазване разпоредбата на чл.446 ГПК. С установяване наличието на вземане от труд от страна на ищеца и изпращането на запорното съобщение, изпълнението на задължението от страна на съдебния изпълнител е изчерпано.

Според чл.442 ГПК взискателят може да насочи изпълнението върху всяка вещ или вземане на длъжника. Изпълнение не се допуска върху несеквестируемите вещи на длъжника (чл.444 ГПК) и върху несеквестируем доход (чл.446, ал.1 ГПК), посочен по видове и размер. Цитираните разпоредби са общи. В чл.446, ал.1 ГПК се определя върху каква част от трудовото възнаграждение или друго каквото и да било възнаграждение за труд, както и върху получаваната пенсия, не може да бъде насочвано принудително изпълнение. Целта на разпоредбата е осигуряване на екзистенциален минимум за гарантиране живота и физическото оцеляване на длъжника и семейството му.

Независимо от горното, доколкото ищецът изтърпява наказание лишаване от свобода и полага труд в затвора, то в случая следва да намерят приложение особените правила за секвестируемостта при насочено принудително изпълнение, регламентирани в чл.78 от ЗИНЗС. Следва да бъде отбелязано, че двете норми - чл.446 ГПК и чл.78 ЗИНЗС се намират в съотношение на обща към специална, поради което приложение следва да намери специалният закон (ЗИНЗС) и правилника за неговото приложение (ППЗИНЗС).

В чл.78 ЗИНЗС се посочва, че за всяка работа извън доброволния неплатен труд и дежурствата по поддържане на реда и хигиената лишените от свобода получават определена част, но не по-малко от 30% от възнаграждението за изработеното, като частта от възнаграждението се определя със заповед на Министъра на правосъдието. Съществуват и специални разпоредби: в чл.78, ал.3 от ЗИНЗС е предвидено, че на лишените от свобода могат да се правят удръжки съгласно действащите закони, но не повече от 2/3 от полагащото им се възнаграждение, като това ограничение не се отнася за удръжките по задължение за издръжка. Съгласно чл.57 ППЗИНЗС, удръжките по чл.78, ал.3 от закона се изчисляват по реда на чл.446 ГПК върху цялото възнаграждение за положения труд, но не могат да надвишават 2/3 от онази негова част, която съгласно заповедта по чл.78, ал.2 ЗИНЗС се полага на лишения от свобода, след като от нея се приспаднат данъците. Съвсем логично и закономерно законодателят е предвидил в особените правила в ЗИНЗС секвестируем максимум – не повече от 2/3 от полагащото се на лишения от свобода трудово възнаграждение, доколкото съобразно чл.84, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС същите имат право на безплатна храна, легло и спални принадлежности, безплатно облекло и обувки и здравно осигуряване, като по този начин им е гарантирано задоволяването на минимално необходимите жизнени потребности.