Решение № 1223 от 15.10.2018, Окръжен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е №

1223 гр.Пловдив, 15.10.2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИ

ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, XIV състав, в открито съдебно заседание на 17.09.2018г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ РАДЕВ

ИВАН

АНАСТАСОВ при участието на секретаря: Валентина Василева като разгледа докладваното от съдия Иван Анастасов въззивно гражданско дело № 1355/2018г. по описа на Пловдивски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по въззивна жалба от Н.К.К. с приложена към нея втора въззивна жалба също от нея против решение от 05.04.2018г. по гр. д. № 733/2017 г. на РС - Карлово, в частта с която е допусната делба между страните на апартамент № 39, находящ се в гр.

****, а също така на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт № 52/09.02.2017 г., с който жалбоподателката е призната за собственик на основание давностно владение на ½ ид.ч. от делбения имот.

Въззиваемият И.Х.Б. оспорва жалбата като неоснователна.

Производството по гр. д. №

733/2017 г. на РС - Карлово е по иск за делба, предявен от въззваемия И.Б.. Обжалваното решение е постановено в първата фаза на делбата. В исковата молба се твърди, че страните са бивши съпрузи. Бракът им бил прекратен с влязло в сила решение по гражданско дело № 572/1996г.. Делбеният апартамент бил придобит от тях през време на брака им с договор за покупко- продажба на недвижим имот от 19.03.1991г.. След прекратяване на гражданския брак между страните, жилището останало в обикновена съсобственост между тях при равни права. Жалбоподателката- ответница в първоинстанционното производство, сочи, че с бракоразводното решение процесният имот бил предоставен за ползване на нея и децата от брака. След прекратяване на брака въззиваемият прекъснал връзката с нея и децата. В периода от повече от двадесет години от развода бившият й съпруг нито веднъж не посетил жилището. През тези години единствено тя се грижила за имота, поддържала го, правила ремонти, заплащала дължимите данъците, включително и припадащата се на въззиваемия. В този смисъл жалбоподателката претендира, че е придобила неговата ½ ид. част на основание давностно владение през период от 20 години. На това основание тя се снабдила с нотариален акт по обстоятелствена проверка № 52/09.02.2017г..

Във въззивната жалба се сочи, че неправилно първоинстанционния съд е приел, че жалбоподателката не е своила идеалната част от правото на собственост на бившия й съпруг. Той напълно се бил дезинтересирал от делбения имот и било обективно невъзможно тя да демонстрира спрямо него своенето на идеалната му част. Твърди се също така, че в негова доказателствена тежест е било да установи такива свои действия, свързани с упражняване на правата му, с които да е отблъснал владението й. Това не било сторено. Напротив- от събраните в първоинстанционното производство доказателства се установила, че жалбоподателката през период от 20 години явно демострирала пред всички, че се счита за единствен собственик на бившето семейно жилище. В отговора от въззиваемия се поддържа, че жалбоподателката по никакъв начин не е демострирала спрямо него своене на притежаваната от него идеална част. С бракоразводното решение жилището й било предоставено за ползване, заедно с децата, и поради това тя била с ясното съзнание, че е ползвател на спорната идеална част. Твърди се, че тя не обосновава, кога и по какъв повод е променила отношението си към имота и е започнала да го счита за своя еднолична собственост. И двете страни се позовават на Тълкувателно решение № 1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС.

ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото и в частност със събраните в първоинстанционното производство доказателства, намира следното:

Видно от решението на л.5 по гр. д. № 733/2017 г. на

РС – Карлово, страните са сключили граждански брак на 20.11.1983г., като същият е прекратен с посоченото решение от 27.01.1997г., влязло в сила на датата на постановяването му. През време на брака, с договор за покупко-продажба на държавен недвижим имот, сключен на 19.03.1991 г., те са придобили в режим на СИО правото на собственост върху делбения имот – апартамент№ 39, находящ се в гр. ****. С бракоразводното решение този имот, в качеството му на семейно жилище, бил предоставен за ползване от жалбоподателката и родените от брака деца- Х., роден на ***г., И., роден на ***г., и А., родена на ***г.. С нот.акт № 52/09.02.2017г. жалбоподателката е призната за собственик на основание давностно владение на ½ ид.ч. от процесния имот, като не е налице съмнение, че тази ½ ид.ч. е квотата на въззиваемия в съсобствеността, формирала се след прекратяване на СИО.

В Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК е записано следното: „Презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС.

Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си“. По аргумент на противното от изречение първо на цитираното тълкувателно решение, тъй като съсобствеността между страните не е възникнала по наследство, би следвало да се презюмира, че жалбоподателката, упражнявайки фактическа власт върху бившето семейно жилище, е държала за себе си не само собствената си ½ ид.ч., но и идеалната част на въззиваемия. В изречения трето и следващи обаче е обсъдена хипотезата, при която, независимо от основанието за възникване на съсобствеността, лицето установило фактическа власт върху съсобствената вещ първоначално да е държало идеалните части на останалите съсобственици за тях и едва впоследствие да е формирало воля за своене на чуждите идеални части.

Напълно логично е тогава, когато някой упражнява фактическа власт върху съсобствена вещ с ясното съзнание, че има съсобственици и че определени идеални части от вещта са тяхна собственост, за да стане едноличен собственик на основание давностно владение да демострира по някакъв начин, че е променил отношението си към вещта и вече я счита изцяло за своя собственост. В конкретния случай, тъй като с бракоразводното решение на жалбоподателката е предоставено ползването на семейното жилище, тя несъмнено първоначално следва да е действала със съзнанието, че владее своята ½ ид.ч. и държи чрез ползване идеалната част на въззиваемия за него. Различен извод е възможен само, ако е била налице уговорка между страните след развода жилището да остане в еднолична собственост на жалбоподателката, а въззиваемият до получи придобития през време на брака автомобил / в отговора на исковата молба е налице твърдение, че те са се били разбрали апартаментът да остане за нея, а той да вземе автомобила/. При положение обаче, че не е била налице уговорка, не ще да е имало и основание непосредствено след развода жалбоподателката да се счита за едноличен собственик на жилището. В горепосоченото тълкувателно решение изрично е посочено, че упражняващият фактическата власт съсобственик, който възнамерява да придобие по давност идеалните части на останалите съсобственици, да обективира спрямо тях намерението да владее идеални им части за себе си. Не е достатъчно своенето на чуждите идеални части да е демонстрирано пред познати, приятели или съседи, които не са съсобственици.

По гр.д.№

733/2017г. на Районен съд- гр.Карлово са разпитани пет свидетели- един на ищеца- въззиваем в настоящето производство, и двама на ответницата-жалбоподателка. От показанията им непротиворечиво се установява, че след развода жалбоподателката е останала във фактическа власт на делбения имот.

Всъщност, по отношение на това обстоятелство не е налице спор между страните.

Спорът се свежда до това, дали тя е своила идеалната част на въззиваемия.

Свидетелят на въззиваемия естествено не установява Н.К. да е владяла, освен своята собствена ½ ид.ч., и останалата ½ ид.ч.. В показанията си свидетелката М. Д. сочи, че е приятелка на дъщерята на страните. Познавали се още от преди да тръгнат на училище. Свидетелката често посещавала дома на приятелката си. Като пораснали А. често споделяла, че това жилище е на майка й. Откакто се познавали, жилището било поддържано от Н.К.. Тя правела ремонти – сменила дограма, мебели, боядисвала го. Помагали й децата й.

До момента никой от семейството не бил споменавал пред свидетелката, че има спор за жилището и бащата на А. има претенции за дял от същото. Свидетелката не знаела, че жилището е съсобствено, но не и чувала ответницата да казва, че този апартамент е единствено неин. Другата свидетелка на жалбоподателката- П. Г. сочи, че не познава бившия й съпруг. С жалбоподателката били съседки, живеели на едни етаж от над двадесет години. Свидетелката знаела, че апартаментът е собственост на Н.К.. Бившият й съпруг не проявявал интерес, не посещавал имота.

Свидетелката И. Н. знаела, че бившите съпрузи са се разбрали жилището да остане на жалбоподателката, а въззиваемият да вземе автомобила. От раздялата им не го била виждала. Жалбоподателката се чувствала собственик на жилището, ремонтирала го и го поддържала единствено с лични средства. В показанията си свидетелката П. М. сочи, че Н.К. никога не говорела за бившия си съпруг, свидетелката не го познавала. Свидетелствала пред нотариус относно владението върху жилището при снабдяване на жалбоподателката с нотариалния акт по обстоятелствена проверка.

Не знаела по документи на кого се е води жилището.

Относно изначалната форма на упражняваната от жалбоподателката фактическа власт върху идеалната част на бившия й съпруг следва да се отбележи, че единствено свидетелката И. Н. сочи, че между тях е имало уговорка „той да вземе колата, а жилището да остане на нея“. Тъй като гражданският брак между страните е прекратен по реда на чл.100 от СК / отм./, с постигнато между съпрузите споразумение, то в случай, че наистина са имали съгласие за поделяне на придобитото през време на брака имущество, това е следвало да бъде отразено в споразумението. Постигането на съгласие за подялба на имуществото в режим на СИО не е било задължително, но съгласно чл.101, ал.1 от СК / отм./ в споразумението съпрузите е трябвало да изложат своето съгласие относно имуществените си отношения. Т.е., ако е било налице съгласие за подялба, същото е следвало да бъде отразено в споразумението, а, ако не е било постигнато съгласие, да се запише, че имуществото остава в съсобственост при равни права. В случай, че е пропуснато да бъде записано, че имуществото остава в обикновена съсобственост при равни права, то това следва от самия закон / чл.27 от СК / отм.//. Видно от приетото по делото заверено копие от решение № 4/27.01.1997г. по бр.д.№ 572/1996г. на Районен съд- гр.Карлово, в споразумението е записано само, че ползването на семейното жилище се предоставя на Н.К. и на децата от брака и движимото имущество е разделено между страните извънсъдебно. Не е записано нито, че жилището остава изключителна собственост на съпругата, нито, че автомобилът остава в собственост на съпруга. Придобиването на право на собственост както върху жилища, така и върху автомобила се осъществява / и към онзи момент се е осъществявало/ чрез сделки, оформени с писмени договори в определена форма за валидност- съответно с нотариален акт и с писмен договор с нотариална заверка на подписите. Това е общоизвестно и за всеки е ясно, че с устни уговорки не могат да се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти и автомобили. В този смисъл, дори и да е била налице твърдяната от жалбоподателката и от свидетелката Н. уговорка, а за установяването на такава уговорка не е достатъчен един свидетел, то същата следва да се разбира в смисъл на разпределяне на ползването и то не на вещното право на ползване, а на фактическото ползване.