Решение № 6615 от 08.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6615 гр. София, 08.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20241110164370 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от М. А. Т. против „СИТИ КРЕДИТ“ АД с искане клауза, предвиждаща задължение за заплащане на неустойка в размер на 563,05 лева за непредставяне на обезпечение по Договор за кредит от 01.10.2019 г. да бъде прогласена за недействителна. Направено е искане сторените от страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответното дружество.

В исковата молба са изложени твърдения, че на 01.10.2019 г. между страните по спора бил сключен Договор за потребителски кредит, по силата на който ответното дружество предоставило в заем на ищеца сумата в размер на 1000 лева. Ищецът поддържа, че кредитополучателят следвало да представи обезпечение по кредита – банкова гаранция или осигуряване на поръчители, като при неизпълнение дължи неустойка в размер на 563,05 лева. Страната сочи, че така уговорената неустойка няма обезщетителна функция, а по същество води до скрито оскъпяване на кредита и създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител адвокат Х. М. поддържа съображения за недопустимост на исковата претенция, тъй като за ищеца не е налице правен интерес от търсената установителна защита. На следващо място са изложени доводи, че е налице злоупотреба с процесуалния права от страна на ищеца, който е образувал срещу „СИТИ КРЕДИТ“ АД няколко производства с идентичен на настоящото предмет по отношение на други сключени между страните договори за кредит с цел в тежест на дружеството да бъдат възложени разноски по всяко едно от отделните дела. По същество на спора исковата претенция е оспорена като неоснователна. С отговора са оспорени поддържаните от ищеца твърдения за недействителност на клаузата, предвиждаща задължение за заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение. Процесуалният представител на дружеството поддържа, че неустойката не следва да бъде включвана в годишния процент на разходите по сделката. По изложените доводи е направено искане исковата претенция да бъде отхвърлена като сторените от дружеството съдебни разноски бъдат възложени в тежест на ищеца.

1

По направеното от ответника възражение за недопустимост на производството съдът приема следното:

Съгласно актуалната практика на СЕС, наМ.ла израз в Решение от 23.11.2023г. по дело С-321/22, явяваща се обвързваща за настоящия съд, е прието, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разгледан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, които съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискват доказването на правен интерес, за да може да се уважи иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на дадената недължима престация. От изложеното следва, че ищецът има правен интерес както от предявяване на иск за прогласяване на нищожността на клауза от договора, така и от осъдителна претенция за връщане на даденото по твърдяната за недействителна клауза.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема от фактическа и правна страна следното:

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на клауза, предвиждаща задължение за заплащане на неустойка в размер на 563,05 лева за непредставяне на обезпечение по Договор за кредит от 01.10.2019 г. е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за кредит с описано в исковата молба съдържание, както и че клаузата е недействителна на посоченото в исковата молба основание.

Страните не спорят, а и от представения ведно с исковата молба Договор за потребителски кредит № 571242/01.10.2019 г. се установява, че ответникът отпуснал в заем на ищеца сумата в размер на 1000 лева, като кредитополучателят се задължил да върне отпуснатата сума ведно с възнаградителна лихва на шест месечни вноски, като клаузата на чл. 22 от съглашението предвижда, че задълженията на кредитополучателя се обезпечават от поръчител. Съгласно погасителния план към процесния договор когато кредитополучателя не е осигурил гаранция/поръчител в тридневен срок от получаване на сумата дължи неустойка в размер на 563,05 лева, дължима на части ведно с погасителните вноски. В погасителния план е посочено, че основанието за начисляване на сочената неустойка е чл.

25, ал. 5 от приложими към сделката Общи условия на търговеца. От ответната страна са представени Общи условия към договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между „СТИК КРЕДИТ“ АД и потребителите, като съгласно чл. 46, ал. 1 в случай, че потребителят не изпълни задължението си за предоставяне на договорено обезпечение дължи неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, за който не е предоставено договорено обезпечение, която неустойка според ал. 2 потребителят следва да заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска.

Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б 2

ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

Доколкото страните не спорят относно наличието на клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение по договора в размер на 563,05 лева съдът намира, че макар разписана по различен начин в текста на съглашението, погасителния план и представените от ответника Общи условия, то по същество клаузата е една. Сочената уговорка за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение ( поръчителство или банкова гаранция) е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна - т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС.

Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск се явява основателен.

Относно съдебните разноски:

От извършена служебна справка в ЕИСС се установява, че образуваните по искови молби на М. А. Т. против „СТИК-КРЕДИТ“ АД от 30.10.2024 г. пред Софийски районен съд производства с идентичен на настоящото предмет са четири – настоящото гр. д. № 64370/2024 г., гр. д. № 64365/2024 г. по описа на СРС, 42 състав, гр. д. № 64377/2024 г. по описа на СРС, 28 състав и гр. д. № 64402/2024 г. по описа на СРС, 47 състав, като по искови молби от 25.11.2025 г. са образувани и гр. д. № 53068/2025 г. по описа на СРС, 24 състав и гр. д. № 53073/2025 г. по описа на СРС, 49 състав. Както е възприето в актуалната практика на въззивната инстанция, обективирана в Определение № 2694/11.02.2025 г. по ч. гр. д. № 1056/2025 г. на СГС, ЧЖ-II-В състав, Определение № 1423/24.01.2025 г. по ч. гр. д. № 155/2025 г. на СГС, ЧЖ-II-Г състав и Определение № 15334/03.10.2024 г. по ч. гр. д. № 10259/2024 г. на СГС, ЧЖ-II-Г състав, Определение № 19191/08.10.2025 г. по ч. гр. д. № 10412/2025 г. на СГС, ЧЖ-I-Ж състав, Определение № 4992/04.03.2026 г. по ч. гр. д. № 14490/2025 г. на СГС, ЧЖ-I-М състав, ищецът изцяло по свое усмотрение, макар и да има възможност да получи защита на правата си по идентични договори за заем между същите страни в едно производство, е образувал няколко искови производства за прогласяване нищожността на идентични по съдържание отделни заемни договори, респ. идентични договорни клаузи, като с тези свои действа страната се домогва да увели задълженията за разноски. Неупражняването на всички права в рамките на едно производство е изцяло по волята на ищеца, а и негово право, с упражняването на което обаче не следва да се утежнява положението на ответника, като му се вмени в тежест задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ размера на разноските, който би бил присъден при упражняването на правото на ищеца в едно производство. Да се приеме обратното, означава да се наруши чл. 3 ГПК и да се утвърди извършването на действия, съставляващи злоупотреба с права. Следва да бъде посочено, че се касае за едни и същи страни, едни и същи искове, касаещи договори за потребителски кредити, които макар да представляват самостоятелни сделки, са сключени при сходни условия, респ. основанието на исковите претенции е идентично, като в допълнение исковите молби са типови с идентично съдържание. Формалното упражняване на процесуални права не преследва легитимен интерес, а напротив цели в полза на ищеца да бъдат присъдени съдебни разноски по всяко едно от отделните производства.

3

В допълнение съдът намира, че по делото не са събрани категорични доказателства за уговорена между страните безплатна правна помощ по конкретното производство.

Представеният в настоящото дело договор за правна защита и съдействие действително включва уговорка за предоставяне на правната помощ безплатно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв, в хипотезата на материално затруднено лице, но като основание и предмет на договора е посочено „правна защита и съдействие, изразяващи се в изготвяне и депозиране на искова молба във връзка със сключени договори за кредит и връщане на изначално платеното при липса на правно основание, включително и образуване на изпълнително дело“. В договора не е посочено конкретното дело, нито е индивидуализиран договора, по който ищецът поддържа, че недължимо е извършил плащания над чистата стойност. От изложеното следва, че не може да бъде установено наличието на уговорка между ищеца и процесуалния му представител за предоставяне на безплатна правна помощ по настоящото производство. В подкрепа на изложеното е и Определение № 19912/15.10.2025 г. по в. ч. гр. д. № 10345/2025 г. по описа на СГС, ЧЖ-III-А състав. Предвид изложеното съдът намира, че на процесуалният представител на ищеца не се следва адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ в настоящото производство.