Решение № 1958 от 12.12.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1958 гр. Плевен, 12.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвия Г. Иванова при участието на секретаря Наталия Ст. Николова като разгледа докладваното от Силвия Г. Иванова Гражданско дело № 20254430102120 по описа за 2025 година на основание закона и данните по делото, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от М. М. М. с ЕГН ********** против „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к. „***“, бул.“***“ №*** „***“, етаж *** офис *** и „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.“***“, бул.*** №*** „***", етаж *** офис ***.

Ищецът твърди следните релевантни факти, на които основава претендираните за реализиране права:

Твърди се, че ищецът сключил с ответника "***" АД, Договор за паричен заем № *** от 22.07.2021 г. на стойност 1750 лева; брой вноски - 17; при годишен лихвен процент по заема - 35 % ; и Годишен процент на разходите(ГПР) – 41,17 %, обща сума за връщане – 1969,62 лева.

Излага се, че по силата на чл. 4 от Договора, в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, заемателят следвало да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две физически лица поръчители, които да отговарят на определени изисквания; 2. Банкова гаранция; и 3. Одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя 1 гаранционни сделки.

Твърди се, че на същата дата - 22.07.2021г., ищецът сключил с ответника "***" ЕООД, Договор за предоставяне на гаранция № *** от 22.07.2021 г., съгласно който гарантът се задължавал да издаде гаранция за плащане в полза на „***” АД, с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения, възникнали съгласно Договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията по него. За поемане на тези задължения, потребителят дължал възнаграждение на гаранта в размер на 1039,38 лева, платимо разсрочено на вноски, съвпадащи по падеж с тези по договора за паричен заем.

Твърди се, че съгласно чл. 3, ал. 3 от Договора за предоставяне на гаранция, "***" АД било овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, както и всички други вземания на гаранта по договора, като по този начин общата погасителна вноска се увеличавала на 177 лева, а общата дължима сума по кредита на 3009 лева.

Твърди се още, че ищецът погасил задълженията си по двата договора, като е заплащал на място в офис на "***" АД. Твърди, че общата сума, заплатена по Договор за паричен заем № *** от 22.07.2021 г. и Договор за предоставяне на гаранция № *** от 22.07.2021 г., възлиза на 2972 лева.

Ищецът счита, че сключените договори между страните били недействителни, като излага доводите си за това.

Сочи се, че ответниците "***" АД, с ЕИК *** и "***" ЕООД, с ЕИК *** представлявали финансови институции по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ. При справка в ТР се установявало, че *** собственик на капитала на „***” ЕООД било „***” АД, както и че седалището и на двете дружества било на един и същ адрес.

Навеждат се доводи, че приложим в правоотношенията между страните бил ЗПК, който предвиждал в разпоредбата на чл. 22, че когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2, и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. В случая, според ищеца, била нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради невключването на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция в ГПР при изчисляването му във всеки един от 2 процесните договори.

Ищецът твърди, че са посочени процентните стойности на ГПР, но от съдържанието на договора не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащали и по какъв начин е формиран ГПР. Не било ясно как допълнителния разход за възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция се отразявал на общия размер на ГПР. Ако към посочения в договора разход за договорна лихва се прибавели и скритите разходи - допълнителната сума за възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, то общият размер на ГПР значително щял да надхвърли максимално допустимият размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК - пет пъти размера на законната лихва. Това била недобросъвестна търговска практика, която накърнявала добрите нрави.

Грешното посочване на ГПР се приравнявало на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и водело до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. Договорите били сключени при предварително определени от ответника клаузи и потребителят бил лишен от възможността да повлияе върху съдържанието им, което било явно, тъй като кредиторът включвал възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при формирането на месечните погасителни вноски.

Възнаграждението в полза на гаранта било разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касаело обезпечение на вземанията по договора. В същото време, съгласно договора за предоставяне на гаранция, заемодателят бил овластен да приема вместо поръчителя възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславяла извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта бил известен на заемодателя. Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепяло доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им ставало ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следвало да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице- гарант. Договорът за предоставяне на гаранция имал за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влизало в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Заплащането на възнаграждението за гаранция обаче не било 3 отразено като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че било включено в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не бил съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход, действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът му би надхвърлил законоустановения.

Поради изложеното, сключването на договор за предоставяне на гаранция, според ищеца, се явявало допълнителна услуга за потребителя, която била пряко свързана с договора за кредит, потребителят дължал възнаграждение за нея (независимо дали ще се стигне до ангажиране на отговорността на гаранта или не) и този разход бил известен на кредитора т.е. безспорно следвало да бъде включен в общите разходи по кредита при изчисляване на ГПР. Между двата договора била налице безспорна обвързаност, която се установявала от редица допълнителни обстоятелства сключване на договора за гаранция с посочено в сайта на кредитора и одобрено от кредитора ЮЛ, сключване на договорите в един и същи ден и не на последно място - еднакъв период на дължимост на сумите по тези договори, с погасяване на кредита и възнаграждението за гаранция директно на овластения заемодател „***” АД. Освен това *** собственик на капитала на дружеството „***” ЕООД било „***” АД. Не на последно място, в договорите за предоставяне на гаранция било изрично посочено, че "***” АД било овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност според ищеца още веднъж потвърждавала извода, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта бил известен на "***" АД и при необходимост от ангажиране отговорността на гаранта, реално би се стигнало до абсурдната ситуацията кредиторът да плати сам на себе си. Дължимото възнаграждение по сключения договор за гаранция се явявал допълнително възнаграждение за кредитора и прикрит разход по кредита, който значително го оскъпявал и макар, че било уговорено по "друго" правоотношение, то целта била единствено да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Сочи се, че поради невключване на възнаграждението за предоставяне на гаранция при формирането на ГПР, същият не отговарял на действителния такъв. При изчисляването му с включено възнаграждение за предоставяне на 4 поръчителство, чрез онлайн калкулатор, се получавал ГПР от 493,11 %, което многократно надхвърляло законоустановения максимум, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Предвид изложеното, според ищеца, процесният договор за предоставяне на гаранция заобикалял закона, поради което бил изцяло недействителен. Същият изначално бил лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се предоставяла услуга. Обезпечението било единствено и само в полза на кредитора "***" АД, за което цялото възнаграждение било поето от потребителя. В случай, че гарантът изпълнел и погасял вземането на длъжника, то имал право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното. Сочи, че срещу заплащането на възнаграждението за поръчителство в размер на 1039,38 лева, в размер на над 1/2 от получената в заем сума от 1750 лева, ищецът-потребител не получава каквато и да било услуга.

Навеждат се доводи, че въпреки, че всеки един от договорите - за кредит и за предоставяне на гаранция формално представлявали самостоятелни договори, то следвало да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установявала от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение по чл. 4, сключването на договора за предоставяне на гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит- с одобрено от заемодателя лице, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с основното задължение по кредита. Договорът, сключен между потребителя и заемодателя "***" АД, и договорът, сключен между потребителя и "***" ЕООД, се намирали във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните. Недействителността на договора за кредит, неминуемо рефлектирала и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията.

При изложените доводи, според ищеца, сключеният от него с „***” АД Договор за паричен заем № *** от 22.07.2021 г. се явявал недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Навеждат се доводи, че при недействителност на договора за потребителски кредит и договора за предоставяне на гаранция, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита. При това 5 положение, ищецът сочи, че общо заплатената сума от него по Договор за паричен заем № *** от 22.07.2021 г. и Договор за предоставяне на гаранция № *** от 22.07.2021 г. била 2972 лева, при главница 1750 лева. Ищецът твърди, че надплатената сума от 1222 лева над главницата, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, подлежала на връщане, като недължимо платена.

Отправено е искане за постановяване на решение, с което: 1. Да се прогласи на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за недействителен сключения между ищеца и „***” АД, Договор за паричен заем № *** от 22.07.2021 г., поради това, че посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния годишен процент на разходите и не са посочени компонентите и допусканията, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по договора; 2. Да се прогласи на основание чл. 26, ал. 2, предл. 4-то, чл. 26, ал. 1, предл. 1-во и 3-то ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП за недействителен сключения между ищеца и "***” ЕООД Договор за предоставяне на гаранция № *** от 22.07.2021 г., като обезпечение на Договор за паричен заем № *** от 22.07.2021 г., поради липса на основание и противоречие със закона и добрите нрави; 3. Да бъде осъден на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, ответника ”***” АД да заплати на ищеца сумата от 1222 лева, представляваща недължимо платени суми по Договор за паричен заем № *** от 22.07.2021 г. и Договор за предоставяне на гаранция № *** от 22.07.2021 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окочателното заплащане на сумата.