Решение № 210 от 27.09.2023, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 210 гр. Сливен, 27.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Гергана Огн. Симеонова при участието на секретаря Нина Б. Кънчева като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело № 20232200500311 по описа за 2023 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 161/05.07.2023г. по гр.д. № 20222220100981 по описа за 2022г. на НзРС, с което е отхвърлен като недоказан и неоснователен предявеният от П. Т. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.Н.З., ул.“П.Б. ** против БЪЛГАРСКО НАЦИОНАЛНО РАДИО, ЕИК ***, с адрес: гр.София 1040, бул.

„Драган Цанков“, № 4, представлявано от М.К.М. - Генерален директор, иск по чл.45 от ЗЗД вр. чл.52 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане в размер на 5000 лв. и на ответника са присъдени разноски по делото в размер на 360 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Решението производство. е обжалвано от ищеца в първоинстанционното

Въззивникът-ищец обжалва решението на НзРС, като счита, че то е незаконосъобразно и неправилно, поради противоречие с материалния закон 1 и необосновано. Твърди, че на 07.04.2022 г. БНР е разпространило в ефир и публикувало на интернет страницата си статия със заглавие „Потвърдиха присъдата на двама братя от Сливен държали нерегистрирани паметници на културата“. Било цитирано името, фамилията му, градът, в който живее, както и това, че от дома му са иззети предмети на обща стойност от 819000 /осемстотин и деветнадесет хиляди/ лева. В отговора на исковата молба ответникът заявил, че БНР е цитирало точно прессъобщение на Апелативен съд - Б., прилагайки разпечатка от прессъобщението като доказателствен материал и от нея е видно, че става въпрос не за 819 000 /осемстотин и деветнадесет хиляди/лева, а за 819 /осемстотин и деветнадесет/ лева. Това означава според въззивника, че БНР е изменило и цитирало некоректно и неточно прессъобщението на Апелативен съд - Б., увеличавайки стойността на извършеното от мен „престъпно посегателство" 1000 пъти и търсейки ненужна сензационност, си е позволило да манипулира официално прессъобщение на български съд, което е подвело и въвело в заблуждение обществото.

Въззивникът твърди, че неправилно в атакуваното решение първоинстанционният съд е счел, че допуснатото от БНР „изменение“ на официалното съобщение на Апелативен съд - Б. се изразява в „липса на запетая“. Ответникът не е общинска радиоточка, а държавен медиен доставчик и разпространяването от него на фалшиви новини и неистини не бива да се толерира.

По-нататък заявява, че в чл. 45 от ЗЗД вината се предполага до доказване на противното, юридически вината се определя като психично отношение в случая на БНР към деянието и то е нарушение на чл. 17, ал. 5 от Закона за радио и телевизия - „При цитиране на документи не се допускат изменения“. В чл. 10, ал. 1 на ЗРТ законодателят посочва, че „при осъществяване на своята дейност доставчиците на медийни услуги се ръководят от следните принципи... т. 4 защита на личната неприкосновеност на гражданите“. БНР със своята фалшива новина, разпространена в ефир, е нарушило съществено баланса между личната му неприкосновеност и защитата на обществения интерес. Въззивникът сочи и евентуално нарушение от страна на ответника на ЗЗЛЗ и чл. 79 §1 и чл. 82 §1 от Регламент /ЕС/ 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27.04.2016 г.

2

Счита още, че БНР умишлено е целяло да постигне дадения резултат или деянието е извършено поради непредпазливост. Причинно-следствената връзка между деянието и поведението на БНР и нанесените му неимуществени вреди е повече от ясна при цитирането на името и фамилията му в ефир и онлайн. БНР ясно е съзнавало действията си и последиците от тях. Налице са първите предпоставките по деликтния състав по ЗЗД – деяние, извършено виновно, а константната съдебна практика разглежда нанесени неимуществени вреди като необорима законова презумпция. Обичайните неимуществени вреди са функция от нарушаване на законите от страна на БНР. Нанесена му била душевна болка и страдание.

На следващо място въззивникът сочи нарушения на процесуалните правила – пожелал делото да бъде разгледано по ЗОДОВ, защото това е единственият вътрешноправен инструмент за защита от произвола на държавните институции, но получил втори „отговор на искова молба“ от БНР. ГПК не предвижда възможност към една искова молба да бъдат приобщени два отговора на исковата молба. Въпреки че счита, че първият отговор на исковата му молба е подаден от процесуално нелегитимен „пълномощник“ на ответника, без изрично пълномощно, в нарушение на процесуалните норми, но това не оправдавало наличието на два отговора.

Първоинстанционният съд не отговорил на молбата му с определение, а разгледал делото по ЗЗД, а не по ЗОДОВ.

Също така въззивникът се оплаква, че в с.з. съдът приел, че пъномощниците на ответника са предоставили нужните пълномощни, но това било станало извънпроцесуално, а не публично, открито.

Въззивникът намира атакуваното решение за противоречиво и необосновано, като не било ясно как съдът е изградил вътрешното си убеждение, че искът е неоснователен и недоказан, след като ясно посочва, че БНР е изменил съобщението на АС - Б., тоест - е нарушил закона. Липсата на обективна преценка на доказателствената съвкупност, съчетана с липсата на логични правни изводи, е довела до постановяване на неправилен краен съдебен акт. Възразява и срещу заплащането на разноски за юрисконсултско възнаграждение, тъй като не знае дали пълномощниците са включени в регистъра на юрисконсултите в България.

3

Поради всичко изложено въззивникът моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и вместо това постанови ново, с което уважи иска му. Не е заявена претенция за разноски.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК насрещната страна е подала отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемият сочи, че видно от представеното към исковата молба копие на присъда № 5/22.04.2021 г., постановена от Сливенски окръжен съд, по НОХД № 601/2019 г. по описа на съда, подсъдимият П. Т. С. –ищец в това производство – е признат за виновен в това, че на 23.03.2018 г. в гр. Н.З., в жилище на адрес: ул. „П.Б. **, държал повече от три археологически обекта по смисъла на чл. 146, ал. 1 от Закона за културното наследство, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред.

Следователно вината му е доказана в наказателния процес и в случая не може да става въпрос за разгласяване на неверни и/или клеветнически обстоятелства, от които да произтичат каквито и да било неблагоприятни последици. Заявява, че статията със заглавие „Потвърдиха присъдата на братя от Сливен, държали нерегистрирани паметници на културата“, се основава на официално прессъобщение на Апелативен съд Б., публикувано на официалната страница на съда на 07.04.2022 г. Статията съдържа минимални корекции спрямо прессъобщението, с цел съкращаване, които не променят по никакъв начин неговия смисъл и изнесените в него данни.

Въззиваемият сочи още, че в цитираното по-горе прессъобщение се съдържа информация, че: „Върховният касационен съд остави в сила решение на Б.кия апелативен съд, с което е потвърдена присъда на двама братя от гр. Сливен, всеки от които държал повече от три археологически паметници на културата, нерегистрирани по съответния законен ред.

Подсъдимите П. и Милен С.и са признати за виновни в това, че на 23.03.2018 г., в жилища в гр. Н.З., държали повече от три археологически обекта, представляващи движими културни ценности /престъпление по чл. 278, ал. 6 от НК/ от периодите Праистория, Античност, Средновековие и Възраждане.“

4

Така в случая не става въпрос за непозволено увреждане, а за информация относно потвърдено от Върховния касационен съд решение на Апелативен съд Б., която се свежда до знанието на обществеността, с оглед мисията на радиото да информира гражданите за събития от обществения живот на Република България. Вината на ищеца е доказана с доказателствените средства, предвидени в наказателния процес.

Обединяващият елемент на всички останали, за да е налице фактическият състав на непозволеното увреждане, е причинната връзка, която увреденият трябва да докаже. Също така въззиваемият подчертава, че наличието на противоправно деяние предполага да е нарушено нормативно установено задължение. КРБ предвижда и гарантира права и свободи на гражданите,като възможната колизия на прокламирани права - в случая между свободата на словото, от една страна, и засягане, чрез упражняването й, на правата и доброто име на гражданите, от друга страна, е уредена с чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от КРБ, където е посочено, че свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се засягат други конституционно защитени ценности, каквито са правата и доброто име на гражданите. СРБ се предвижда свобода на печата и другите средства за масова информация, свързана с правото на личността и обществото да бъдат информирани по представляващи интерес въпроси. Това не включва предоставена възможност за разпространяване на неверни данни, нито на данни с негативен подтекст, засягащи лични граждански и човешки права, а въпросът за баланса на посочените конституционно защитени ценности се решава конкретно въз основа на обстоятелствата на всеки отделен случай. В този смисъл въззиваемият се позовава на доводите, дадени в Решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г., Гражданска колегия, IV Гражданско отделение на ВКС, относно разграничение на изнесената информация като факт или мнение. При спор за причинени вреди от изнесена в публичното пространство информация, съдът е длъжен да съобрази, че на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, те могат да ангажират деликтната отговорност на разпространилото ги лице, само ако са неверни и позорят адресата, какъвто не е настоящият случай. Оценките (мненията) не подлежат па проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да 5 ангажират отговорност, само ако представляват обида.

По-нататък в отговора се сочи, че в исковата молба се съдържат твърдения за реализиране на състава на клеветата, но няма как обективно клеветнически твърдения да бъдат разпространявани от юридическо лице, каквото е БНР, извършител може да е само физическо лице и няма как да бъде ангажирана отговорността на БНР за причинени неимуществени вреди, тъй като такова деяние се явява несъставомерно. С публикуваната статия БНР и по-конкретно Районна радиостанция „Радио Б.“ представя данни, за да гарантира правото на информация на обществеността и за да изпълни основната си мисия в качеството на обществен доставчик на радиоуслуги.

На следващо място ответникът-въззиваем заявява,че в практиката е прието, че противоправното поведение трябва да засяга чужди субективни права, а причинната връзка е необходимо закономерно следствие на конкретното деяние с вредоносен резултат. Също така противоправно е всяко действие или бездействие, обусловено от волята на извършителя, което нарушава общата забрана да не се вреди другиму и накърнява правно защитено благо на друго лице, а всяка негативна промяна в психическото състояние на човека (отрицателно емоционално изживяване, душевно страдание) представлява неимуществена вреда по смисъла на ЗЗД.

Изхождайки от тези постановки, въззиваемият счита, че твърдението за претърпени вреди не е подкрепено с каквито и да било доказателства, както и не е посочено в какво точно се изразяват същите. Поради това намира, че правилно първоинстанционният съд е извършил преценка на събраните доказателства и е стигнал до обоснования правен извод, че не се доказват от ищеца, носещ тежестта за това, някакви причинени му неимуществени вреди - в какво се изразяват, колко време са продължили, с каква степен на интензивност са, до какво са довели и какво са променили с настъпването си. След като вредите подлежат на конкретно доказване, счита за неприемливо твърдението на ищеца, че „съдебната практика разглежда нанесени неимуществени вреди като необорима законова презумпция“.