Решение № 3488 от 15.05.2019, Софийски градски съд

Р E

Ш Е Н

И Е

№ ………., 15.05.2019 година, град София,

В И М

Е Т О Н А

Н А Р

О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ

СЪД, Гражданско отделение, ІI-ри брачен въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети февруари през 2019година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галя Митова

ЧЛЕНОВЕ : Валентина Ангелова

Милен Евтимов

При секретаря Мариана Ружина, след като разгледа докладваното от съдия Ангелова, гражданско дело № 8184 по описа на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е въззивно – по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

С Решение № ІІІ-86-283 от 16.11.2015 г., постановено по гражданско дело № 43211 по описа за 2014 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 86 състав, съдът предоставил упражняването на родителските права по отношение на детето Д., родена на *** г., на майката З.П.Я., която да се грижи за неговото отглеждане и възпитание, с право на бащата М.Е.Г. да вижда и взема детето при себе си всяка първа и трета събота от месеца от 09.00 до 18.00 часа и за 20 дни през лятото, по време, което не съвпада с годишния платен отпуск на майката; осъдил М.Г. да заплаща месечна издръжка на малолетното си дете Д., чрез неговата майка и законен представител З.Я. в размер на 100 лева, считано от 01.12.2014 г., ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума до окончателното й изплащане, като отхвърлил, като неоснователен, иска до пълния претендиран размер от 250 лева; осъдил М.Г. да заплати държавна такса по сметка на СРС в размер на 144 лева, а на ищцата сторените деловодни разноски в размер на 380 лева.

Недоволна от така постановеното решение останала З.П.Я., ищец в първоинстанционното и въззивник в настоящето производство, която обжалва същото в частите му относно режима на лични отношения на бащата с детето и размера на присъдена в полза на детето издръжка и началния момент от който същата се дължи. Излага оплаквания за неправилност на решението в тези му части. Моли съда да постанови решение, с което да измени решението в обжалваната част, като уважи жалбата й, като определи режим на лични отношения на бащата с детето всяка първа и трета събота от месеца за времето от 10 до 13 часа, в нейно присъствие, като осъди бащата за издръжката на детето Д. в пълния претендиран размер от 250 лева, считано от 01.12.2013 г.

В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника си по делото, поддържа въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване. Окончателното си становище излага в писмени бележки, вх. № 20943/15.02.2019 г.

В срока по чл. 263 от ГПК М.Е.Г., ответник в първоинстанционното и въззиваема страна в настоящето производство, не е подал писмен отговор на въззивната жалба.

В хода на съдебното дирене, редовно призован, въззиваемият не се явява и представлява, като не взема становище по съществото на спора.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, имащо интерес от обжалването, като отговарят на изискванията на чл. 261 от ГПК, поради което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

С оглед предмета на въззивна проверка, очертан в жалбата, въззивният съд констатира, че решението на първоинстанционния съд е влязло в сила като необжалвано в частта, с която родителските права са предоставени за упражняване на майката и е определено местоживеенето на детето при нея.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното :

Производството пред

Първоинстанционният съд било образувано по предявен от З.П.Я. срещу М.Е.Г. иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК-за определяне на местоживеенето на детето Д. при майката, на която се предостави упражняването на родителските права, при определен режим на лични отношения на детето с бащата, и осъждане на бащата да заплаща издръжка на детето.

Ищцата твърдяла в исковата си молба, че с ответника са родители на детето Д., родена на *** г.

Поддържала, че след като се разделили през месец ноември 2013 г. тя поела изцяло грижите за детето, като ответникът не полагал грижи за неговото отглеждане и не участвал със средства в издръжката му. Молела съда да й предостави упражняването на родителските права по отношение на детето, като определи местоживеенето му при нея, като на бащата се определи режим на лични отношения и същия се осъди да заплаща издръжка за малолетния в размер на 250 лева месечно, считано от 01.12.2014 г., като му се определи режим на лични отношения.

Ответникът не е депозирал писмен отговор.

За да постанови съдебния си акт в обжалваната част, Първоинстанционният съд приел за установена следната фактическа обстановка :

Страните по спора били родители на детето Д., родена на *** г., като с показанията на разпитаната свидетелка Д.Т.се установило, че същите се били разделили преди почти две години, като от тогава майката единствено се грижи за детето, а бащата се е дезинтересирал от него и не дава средства за издръжката му.

При тази фактическа установеност, първоинстанционният Софийски районен съд постановил обжалваните съдебни актове.

Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази приложения закон, по свое убеждение, прие за установено следното :

Въззивният съд споделя в цялост установената от Първоинстанционният съд фактическата обстановка, като не намира за нужно да я преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК, правейки я по този начин част от своя съдебен акт. Същата се установява от представените в първоинстанционното производство писмени доказателства, от които въззивният съд намира за относими към предмета на доказване на следните – удостоверение за раждане на детето Д..

По делото били събрани гласни доказателства, с разпита на свидетелката Д.Е.Т., без родствени връзки със страните, чиито показания въззивният съд преценява по реда на чл.

172 от ГПК и кредитира същите в частите им, кореспондиращи с наведените от страните твърдения и дадени в резултат на лични възприятия на същата свидетелка за изнесените пред съда факти.

Във въззивното производство са събрани писмени доказателства, а именно трудов договор, № 5-2018, сключен на 23.03.2018 г. между „П.“ ООД и въззивницата, съгласно който на същата е възложено изпълнението на длъжността „специалист продажби“ на пълно работно време с основно месечно трудово възнаграждение в размер 1250 лева и допълнително такова за придобит стаж и професионален опит в размер на 0,6 % за всяка година трудов стаж на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия. Договорът бил сключен като безсрочен, като в изпълнение на същия въззивницата била задължена да се яви на работа на 26.03.2018 г. По делото не са представени доказателства за прекратяването на този трудов договор, като пред съда не са изложени и твърдения от въззивницата в тази насока.

Изслушана по реда на чл. 59, ал. 6 от СК, въззивницата З.П.Я., заявява, че с бащата на детето Д. се запознала през 2011 г. и в продължение на две години съжителствали фактически като съпрузи. Отношенията им се влошили поради поведението на въззиваемия, който се държал неадекватно и я подлагал на психически тормоз, включително по време на бременността й. Не работел и под предлог, че търси работа излизал до вечерта, когато се прибирал видимо пиян. Поведението му не се променило и след раждането на детето, поради което, когато то било на около седеммесечна възраст двамата се раздели. След раздялата им, въззиваемия няколко пъти идвал да вижда детето, като за последен път това станало през месец февруари или март 2014 г. Впоследствие тя се снабдила със съдебна заповед за защитата си спрямо въззиваемия, като той преустановил идванията си в дома й и не виждал детето. На втория рожден ден на детето се обадил по телефона, като се уговорили да дойде да види детето. В изпълнение на тази уговорка, той дошъл, но не донесъл подарък, бил пиян и останал с детето само няколко минути, а за третия рожден ден на дъщеря им, само се обадил по телефона и честитил. До лятото на 2016 г. не бил виждал детето, когато двете с детето инцидентно го видели. Въззиваемият отново бил пиян и явно не ги познал, а след като тя го извикала, той видял детето за пет минути, а след това се отдръпнал и отишъл при компанията си. Поради това, въззивницата счита, че така определения режим на контакти на детето с бащата е прекомерно разширен, доколкото въззиваемият бил практически непознат за своята дъщеря, която понастоящем била навършила петгодишна възраст. Счита също, че контактите на детето с бащата следва да стават в нейно присъствие, като поддържа, че след раздялата си с въззиваемия, тя не е променяла адреса си.

Въпреки редовното си призоваване и дадените му указания, в това число за личното му явяване по делото, въззиваемият М.Е.Г. не се явява и не сочи причини за това, поради което делото е приключено без да е проведено неговото изслушване по чл. 56, ал. 9 от СК.

По делото е приет социален доклад на ДСП Младост е заявено становище, че непосредствените грижи за отглеждането и възпитанието на детето се полагат от майката, която задоволява основните му потребности от подслон, храна, сигурност, здравни и образователни грижи, като в интерес на детето е да се осигури неговото отглеждане в условия на психически, емоционален и психически комфорт. Между детето и майката съществувала добра емоционална връзка. При извършеното посещение в дома на въззивницата, бил установен контакт с малолетната Д., която е описана като спокойно, усмихнато и контактно дете, което охотно разказало за любимите си занимания (рисуване, редене на пъзели, да танцува, да кара кънки на лед и ролери), а по данни на майката то нямало запазен спомен за своя баща. По отношение на контактите му с детето, тя заявила, че контактувал с детето за първия и втория му рожден ден, но бил в нетрезво състояние, обадил се по телефона за третия, а след това не търсил детето. Според споделеното от въззивницата тя и детето живели в Малта за времето от октомври 2016 г. до февруари 2018 г. Понастоящем майката работела във фирма „Р.“, като преподавала английски език в детски градини с месечен доход от около 600 лева.

Други относими доказателства за твърденията на страните не са ангажирани в настоящето производство. Въззивният съд не коментира представеното с писмените бележки на въззивницата незаверено копие на решение, доколкото липсват доказателства, че същото е влязло в сила, както и поради това, че същото не е надлежно приобщено към доказателствения материал по делото.

При тази фактическа установеност, въззивният съд достигна до следните изводи от правна страна :

Жалбата е неоснователна частта си досежно режима на лични отношения на бащата с детето.

Въззивният съд изцяло споделя правните изводи досежно режима на лични отношения на бащата с детето, изложени в от първоинстанционния съд в обжалвания съдебен акт, като същият се явява правилен и обоснован при събраните в първоинстанционното производство доказателства. Тук следва да се изтъкне, че определеният режим на лични отношения е крайно ограничен в сравнение с обема на лични отношения между дете и неотглеждащия го родител, предвиден с разпоредбата на чл. 59, ал. 3 от СК. С посочената разпоредба законодателят е очертал какъв следва да е обичайният режим на лични отношения на детето с неотглеждащият го родител, отчитайки, че осъществяването на такива контакти е право на детето и едновременно с това право и задължение на родителя, който не упражнява родителските права. Отклоненията от предписания с горната норма режим следва да са предпоставени от наличието на обективни обстоятелства, които следва да се преценяват за всеки конкретен случай. Такива биха били наличието на „вредности” за детето в семейната среда на този родител, дълготрайното отсъствие на този родител от страната и други подобни. В процесната хипотеза не се сочат и в производството по делото не са установени обстоятелства, налагащи още по-сериозно ограничаване на режима на лични отношения на детето с бащата, в сравнение с предвидения в закона. Отношенията между двамата родители не съставляват основание за определяне на различен режим на лични отношения на детето с бащата от вече определения от съда. В този смисъл оплакванията в жалбата за определяне на прекомерно „разширен” режим са изцяло неоснователни. Извън това, данните по делото сочат, че поведението на самата въззивница е разрез с принципа на добросъвестност, като същата заявява, че не е променяла адреса си, но видно от изявленията й, направени в хода на социалната анкета, представляващи по съществото си извънсъдебно признание на неблагоприятен за нея факт, същата за продължителен период от време е напуснала, заедно с детето, не само адреса си, но и страната. Горното, заедно с предходните й изявления за наличието на други водени между страните дела по ЗЗДН и снабдяването й със заповед за защитата й спрямо въззиваемия, обуславя като единствено възможен извода, че липсата на нормални и регулярни контакти между детето и бащата се дължи, поне отчасти на поведението на самата въззивница.