Решение № 208 от 16.06.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 208 гр. Карлово, 16.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20265320100444 по описа за 2026 година

Производството е по иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, предявен от Н. А. Б., ЕГН: **********, адрес: ***, чрез адв. С. Н. против „МИКРО КРЕДИТ“ EАД, ЕИК: 202073629, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 137, ет.3, представлявано от изпълнителния директор Т.К.Ц, чрез адв. Г. М., съдебен адрес: ***.

Ищцата твърди, че на 03.04.2024 г. между нея и ответното дружество бил сключен Договор за паричен заем Microcredit №9052-00178421.

На същата дата сключили и Договор за допълнителни услуги към Договор за паричен заем Microcredit №9052-00178421, като според Искане за предсрочно погасяване на задълженията към „Микро Кредит“ АД от 19.02.2025 г. ищцата дължала на ответното дружество сумата в размер на 188.70 лв. /96.28 евро/ по договор за допълнителни услуги към Договор за паричен заем Microcredit №9052-00178421 /03.04.2024г.

Ищцата твърди, че усвоила изцяло заемния ресурс, не изплатила сумата по процесния пакет за допълнителни услуги, но и не дължала плащания за същия, тъй като клаузата, която го регламентирала, била нищожна.

1

Твърди, че за да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не мжели да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могли да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции – заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите или заплащане на такси за различни допълнителни услуги.

Твърди, че чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които събирали за осигуряване на фирми-гаранти или за предоставяне на допълнителни услуги, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Твърди, че преценката за действителността на клауза за възнаграждение за закупена допълнителна услуга и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението иследвало да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09. Със същото било дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка и за допълнителна услуга произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.

Преценката за нищожност на неустойката или на допълнителната услуга, поради накърняване на добрите нрави, следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като можело да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии – естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е било обезпечено с други правни способи, видът на уговорената неустойка или допълнителна услуга и на 2 неизпълнението, съотношението на размера на уговорената допълнителна услуга и очакваните от неизпълнението вреди. Освен примерно изброените критерии, съдът можел да съобрази и други, наведени в производството, но при всички случаи бил задължен да ги разгледа съобразно всички събрани по делото доказателства и направени доводи.

Твърди, че предвиденото възнаграждение за закупена допълнителна услуга пакет „Комфорт“ в размер на 188.70 лв. /96.28 евро/ било източник на допълнителна печалба за ответното дружество, без да зависело от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирало с последиците от неизпълнението. Предвидено било да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция поставила изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл.

19, ал. 4 от ЗПК. Възнаграждението за закупената допълнителна услуга „Комфорт“ било договорено в нарушение на изискванията на добросъвестността и било излязло извън присъщата й функция.

Както разходите на търговеца, така и печалбата му, следвало да бъдат включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата на Глава 3 от договора за допълнителни услуги към заем Microcredit №9052-00178421/03.04.2024г. бил въведен още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна, възнаграждението за закупена допълнителна услуга „Комфорт“ било включено като падежно вземане – обезщетение на кредитора, а от друга – същото било предвидено в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като било съизмеримо с предоставената сума по кредита.

Ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата от Договор за допълнителни услуги към Договор за паричен заем Microcredit №9052-00178421/03.04.2024г. сключен между нея и ответното дружество, предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупена 3 допълнителна услуга „Комфорт“ в размер на 188.70 лева /96.28 евро/, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от адв. Г. М. – пълномощник на ответното дружество, който излага твърдения за неоснователност на иска. Моли съда да го отхвърли.

От събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото не е спорно и от приетите писмени доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за паричен заем Microcredit №9052-00178421/03.04.2024 г., като на същата дата между тях е подписан и Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit №905200178421/03.04.2024 г. за предоставяне на заемополучателя на пакет допълнителни услуги „Комфорт“ на стойност 188.70 лева.

Съобразно формулирания петитум на исковата молба, съдът дължи произнасяне по релевираните доводи за нищожност на клаузата за допълнителни услуги.

Съгласно чл. 26, ал. 1, предл. последно от ЗЗД, нищожни са договорите, които противоречат на добрите нрави.

Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. За противоречащи на добрите нрави следва да се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота и се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Поемането на задължение от страна на заемателя да заплати възнаграждение за допълнителни услуги, чието предоставяне представлява бъдещо несигурно събитие, е уговорено единствено в интерес на заемодателя. То увеличава неимоверно тежестта на задължението на потребителя, тъй като се кумулира към задълженията му по договора за заем, внася значително неравноправие в правоотношението, а престациите на 4 страните са явно нееквивалентни. Срещу правата, „предоставени“ с договора за допълнителни услуги, потребителят се задължава да заплаща възнаграждение, утежняващо допълнително разходите по кредита, освен с договорната лихва. Касае се за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически от другата и се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК. Уговарянето на възнаграждение за допълнителни услуги третира неравноправно икономически по-слабия участник в оборота, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поемането на задължение от потребителя да заплати възнаграждение за посочените допълнителни услуги представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143, ал.2, т.20, във вр. с чл.143, ал.1 ЗЗП, тъй като принципите на добросъвестност и справедливост в договарянето изискват потребителят да заплаща такса за реалното ползване на определена услуга, а не за бъдещо и хипотетично ползване на такава, както е уговорено в случая.

В случая възнаграждението се дължи само за възможността да бъдат предоставени допълнителните услуги, без към момента на сключване на договора да има яснота дали и кои от тези услуги ще бъдат реално ползвани от потребителя. Възможно е въпреки заплащането на услугите на практика те изобщо да не бъдат реализирани.

Съдът приема, че не се касае до възможност за реално предоставяне на допълнителни услуги, от които потребителя да се нуждае и да го облекчават. Тези услуги са предвидени единствено и само с цел да заобикалят разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, доколкото с тях се цели събиране на допълнително възнаграждение без да е предоставена конкретна услуга, което води до неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, каквато е и обсъжданата такава за заплащане на пакет допълнителни услуги.

Макар и процесният договор за допълнителни услуги да е самостоятелен, неговият предмет е пряко свързан с предоставянето на заемната сума. Този извод следва и от прякото договаряне в него, че услугите се предоставят като допълнение към подписан договор за заем. Така, ако 5 потребителят не сключи договор за заем, то този договор реално би бил лишен от своя предмет. Ето защо допълнителните услуги всъщност са задължителна предпоставка за сключване на договора и те нямат самостоятелно значение. С въпросния пакет услуги, на практика потребителят е заставен да заплати възнаграждение за предоставена възможност, а не за реално предоставени допълнителни възможности или преференциални условия. Тези услуги не са същински такива по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК, а по естеството си представляват действия свързани с усвояване и управление на кредита по смисъла на чл.10а, ал.2 ЗПК, уговарянето на цена на което законът забранява.

В нарушение на тази забрана цената им е въведена в предмета на процесния договор, което колидира с изискванията за добросъвестност в облигацията.

Следователно клаузата по уговарянето им и дължимост на възнаграждение за това е нищожна и като такава изначално не поражда действие. Тоест съображенията на ищеца за нищожност на клаузата, предвиждаща възнаграждение за пакет допълнителни услуги поради противоречието й с разпоредбата на чл. 10а ЗПК са напълно основателни.

При възприетите изводи следва са приеме, че е налице едновременно противоречие със закона и накърняване на добрите нрави, а противоречието със закона по правило винаги „поглъща“ накърняването на добрите нрави, респ. специалното основание изключва общото (така Решение № 97 от 8.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о., ТК).

И тъй като съдът не е обвързан от посочения от ищеца начин на съединяване на исковете, когато те са за обявяване на нищожност на клауза от правна сделка на няколко основания (вж. в този смисъл мотивите на Решение № 527/21.06.2010 г. по гр. д. № 1363/09 г. на IV г. о. на ВКС), следва да разгледа всеки един от тях в поредност, съобразно естеството на твърдения порок според основанията по чл. 26 ЗЗД. Но при установеното „противоречие със закона“ позоваването на основанието „накърняване на добрите нрави“, изключва възможността съдът да се произнесе по него. (напр. Решение № 417 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 1228/2009 г. на ВКС, III Г. О.). В който случай основанията, макар и да съществуват едновременно, правният резултат от уважаването на иска на едно от тях, изключва интереса от обявяване на нищожност на другите основания. Или прогласената от съда нищожност на процесната договорна клауза като неравноправна, респ. противоречаща на закона, ще има идентични правни последици, които законът свързва с 6 обявяването на нищожността й като противоречаща на добрите нрави.