Решение № 4079 от 12.10.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4079 гр. Пловдив, 12.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20235330104745 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1 от ЗЗД и чл. 22 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Ищцата М. К. И., ЕГН: **********, от село Б., община Р., област П., ул. „*******“ № ****, чрез пълномощник адв. М. М., е предявила против „София Комерс Кредит Груп” АД, ЕИК: 175302519, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Васил Калчев”, бл.

58, офис 6, представлявано от управителя А. Д. С., иск за признаване на установено, че договор за потребителски микрокредит от разстояние от ******** г. е нищожен, а при условията на евентуалност- че клаузата на параграф 7 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка, е нищожна, като противоречаща на добрите нравил и сключена в противоречи със закона.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски микрокредит от разстояние от ********* г., по който ищцата получила в заем сумата от 1 900 лева, за срок от 12 месеца, при ГПР- 56, 45 % и ГЛП- 45, 60 %.

Съгласно параграф 7 от договора, се предвиждала неустойка поради непредоставяне на обезпечение, в размер на 1 279, 44 лева, платима разсрочено на вноски. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен на основание чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- поради непосочване на лихвения процент и на условията по прилагането му. Отделно от това, имало нарушение и на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- не се посочвала общата дължима сума по кредита. ГПР трябвало да включва всички разходи по кредита, но тук не се съдържало възнаграждението за неустойка и така се заблуждавал потребителя за действителния размер 1 на дължимото. Наред с това, ГПР бил в размер над 50 %, т.е. бил в размер повече от максимално допустимия по чл. 19 ал. 5 от ЗПК. Всичко това правело договора недействителен, а при условията на евентуалност се твърди, че клаузата за неустойка била нищожна, поради противоречие с добрите нрави и закона. Клаузата за неустойка била и неравноправна, защото размерът на неустойката бил необосновано висок и по този начин се осигурявала сигурна печалба за заемателя за сметка на длъжника. Моли за постановяване на решение, с което да се прогласи договорът за кредит за недействителен или да се обяви клаузата за неустойка за нищожна. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява, но взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се признава. Твърди се, че между страните бил сключен договор за кредит при съответните условия. Длъжникът бил заплатил по него общо сумата от 407 лева, на шест вноски, с които били погасявани главница и лихва. Неустойка не се претендирала. Предвид недействителността на договора, се дължало връщане на главницата в размер на 1 900 лева, както и на лихвата- 501, 28 лева. Поради забава в плащането, кредиторът обявил кредита за предсрочно изискуем, считано от 09.05.2023 г., поради което ищцата следвало да дължи сумата в общ размер на 1 694, 83 лева, от която: главница- 1 639, 33 лева и лихва- 55, 50 лева. Между страните имало сключени и други договори за кредит, от дати- ********* г., ******** г., ******* г. и ******** г., по което също клаузата за неустойка била нищожна, като по тях ищцата била платила общо суми в размер на 933, 37 лева. Ответникът извършил прихващане между дължимата по настоящото дело сума с тази за платените по другите договори неустойки, поради което ищцата дължала сумата от 761, 46 лева като остатък за плащане, но към момента от нея липсвало изпълнение. Твърди се, че ответникът не бил дал повод за завеждане на делото, поради което не следвало и да му се възлагат разноски на основание чл. 78 ал. 2 от ГПК. В с.з. страната не се явява, не се представлява и не взема становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски микрокредит от разстояние от ******* г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 900 лева, при следните условия: срок- 12 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 45, 60 % и годишен процент на разходите- 56, 45 %, при общ размер на всички плащания- 2 401, 32 лева.

Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 1 279, 44 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмено доказателство е представено копие от договора за паричен заем, както и преддоговорна информация.

Представени са и други сключени между страните договори за кредит.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

2

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 56, 45 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 45, 60 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по параграф 7 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 1 279, 44 лева (при отпусната заемна сума от 1 900 лева тя почти 3/ 4 от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при 3 изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- след като целият договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по него. Произнасяне по евентуалния иск обаче не се дължи, доколкото главният се уважава.

Макар и с отговора ответникът да признава иска, той не може да се освободи от разноски според нормата на чл. 78 ал. 2 от ГПК. Същата предвижда, че ако с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, страната се освобождава от разноски. В случая е необходимо да са налице и двете предпоставки, но съдът намира, че това не е така. Дали длъжникът е заплатил или не неустойката по кредита, това не означава, че той няма интерес да се признае за установено, че дадена клауза от договора е нищожна и в този смисъл винаги кредиторът ще е дал повод за завеждане на подобно дело, след като е сключил договор с нищожни клаузи, които засягат интереса на потребителя и последният търси защита на правата си. Даването на повод за завеждане на делото не следва да се разбира единствено като предприети от кредитора активни действия по търсене на длъжника, за да изпълни точно договора си, а и в по- широк смисъл- когато неблагоприятно се засягат права на длъжника, за които законодателят му е гарантирал защита, осъществима по съдебен ред. Горните съображения в тяхната съвкупност обуславят извода на настоящия състав, че в случая ответникът не може да ползва привилегията на чл. 78 ал. 2 от ГПК и да се освободи от разноските по делото, а напротив- същите следва да бъдат възложени в негова тежест.

4

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 147, 24 лева, която сума следва да му се възстанови от ответника, като законна последица от решението. Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. М. М., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването й на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска следва да бъде изчислено съгласно чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от 801, 69 лева с ДДС (вр. § 2а от ДР на Наредбата, доколкото адвокатът е регистриран по ЗДДС). Тази сума обаче следва да се присъди директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила разноски, за да й се възстановява на нея.