Решение № 1051 от 18.03.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1051 гр. Варна, 18.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 16 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Румяна Х.ва при участието на секретаря Галя Ж. Дамянова като разгледа докладваното от Румяна Х.ва Гражданско дело № 20253110103948 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по повод предявени от И. П. И., ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес: **, чрез адв.Л. К. Б. – САК, със съдебен адрес: ** против С.-К." АД, ЕИК ** със седалище и адрес на управление в **, представлявано от Изпълнителния директор С. Н. Т. искове, с които се претендира от съда да обяви Договор за потребителски кредит № *, сключен на 17.12.2024 г. между И. И. и „С.-К." АД, ЕИК ** за НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, поради противоречието му със закона, в условие на евентуалност да признаете за установено по отношение на „С.-К." АД. че клаузата на чл. 29 от Договор за потребителски кредит № *, сключен на 17.12.2024 г., която предвижда заплащане на неустойка в размер на 376,88 лв. е НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, поради противоречието и с добрите нрави.

Моли за присъждане на направените в настоящето производство съдебни разноски, както и да за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.

Ищецът аргументира правен интерес от предявените искове навеждайки следните фактически твърдения:

На 17.12.2024 г., И. И. е сключил Договор за потребителски кредит № *, по силата на който „С.-К." АД му е предоставило в заем сумата от 500,00 лв. при фиксиран ГЛП от 36 % и ГПР от 42.58 %. Съгласно погасителен план следвало да внесе 6 вноски в размер на 156,29 лв., като сумата включвала главница - 500.00 лв., лихва - 60,86 лв. и неустойка за непредставяне на обезпечение - 376,88 лв.

1

Твърди, че Договор за кредит № * Е НИЩОЖЕН. Същият съдържа следните нищожни неравноправни клаузи:

ГПР е 42.58 % - Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва.; ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена дължимата неустойка, което е още едно основание за нищожност на договора;

В чл. 19 от Договор № * е посочено, че заемателят се задължава, в срок до 3 (три) дни от сключване на настоящия договор, да:

- осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и следващите от ЗЗД в полза на КРЕДИТОРА, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на ПОТРЕБИТЕЛЯ по настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на КРЕДИТОРА всички задължения на ПОТРЕБИТЕЛЯ по настоящия договор (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на КРЕДИТОРА за заплащане на тези задължения.

В случай че ПОТРЕБИТЕЛЯТ не изпълни задължението си посочено в чл.19, същият, на основание чл. 29 от договора, дължи на КРЕДИТОРА неустойка в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.

Според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.

Годишният процент на разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи, 2 които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящия случай липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т. д. № 3686/2014г. на ВКС, I т. о.). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на TP № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК -„Недействителност на договора за потребителски кредит.

Неравноправни клаузи", сред които е чл. 22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т.

10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.

Кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР нараства допълнително и обогатява неоснователно кредитора като въвежда допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР.

Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и 3 кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. В чл.

10, б. „ж" от посочената Директива е установено, че в договора следва да се съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент.

Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.

По отношение на изготвеният погасителен план по Договор за потребителски кредит № */17.12.2024 г. е упомената сумата от 937,74 лв., която сума ищеца трябва да заплати, като е включена и вноската с неустойка.

Неустойката сама по себе си представлява акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породеното главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани.

В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 905/2011 г., Т. К., II т. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения.

Противоречието със закона и/или добрите нрави прави уговорката за неустойка НИЩОЖНА по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.

Клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Още повече, че уговорената парична неустойка няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране. Напротив, начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора.

Неустойката е за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, като няма данни за ответника да са настъпили вреди от 4 непредоставянето на обезпечение, което също сочи, че неустойката излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Съобразявайки чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, чл. 9 от ЗЗД, чл. 26, ал. 1 предл. 3-то от ЗДД, задължителните постановки в т. 3 на TP № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС съгласно които нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е всяка неустойка, уговорена от страните извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и практиката на ВКС /Решение № 181/26.02.2015 г. по дело № 4386/2013 на ВКС, ТК, II т. о. и други/, че преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението, то уговорената неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като още към сключване на договора води до възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, при което за последният вземане за неустойка за забава не е възникнало. (Решение № 74 от 22.01.2020 г. по гр. д. № 3507 / 2019 г. на XI състав на Районен съд - Русе;