Решение № 11 от 31.01.2023, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 11 гр. Бургас, 31.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Илияна Т. Балтова

Членове:

Десислава Д. Щерева

Янко Н. Новаков при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Десислава Д. Щерева Въззивно търговско дело № 20222001000170 по описа за 2022 година

Производството по делото е образувано по въззивната жалба на „ Р.“ ЕООД , ЕИК ********, със седалище и адрес на управление Бургас, ул. „М.“ № 11, вх. 3, ет. 3 , представлявано от управителя К. Д., против решение № 260043/ 21.04.2022 г., постановено по т.д.№ 443/ 2020 г. по описа на Окръжен съд Бургас, в частта, в която дружеството е осъдено да заплати на „Н. п. к. на с.“ с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“В.“ №71, представлявана от М. К., сумата от 27 821 лв., представляваща дължим наем по фактури, описани в осъдителната част на решението, ведно със законната лихва от завеждане на делото до окончателното изплащане, след намаляване със сумата от 432 лв., представляваща стойност на 8 бр. осветителни тела; сумата от 9169,23 лв. присъдена като неустойка по чл.26 от договор за наем от 23.01.2015 година, формирана по начина, посочен във втория абзац от диспозитива на съдебното решение по всяка от фактурите, законна лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и сумата от 3 718,85 лв. разноски по делото съобразно уважената част от исковете.

Решението се обжалва в осъдителната част, като неправилно.

Заявява се, че възражението на ответника за недължимост на всички 1 претендирани вземания, възникнали или начислени от ищцовата страна в периода след 15.03.2020 година, неоснователно е отхвърлено от съда в частта относно претендираните наеми, а в частта относно претендирането неустойки не е разгледано или обсъдено, но също е отхвърлено.

Заявява се в жалбата, че възражението за стопанска непоносимост е отхвърлено, но освен него, въззивникът е противопоставил възражение за недължимост на всички претендирани вземания, възникнали или начислени в периода след 15.03.2020 година и поради форсмажорни обстоятелства, а именно - въведеното извънредно положение и ограничителните мерки, свързани с епидемичната обстановка, които на практика са парализирали търговията с потребителски стоки. В жалбата се поддържа, че практически в решението липсва произнасяне по така наведеното възражение. Твърди се, че замрялата търговия с потребителски стоки, установена със свидетелски показания, е именно форсмажорното обстоятелство, на което ответникът се позовава, твърдейки, че то го освобождава от задължението му да заплаща наем за обект, който практически не функционира. Сочи се, че на 09.04.2020 година представитЕ. на ответното дружество се явили в обекта, за да го предадат на представител на ищеца, но тъй като такъв не се явил, въпреки че е бил надлежно поканен, подготвеният приемо-предавателен протокол бил подписан от представител на ответното дружество и от двама свидетЕ. от съседен магазин. На същия ден ответното дружество изцяло освободило процесния имот и с препоръчана пратка изпратило на ищеца съставения протокол и ключовете от обекта.

Твърди се, че не е обсъдено възражението на ответната страна за неоснователност на претенциите за неустойка за периода след 13.03.2020 година и за периода от два месеца след отмяна на извънредното положение.

Поддържа се, че съдът е уважил въпросните претенции, като в тази част решението му е в противоречие с императивна норма на материалния закон, а именно разпоредбата на чл.6 от ЗМДВИП, във всичките й редакции от приемането на посочения закон и до момента.

Поддържа се, че неоснователно съдът е отхвърлил възражението за нищожност на неустоечната клауза, съдържаща се в чл.26 от процесния договор, въз основа на която клауза е присъдена сумата от 9 169, 23 лв.

Мотивите на първоинстанционния съд, според въззивника, са общи и 2 декларативни, без да са обсъдени доводите на ответника. Твърди се, че цитираната клауза е нищожна, поради размера на неустойката от 0,1% дневно, което означава 36% годишно, в период, в който годишната лихва по депозитите и разплащателните сметки в банките около 0, което противоречи на добрите нрави. Освен това се поддържа във въззивната жалба, че е в разрез със закона и с добрите нрави размерът на неустойка за забавено плащане на наемна цена да се определя върху цената на наема и „другите дължими суми“, без да са уточнени какви или кои, и това прави договорната клауза неясна по съдържание, съответно – неприложима.

Поддържа се, че неоснователно от БОС е отхвърлено възражението на въззивника за недължимост на ДДС върху претендираните неустойки.

Заявява се, че с отговора на исковата молба ответникът е възразил, че е недопустимо да се начислява ДДС върху неустойки по договор, а не върху мораторни лихви, както е посочил съдът, и съответно на това неоснователно е такива да се фактурират за плащане на насрещната страна по правоотношението. Сочи се, че съображенията на ответника са оставени без обсъждане от съда, а именно, че неустойката не е нито стока, нито услуга, върху която да бъде начисляван ДДС. Поддържа се, че неустойката не е включена в обхвата на облагаемите сделки по ЗДДС и върху нея не може да се начислява и да се претендира от получателя на фактурата ДДС. Сочи се, че неустойките не могат да бъдат обект на фактуриране и те се отчитат от лицето, което ги претендира като извънредни приходи. Според въззивника, указанието на НАП, послужило като основание за присъждане на ДДС върху неустойките, е в пряко противоречие със закона.

Сочи се, че в решението не е обсъдено възражението на ответника за неправилно осчетоводяване на извършените плащания и отражението на това върху претенциите за главници (наем) и неустойки. Твърди се, че ищцовата кооперация, поради незаконосъобразната си счетоводна и юридическа практика, е приемала за погасени при себе си по-нови, вместо най-старите по време задължения на ответника; приемала е за погасени при себе си несъществуващи/неправилно начислени в тежест на ответника задължения, поради което е пропускала да отразява като погасени (напълно или частично) задължения за наем, в т.ч. процесните. Отделно от това, кооперацията приемала за погасени при себе си брутни суми по фактури, без да отчита, че с фактурите са начислени разнородни задължения, за които законът предвижда 3 различна поредност за погасяване. Сочи се, че ищецът не може да се позовава на издадените от него фактури и счетоводни записвания, тъй като последните са очевидно нередовни.

Моли се решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено ново, с което да се отхвърлят предявените искове.

Въззивникът претендира разноски за двете инстанции.

Не се ангажират доказателства.

В срока по чл.263 ГПК е получен отговор от „Н. п. к. на с.“, чрез упълномощен представител адв.Ш., в който се поддържа, че жалбата е неоснователна, а обжалваното с нея решение е законосъобразно и правилно.

Твърди се, че въззивникът не спори и признава забавата си, ето защо позоваването на чл.306 ал.1 предл.второ от ТЗ е неоснователно. Сочи се, че още преди обявяване на извънредното положение ответникът е поискал намаляване на наема и с решение на УС на „Н. п. к. на с.“ наемът е бил намален и е бил подписан анекс. Това дава основание на въззиваемия да твърди, че затрудненията на въззивника са били трайни и са били налице много преди настъпване на твърдяното от него форсмажорно обстоятелство, свързано с обявеното извънредно положение. Въззиваемият се позовава на императивната разпоредба на член 306 алинея първа предл.второ от ТЗ, според което длъжникът не може да се позовава на непреодолима сила, в случай че е бил в забава. Според него, ответникът не може да се позове и на чл.306 ал.5 от ТЗ, връзка член 81 от ЗЗД и прекратяването на договора да настъпи по право, тъй като вече е бил в забава. Заявява се, че възражението за стопанска непоносимост не подлежи на разглеждане, като недопустимо.

Заявява се, че лихвите и неустойките със санкционен характер се включват в данъчната основа на доставката. Тъй като процесната неустойка е със санкционен характер, според въззиваемия правилно е включена в данъчната основа. Поддържа се, че уговорената неустойка е в рамките на нравствената допустимост и не накърнява добрите нрави по см.на чл.26 ал.1.предл.3 от ЗЗД.

Поддържа се, че възраженията за неправилно осчетоводяване са ирелевантни, още повече, че въззивникът е осчетоводил част от фактурите и според трайната съдебна практика това негово действие представлява признание за възникването и размера на задълженията.

4

Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено и да се присъдят разноски за въззивната инстанция.

В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа с твърдения за частична основателност на претенциите за наеми и неустойки. Сочи се, че първоинстанционният съд изобщо не се е произнесъл по претенцията за консумативи, а претендираните такива е присъдил като наеми.

В съдебно заседание въззиваемият оспорва въззивната жалба.

Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на страните, събраните по делото доказателства и прилагайки закона, приема следното:

В исковата си молба, предявена пред Окръжен съд Бургас, ищецът „П.“ е поддържал, че в качеството си на наемодател сключил с ответника договор за наем на магазин, който наемателят прекратил по реда на чл.22 б.“д“ от договора, с едномесечно писмено предизвестие, считано от 08.05.2020 год., на която дата предал обекта на кооперацията. Поддържал е, че към момента на прекратяване на договора, наемателят е неизправна страна и не е заплатил задълженията си, възлизащи на 44 469,23 лв. Заявил е, че от тези задължения е прихванал сумата от 4 500 лв. – гаранционен депозит по договора, в резултат на което задължението е намалено на 39 969,23 лв., предявени, с исковата молба, както следва: главница в размер на 32 753 лв. по общо 12 бр. фактури, мораторна лихва за забава върху всяка от главниците в размер на 2 547 лв. и неустойка по чл.26 от договора в размер на 9 169,23 лв., както и законната лихва от подаване на исковата молба. След указания на съда, с молба вх.№265373/18.11.2020 год. претенциите са уточнени по следния начин: главница в размер на 32 753 лв. по 12 бр. фактури, законна лихва от общо 2 547 лв., „разбита“ върху главниците по отделните фактури и с конкретно посочени периоди и 9 169,23 лв. – неустойка, отново „разбита“ върху главниците по отделните фактури и с конкретно посочени периоди.

Указания за уточняване на претенциите са давани и с протоколно определение от 27.05.2021 год. и определение №261476/20.08.2021 год., включително с последното на ищеца е указано да заяви по всяка от фактурите какви суми претендира, съобразно всеки от включените компоненти, лихвите върху съответните суми по периоди, както и да заяви от кои суми е 5 приспаднал депозита. С молба-уточнение от 03.09.2021 год. ищецът е заявил, че прилага подробна справка от същата дата за компонентите на дълга и е заявил, че гаранционния депозит е приспаднат от фактурата от 06.04.2020 год., ведно със справка за приспаднатите пера по същата.

В отговора си „Р.“ ЕООД е изложил възражения за частична неоснователността на претенциите. Признал е, че дължи наеми за периода от м.декември до 15.03.2020 год. Оспорил е претенцията за наеми в останалата част, като недължими, с твърдения, че договорът е прекратен на 09.04.2020 год. с едномесечно предизвестие, отделно – на осн.чл.306 от ТЗ и поради стопанска непоносимост. Оспорил е претенцията за неустойки, с аргументи за нищожност на клаузата на чл.26 от договора, както и претенцията за мораторна лихва, която обезщетява едни и същи вреди с неустойката. Заявил е, че по време на извънредното положение и два месеца след неговата отмяна, мораторни лихви и неустойки не се дължат. Въвел е възражение за прихващане с насрещно вземане в размер на 960 лв., представляващо стойност на 8 бр. осветителни тела, които са останали в обекта на ищеца.

С обжалваното решение претенциите са уважени частично.