Решение № 2966 от 11.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2966 гр. Пловдив, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20265330101673 по описа за 2026 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата М. С. А., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. Д. Г., е предявила против „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: 175330437, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Витоша” № 146, Сграда „А“, ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от ****** ***** И.К. и против „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК: 203508899, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Витоша” № 146, Сграда „А“, ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от ********** И.Ш., искове за признаване на установено, че сключеният с първия ответник договор за потребителски кредит № **********/ 07.12.2022 г. е недействителен, поради неточно посочено в него ГПР и за осъждане на този ответник да му заплати сумата от 1 412 леваплатена при начална липса на основание по договора, ведно със законната лихва върху сумите от предявяване на иска- 27.02.2026 г., до окончателното им изплащане, както и за признаване на установено, че сключеният с втория ответник договор за предоставяне на поръчителство от 07.12.2022 г. е нищожен, поради противоречието му с добрите нрави.

В исковата молба се твърди, че с първия ответник бил сключен договор за потребителски кредит № **********/ 07.12.2022 г. за предоставяне в заем на сумата от 4 200 лева, при следните условия: ГЛП- 40 %, ГРП- 48, 21 %, срок- 24 месеца, обща сума за връщане- 6 217, 90 лева. Във връзка с изискването за предоставяне на обезпечение, се сключил договор с втория ответник, по който се дължало възнаграждение в размер на 4 011, 1

86 лева. Твърди се, че договорът за заем бил недействителен, предвид неточно посочен ГПР, като по него била заплатена сумата от общо 5 612 лева, поради което била платена над главницата сума от 1 412 лева, която подлежала на връщане. Клаузата за обезпечение била нищожна, като за услугата по поръчителство реално потребителят заплащал огромна по размер възнаградителна лихва. Клаузата не отчитала интереса на потребителя, който нямал право на избор и възможност за индивидуално уговаряне на поръчител, а трябвало да избере свързано с кредитора дружество, на което да плати възнаграждение. По този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, а това водело до оскъпяване на кредита над регламентирания размер. Потребителят се явявал принуден да сключи договора с поръчителя, ако иска да получи кредита веднага, а не в срок от 14 дни. Тази клауза била неравноправна, защото била предварително изготвена и потребителят не можел да влияе върху съдържанието й. Възнаграждението за поръчителя било разход, пряко свързан с кредита, като дори заемодателят получавал плащането заедно с вноските по погасителния план. Доколкото този разход не бил включен в ГПР, размерът му в договора не бил точно посочен, а това водело до нищожност. Недействителен бил и договорът за предоставяне на поръчителство, като противоречащ на добрите нрави и нарушаващ принципа за справедливост. Възнаграждението се дължало без насрещна престация, като двата договора била взаимно свързани. Платените над главницата суми подлежали на връщане, като било без значение дали сумата е била преведена на поръчителя, след като е получена от кредитора. Моли за признаване на установено, че двата договора са недействителни, както и за осъждане на първия ответник да върне платеното над главницата по кредита. Претендира и разноски. В съдебно заседание пълномощникът на страната не се явява, но представя писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от първия ответник, в който се признава наличието на сключен договор за кредит, като се посочва, че главницата от 4 200 лева била усвоена в цялост и във връзка с обезпечаване на вземането се сключил договор за поръчителство с втория ответник. Не се оспорва, че ищецът бил надплатил над главницата сума от 1 412 лева/ 721, 94 евро. Посочва се, че в ГПР като разход не било включено възнаграждението за поръчителя, защото обезпечението не било задължително условие за отпускане на кредита, а отделно- размерът на възнаграждението за поръчителя не бил известен на кредитора към момента на сключване на договора. Неустойката като разход, за да възникне, зависела от поведението на потребителя, което не можело изначално да се предвиди. Ищецът имал право да представи обезпечение както чрез поръчител, така и чрез банкова гаранция, но нямало въведено задължително условие кредитът да е обезпечен.

Клиентът имал правото и да се откаже от договора, като всички условия по него му били предварително известни. Описана е процедурата за кандидатстване през електронния сайт на дружеството. Посочва се, че договорът за поръчителство се сключвал с друг субект, като кредиторът нямал информация за конкретните уговорки по него. Това бил договор за поръчка, по отношение на който не се прилагали правилата на ЗЗП. Евентуалното признаване на договора за поръчителство за нищожен не можело да доведе до недействителност на договора за кредит. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

2

Прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се представлява, но чрез пълномощника си взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от втория ответник, с който исковете се оспорват. Признават се сключените договори за кредит и за поръчителство. Посочва се, че вторият договор бил договор за поръчка от чл. 280 от ЗЗД, като на ответника за услугата се дължало възнаграждение, но само за периода, за който се гарантирало задължението. Също описва начина за кандидатстване онлайн за кредитиране. При избор на поръчителство чрез дружество системата се прехвърляла към среда на този ответник и кредиторът нямал достъп до информацията. Обезпечението чрез този поръчител не било условие за сключване на кредита, нито представлявало задължение за кредитополучателя, а само възможност- той можел да избере опцията да кандидатства и за необезпечен кредит. Възнаграждението за поръчител не следвало да се включва в ГПР, защото не било задължително условие за получаване на кредита и то се дължало на база отделно правоотношение не с кредитора.

Ответниците били отделни юридически лица, с различен предмет на дейност, със собствено имущество, отделен персонал и счетоводство. Нямало заблуждаваща търговска практика.

Възможността за заплащане на възнаграждението заедно с погасителните вноски била предвидена за удобство на клиента. Кредиторът обаче не получавал сумата за себе си, а от името и за сметка на ответника. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Също прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца. В съдебно заседание страната не се представлява и не взема становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Кредисимо” ЕАД е бил сключен договор за потребителски кредит № **********/ 07.12.2022 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 4 200 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 24 месечни вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40 % и ГПР- 48, 21 % и общ размер на всички плащания- 6 217, 90 лева.

Между ищеца и „Ай Тръст” ЕООД на 07.12.2022 г. е сключен договор за предоставяне на поръчителство, с който вторият ответник се задължава да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от общо 4 011, 86 лева, дължима за срока на договора, платима с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за поръчителство, ведно с погасителен план по тях и общи условия.

Представени са платежни нареждания и разписки от Изи пей за извършени от ищеца към първия ответник плащания по договора за кредит в общ размер на 5 612 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Кредисимо” ЕАД е възникнало валидно 3 правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Кредисимо” ЕАД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В приложение № 1 към договора макар да е записана в т. 9 общата дължима сума, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 6 217, 90 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или дружество- гарант, одобрено от кредитора.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в кратък срок, без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 48, 21 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не 4 знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.