Решение № 209 от 24.11.2023, Окръжен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 209 гр. Ловеч, 24.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА МИТЕВА

Членове:

ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА при участието на секретаря Д. КИРОВА като разгледа докладваното от ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА Въззивно гражданско дело № 20234300500429 по описа за 2023 година и за да се произнесе съобрази:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Постановено е съдебно решение №86/20.06.2023 г. по гр.д.№598/22 г. от РС-Тетевен, с което е признато за установено на основание чл.422 ал.1 във вр. с чл.415 от ГПК съществуване на вземане на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" АД ЕИК: ********* седалище и адрес на управление ***, представлявано от Р.Д. и А.Й. срещу Д. М. С. ЕГН ********** с постоянен адрес в *** и настоящ адрес *** за сумата в размер на 663,83 лв, представляващи главница по договор за кредит № М0000000456/29.04.2020 г. за периада 20.05.2020 г. до 20.02.21 г. г. ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 19.03.21 г. до изплащане на ваземането, както и лихва за забава в размер на 55,32 лв за периода от 21.05.2020 г. до 16.03.21 г. за което вземане е издадена заповед по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.

№320/21 г. по опис на РС-Тетевен като за разликата до претендирания размер на лихвата до сумата 71,06 лв е отхвърлен иска като неоснователен и недоказан, осъдена е на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД Д. М. С. ЕГН ********** с постоянен адрес в *** и настоящ адрес *** да заплати на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" АД ЕИК: ********* седалище и адрес на управление ***, представлявано от Р.Д. и А.Й. сумата 2 836, 17 лв. представляваща падежирала главница по договор за кредит № М0000000456/29.04.2020 г за периода от 20.03.21 г. до 20.04.23 г. заедно със закнната лихва върху тази сума, начиная от 2.08.22 г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" АД ЕИК: ********* седалище и адрес на управление 1

***, представлявано от Р.Д. и А.Й. срещу Д. М. С. ЕГН ********** с постоянен адрес в *** и настоящ адрес *** осъдителен иск за заплащане на договорна възнаградителна лихва в общ размер на 1934,72 лв. за периода от 20.05.2020 г. одо 20.07.2022 г. и е осъдена на основане чл.78 ал.1 от ГПК Д. М. С. ЕГН ********** с постоянен адрес в *** и настоящ адрес *** да заплати на МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" АД ЕИК: ********* седалище и адрес на управление ***, представлявано от Р.Д. и А.Й. сумата 1591,38 лв сторени разноски в заповедното и исковото производство.

Постъпила е въззивна жалба от „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" АД ЕИК:

********* /правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД, ЕИК *********/, седалище и адрес на управление ***, представлявано от Р.Д. - изпълнителен директор чрез Адвокат М. И. Й., САК, съдебен адрес: ***, срещу Решение № 86/20.06.2023 г., по гр. д № 598/2022 г. на PC Тетевен в частта, с която са отхвърлени исковите претенции на ищеца „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" АД срещу ответника Д. М. С. за неплатена сума по договор за потребителски кредит с № М0000000456/29.04.2020 г. представляваща 27 бр. просрочени и незаплатени вноски по договорна възнаградителна лихва в размер на 1934.72 лева, дължими за периода 20.05.2020 г. до 20.07.2022 г. с твърдения, че в обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно и противоречи на материалния закон, поради което го обжалва с искане за неговата отмяна и постановяване вместо него на съдебен акт, с който да бъдат уважени претенциите на ищцовото дружество.

Изтъква, че за да достигне до извода си за неоснователност на исковите претенции за договорната лихва, първостепенният съд е приел, че клаузата от процесния договор за кредит /чл.8 от същия/, уреждаща дължимостта на договорна възнаградителна лихва по договора от 31.15 % била нищожна, тъй като същата противоречала на добрите нрави.

Сочи, че разсъжденията на първостепенния съд продължават с това, че възнаградителната лихва в уговорения процент от 31.15 % нарушавала принципа на справедливост и създавана условия за неоснователно обогатяване на кредитора, като според първостепенния съд възнаградителната лихва, за не бъде нищожна, следвало да бъде съпоставена с размера на законната лихва, като при това съотношение възнаградителната лихва по договори за потребителски кредити не трябвало да бъде по-висока от три пъти законната лихва. В този смисъл е цитирано е решение на ВКС по гр.д. № 315/2005 г., II ГО/ и съгласно тази съдебна практика възнаградителна лихва, надхвърляща размера на три пъти законната лихва, била нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Не си съгласява с горните изводи на Съда за нищожност на възнаградителната лихва по процесния договор за кредит, доколкото същите противоречат на материалния закон.

Смята, че клаузата за възнаградителна лихва не е нищожна поради нарушение на добрите нрави. Известна му е съдебната практика, според която уговорка за плащане на възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави, но същата е неотносима към конкретния случай. Смята, че подобни разрешения за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва са приложими и релевантни за периода 2 преди изменението на ЗПК и приемането на новите разпоредби на чл.19 ал.4 и ал.5 в сила от 23.07.2014 г. Твърди, че съгласно чл.19 ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а в ал.5 на чл.19 ЗПК е предвидено, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Сочи, че преди приемането на законоустановен размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити не съществува норма, регулираща оскъпяването на кредита, поради което съдът извеждал изводите си от общите правни принципи и морални норми. Изтъква, че към датата на сключване на процесния договор за кредит -29.04.2020 г. новите разпоредби на чл.19 ал.4 и ал.5 ЗПК са в сила, съществуват и те ясно и точно определят предела на оскъпяване на кредита. Сочи, че възнаградителната лихва, съгласно чл.19 ал.1 ЗПК е компонент от ГПР и размерът й подлежи на преценка от кредитодателя, като единственото условие е същата наред с другите общи разходи по кредита, формиращи ГПР, да не надвишават пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което в процесния случай е спазено. Твърди, че в съответствие с тези разпоредби страните са договорили годишен лихвен процент в размер на 31,15 % и годишен процент на разходите по кредита 48.77 %.

Изтъква, че годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е определен с Постановление № 426 на Министерски съвет от 18.12.2014 г., обн. ДВ, бр.

106/23.12.2014 г., съобразно което същият е в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила от 1 януари, съответно от 1 юли на текущата година плюс 10 пункта. Излага, че през процесния период, за който се претендира възнаградителна лихва, основният лихвен процент на БНБ е 0.00 на сто, при което за посочения период на действие на договора за кредит годишният процент на разходите по него не е следвало да превишава 50 %. Твърди, че следователно посочения в договора ГПР в размер на 48.77 %, макар и да се доближава до максималния размер, не го надвишава, поради което същият не противоречи на регламентираното в чл. 19, ат. 4 3ПK императивно изискване. В този смисъл ГПР в процесния договор за кредит не противоречи на добрите нрави, след като не противоречи на закона, поради което и уговорената годишна възнаградителна лихва за ползване на кредита в размер на 41,00 %, която като компонент от ГПР не е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Твърди, че процесният договор за кредит № М0000000456/29.04.2020 г. е сключен след изменението на ЗПК от 2014 г., т.е., при наличието на законоустановена горна граница на договорната лихва при потребителските кредити от 5-кратният размер на законната лихва, посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК. Излага, че към момента на сключване на договор за кредит № М0000000456/29.04.2020 г., размерът на законната лихва, определен от БНБ е в размер на 10 %. т.е., възнаградителната лихва по кредита от 31.15 % на годишна база е в рамките на законоустановения праг от 50% за общия размер на разходите по кредита.

Твърди, че не му е станало ясно защо решаващият съд е приел, че договорната клауза за ГЛП е прекомерно висока, а от там и нищожна, доколкото същата не надвишава 3 установения горен праг на ГПР по потребителско кредитиране от 50 %. Сочи, че въпреки, че на стр. 5 от оспореното решение първостепенният съд е обсъдил нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК и е посочил въведеното с нея законово ограничение за размера на ГПР, неясно защо този съд е приел, че това ограничение не намирало приложение, макар и в него да е включена възнаградителната лихва.

Излага, че в конкретния случай договорната възнаградителна лихва от 31.15 % на годишна база е включена в общия процент на разходите по кредита, който не надвишава законоустановения праг от 50 % /5-кратния размер на законната лихва/, то твърди, че процесната лихва не надвишава посочения размер, тоест е договорена в рамките на закона и същата не може да противоречи на добрите нрави. Сочи, че презумпцията е, че след като една уговорка не противоречи на закона, то тя не може да противоречи на правилата на добрите нрави и в тази връзка отбелязва, че съгласно чл.145, ал.2 ЗЗП не могат да бъдат проверявани за неравноправност /в смисъл за наличие на предпоставките по чл.143, ал.1 ЗЗП/ уговорките между страните, които касаят основния предмет на договора /в случая- тези за главницата и възнаградителната лихва, които са ясни и разбираеми/, тъй като в противен случай договорът не би бил сключен от страните и цитира практика на окръжни съдилища.

Сочи, че за да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на последния. Смята, че в тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР и съответно е определил максимален размер на последния /така Определение на Варненски окръжен съд № 2745/02.08.2021 г. постановено по в.чгр№ 20213100501879 по описа за 2021 г.

Твърди, че тъй като процесната лихва не надвишава 5-кратният размер на законната лихва, посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК, тоест е договорена в рамките на закона, същата не може да противоречи на добрите нрави.

Моли съда да уважи въззивната жалба и да отмени Решение № 86/20.06.2023 г., по гр. д № 598/2022 г., 2 св PC Тетевен в обжалваната част, като вместо него постанови съдебен акт, с който да уважи предявените от ищеца искове за неплатена възнаградителна лихва в размер на 1934.72 лева, представляваща 27 бр. месечни вноски, дължими за периода 20.05.2020 г. до 20.07.2022 г.

Моли в полза на въззивника да бъдат присъдени и сторените разноски пред настоящата инстанция.

В срок е подаден отговор на въззивната жалба от Д. М. С. ЕГН-********** *** чрез особен представител Адв.П. К.-АК-Ловеч, с който моли жалбата да бъде оставена без уважение, като съдът сподели изложените съображения и мотиви на първоинстанционния съд, който приема,че така договорената възнаградителна лихва, надвишава трикратния размер на договорната лихва и е очевидно,че има неравноправие, тъй като в този случай и 4 подобни такива, предвидения размер на възнаградителната лихва, превишава нейната обезщетителна функция по повод предоставената за полазване сума. Сочи, че е известна трайна съдебната практика, че в конкретния и подобни случаи, при накърнен принципът на еквивалентност на насрещните престации е налице хипотезата за нарушение на добрите нрави и на основание чл. 26 ал. 1 предл. 3 от ЗЗД тази уговорка е нищожна.