Решение № 988 от 14.11.2019, Окръжен съд - Бургас

Р

Е Ш Е Н И Е

Номер

ІV-123 Година 2019, 14 ноември гр.Бургас

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

Бургаският окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав на четиринадесети октомври година две хиляди и деветнадесета, в откритото заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

НЕДЯЛКА ПЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

1. ДАНИЕЛА МИХОВА

2.мл.с.ДИАНА

АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА секретар Ваня Д. като разгледа докладваното от съдия Даниела Михова въззивно гражданско дело № 1231 описа за 2019 година

Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София с ЕИК *********, против решение № 65 от 25.03.2019 г. по гр.д.992/2018 г. по описа на Карнобатски районен съд, с което са отхвърлени предявените от въззивника искове, за приемане за установено по отношение на ответницата С.Й.А. ***, че същата дължи на ищеца сумата от 597,64 лв - предсрочно изискуема главница, дължима договор за потребителски кредит № ********** от 10.06.2015 г, ведно със законната лихва върху главницата от 10.05.2018 г. до окончателното й изплащане, за което вземане ищецът се е снабдил със заповед № 312 от 15.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.488/2018 г. по описа на КРС. Твърди се, че обжалваното решение на БРС е неправилно и необосновано. По-конкретно се твърди, че са неправилни изводите на съда, че предсрочна изискуемост на вземането не е настъпила. При условията на евентуалност, в случай, че съдът приеме, че предсрочната изискуемост по процесния договор за потребителски кредит не е настъпила, се претендира присъждане на сбора от всички непогасени вноски, тъй като междувременно е настъпил падежа и на последната – на 15.03.2016 г., съгласно Погасителния план към договора. Претендира се отмяна на решението на КРС и постановяване на решение, с което искът се уважава в пълен размер. Не се сочат нови доказателства.

Въззиваемата С.Й.А., представлявана от назначения й по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител адв.И.Ц. ***, е представила в срока по чл.263 от ГПК писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна и недоказана. Твърди се, че са правилни и обосновани изводите на първоинстанционния съд, че по делото не е доказано да е настъпила предсрочна изискуемост на вземането. Нe ангажира нови доказателства.

Въззивната жалба е подадена против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок, от легитимирано лице, поради което е допустима.

С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна, следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по исковата претенция на въззивника „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК ********* за приемане за установено по отношение на въззиваемата С.Й.А., че съществува вземане на ищеца срещу ответницата в размер на 597,64 лв, представляваща неизплатена главница по договор за потребителски кредит № **********/09.06.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение на 10.05.2018 г. до окончателното й плащане, за които суми е издадена Заповед № 312 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 15.05.2018 г. по ч.гр.д.488/2018 г. по описа на Карнобатски районен съд. Твърди се, че на 09.06.2015 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № **********, като ищецът е изпълнил точно и в срок задълженията си по договора и е предоставил на ответницата сумата от 500 лв. Ответницата поела задължението по договора да върне сумата за срок от 9 месеца, с падеж на всяко 15-то число на месеца, при ГПР 49,88% и годишен лихвен процент 41,17%, като за погасяване на кредита (общо 589,59 лв), заедно с дължимото възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги (465,66 лв), ответникът е дължал на ищеца общо сумата от 1 055,25 лв, при месечна вноска общо 117,25 лв. Твърди се, че по сключения договор ответницата е заплатила само три пълни погасителни вноски и една частична, после е спряла да погасява кредита си, поради което, на основание чл.12.3 от ОУ към Договора за потребителски кредит, на 27.10.2015 г. е настъпило автоматично прекратяване на договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща на клиента си уведомление, покана, предизвестие или др. Претендира се, установяване съществуването на вземане на ищеца против ответницата за сумата от общо 597,64 лв, представляваща неизплатен остатък от главница по ДПК № **********, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на заявлението.

Предявените искове са с правно основание чл.422 от ГПК, вр.чл.9 и чл.10а от ЗПК.

Ответницата е оспорила иска с писмен отговор на исковата молба, депозиран от особения й представител в законовия срок. Изложени са съображения, че искът е неоснователен, тъй като твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на вземането не е настъпила поради липсата на връчване на ответницата на обявлението за предсрочна изискуемост.

С обжалваното решение първоинстанционният БРС е отхвърлил изцяло предявените искове, като е приел, че поради липсата на доказателства за надлежно връчване на ответника на уведомителното писмо от 29.10.2015 г., изпратено от ищеца, предсрочната изискуемост на ДПК не е настъпила.

При извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По наведените от въззивника оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:

Видно от приложеното ч.гр.д.488/2018 г. по описа на КРС, на 10.05.2018 г. ищцовото дружество е депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против ответника С.Й.А. за сумата от 755,71 лв, включваща: 597,64 лв - главница; 158,07 лв – неустойка; законна лихва от датата на подаване на заявлението - 10.05.2018 г. и разноски. Заявлението е уважено, като е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за претендираните суми по заявлението. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК и на заявителя е указана възможността за предявяване на иск по чл.422 от ГПК. В законовия срок е предявен настоящият иск за установяване на дължимост на главницата и законната лихва върху нея по издадената заповед за изпълнение.

Видно от приложените към исковата молба доказателства, на 10.06.2015 г. между ищцовото дружество и ответницата е сключен процесният договор потребителски кредит ********** – „Профи Кредит Стандарт“, като ищецът е изпълнил точно и в срок задълженията си по договора и е предоставил на ответницата сумата от 500 лв при срок –за издължаване - 9 месеца, размер на месечна вноска 65,51 лв, с падеж на всяко 15-то число на месеца, при ГПР 49,88% и годишен лихвен процент 41,17%, и общо 589,59 лв. На същата дата са подписани от ответницата: декларация във връзка с обработката на лични данни, Карта на клиента и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити. Ответницата е декларирала, че е запозната и приема приложимите към договора Общи условия. В същия договор страните са се споразумели, че ответницата закупува и пакет от допълнителни услуги „Бонус“, възнаграждението по който е общо 465,66 лв, съответно месечно по 51,74 лв, при което общият размер на задължението е 1 055,25 лв, общият размер на месечната вноска – 117,25 лв.

В приетото, като доказателство извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит № ********** е отразено, че към 28.08.2018 г. ответницата е заплатила по договора сумата от общо 475,61 лв и дължи обща сума в размер от 597,64 лв – главница и лихви. Последното плащане от ответницата е извършено на 16.11.2016 г.

На 29.10.2015 г. ищецът е изпратил до ответницата уведомителното писмо, че съгласно Общите условия към договора, същият е едностранно прекратен, считано от 27.10.2015 г. По делото няма доказателства ответницата да е получила писмото.

Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, по което е образувано ч.гр.д.488/2018 г. на КРС е подадено на 10.05.2018 г. – след изтичане срока на договора.

Както се посочи по-горе, страните не спорят, че сумата по процесния ДПК е предоставена от ищеца на ответника, както и, че ответникът не е погасил изцяло задължението си. Спорно по делото е настъпила ли е предсрочна изискуемост на вземането, при положение, че по делото не е доказано получаването от ответника на уведомлението на прекратяване на договора и за обявяване на предсрочната изискуемост на вземането.

Сключеният между страните договор е за предоставяне на потребителски кредит по чл.9 и сл. от ЗПК. Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК, ДПК е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК съдържа изискванията за форма на договора за потребителски кредит, а съгласно чл.11, ал.2 от ЗПК, общите условия са неразделна част от ДПК и всяка страница се подписва от страните по договора.

Първоинстанционният съд е отхвърлил претенцията на ищеца по съображения, че по делото не се установява длъжникът по кредита да е уведомен за обявяването на кредита за предсрочно изискуем преди депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК. В жалбата си въззивникът твърди, че разрешенията, дадени в т.18 от ТР № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС касаят само банките като кредитни институции, които имат право да искат издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл.417 от ГПК въз основа на извлечение от своите счетоводни книги, а ищцовото дружество е небанкова кредитна институция.

Обстоятелството, че "Профи Кредит България" ЕООД гр.София е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ не е спорно между страните.

По делото няма доказателства уведомителното писмо до ответницата да е получено от нея. Настоящият съдебен състав приема, че предсрочната изискуемост следва да се разбира като изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащане и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.

Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК). Независимо от обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, даденото в ТР №

4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно и следва да намери приложение по аналогия. Не съществуват правно-логически аргументи, които да послужат като основание за различно третиране на предсрочната изискуемост на кредитите (заемите), отпускани от небанкови финансови институции и тези, отпускани от търговските банки. Няма основание заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ и по занятие предоставя заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, да бъде освободен от задължение да обявява на длъжника, че счита кредита за предсрочно изискуем, защото това несъмнено би го поставило в привилегировано положение спрямо банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми за своя сметка и на собствен риск. Липсва основание за поставяне на кредитополучателите по договори, сключени с небанкови финансови институции, в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.