Решение № 930 от 22.06.2026, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 930 гр. Русе, 22.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Д. Бъчварова при участието на секретаря М.В.Б. като разгледа докладваното от Стела Д. Бъчварова Гражданско дело № 20264520100198 по описа за 2026 година за да се произнесе, взема предвид:

Производството е по предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК. Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, съединен в условията на евентуалност с иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, вр. с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.

Ищецът К. Х. П. твърди, че на 20.10.2024 г. сключила с ответното дружество „ВИВУС.БГ“ ЕООД договор за кредит № *********** за сумата от 1300,00 лева. Съгласно процесния договор, потребителката се задължавала да върне предоставената в кредит сума в срок от 30 дни, ведно с лихви, разноски, „такса бързо разглеждане“ и др., като общо дължимата сума възлизала на 1612,00 лв.

Счита процесния договор за недействителен. В тази връзка заявява, че ГПР в договора не отразявал точно всички разходи по кредита. Неговият размер само формално отговарял на законоустановения в ЗПК. По този начин потребителят бил лишен от възможността да определи обхвата на своето задължение по договора. В процесния случай не била включена в ГПР т.нар.

„такса за бързо разглеждане“. Поддържа, че съобразно задължителната 1 практика на СЕС, това обосновавало недействителност на целия договор за потребителски кредит. Също ГПР в процесния договор само формално отговарял на установения максимум в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Навежда, че възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема била регламентирана в чл. 10а от ЗПК и била предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице била изрична забрана съгласно сочения текст да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Следователно клаузата, наречена „такса за бързо разглеждане“, заобикаляла изискванията на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Това водело до нищожност на целия договор съгласно чл. 26 ал. 1, пр. 2 от ЗЗД във вр. чл. 10а, ал.1 и 2 от ЗПК. Възнаграждението за допълнителните услуги било уговорено от момента на подписване на договора, а плащането било включено като част от погасителната вноска по кредита, като по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

На следващо място, процесният договор за кредит бил в нарушение на клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, а именно необходимостта договорът да съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит, да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания, тъй като никъде в него не се съдържала такава информация.

Твърди, че договорът за потребителски кредит бил в нарушение и на установеното изискване в чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. Изцяло липсвало посочване на лихвен процент на ден, което също било неизпълнение на задължителните изисквания на ЗПК, водещо до пълната недействителност на договора, тъй като цитираната разпоредба била императивно установена и едно от основанията, водещи до недействителност на целия договор.

Заявява, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не била налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на възнаградителната лихва и определянето на 2 годишния процент на разходите по кредита не можели да бъдат заместени по право от повелителните норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не са включени такива клаузи, като се изхожда от възмездния характер на договора и от обстоятелството, че включването на такива клаузи е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал.

1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Следователно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД била неприложима в случая и нищожността на посочените клаузи от процесния договор обуславял недействителност на целия договор поради противоречие с конкретни императивни разпоредби на ЗПК.

Ако все пак съдът приемел, че процесният договор е действителен, считал, че клаузата, с която било уговорено допълнително и скрито възнаграждение под формата на т.нар. „такса за бързо разглеждане“, е нищожна поради противоречие със закона. Таксата била с фиксиран размер от 268,20 лв., или 20,63 % от размера на получения заем. Липсвала каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Дори сумата по кредита да е била предоставена на кредитополучателя в рамките на минути, това не обосновавало цена на посочената услуга в размер, надхвърлящ 1/5 от размера на предоставената главница. С посочената клауза се целяло скрито оскъпяване на кредита и по този начин кредитодателят постигал заобикаляне на императивната забрана на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за начисляване на ГПР по кредита в размер по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. В случая само за периода на предоставяне на кредита и при точно и добросъвестно изпълнение на задълженията от страна на длъжника, на годишна база ГПР, при включване на „таксата за бързо разглеждане“, същият е в размер на 2072,92 %, което надвишавало близо 42 пъти допустимия от чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишен процента на разходите. Посочената сума представлявала прекомерно висока печалба на кредитора и била предпоставка за значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца-кредитодател и потребителя, поради което клаузата се явявала неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Допълнителен аргумент бил, че съгласно чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, като според ал. 2 на цитираната норма кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и 3 управление на кредита. В случая таксата за бързо разглеждане на документи представлявала именно такса, свързана с усвояване и управление на кредита, поради което същата била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Моли съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността/нищожността на Договор за потребителски кредит № *********** от 20.10.2024г., сключен между К. Х. П. с ЕГН ********** и „ВИВУС.БГ“ ЕООД с ЕИК 202393458 поради противоречието му със ЗПК, ЗЗД, ЗЗП и практиката на Съда на Европейския съюз. В условията на евентуалност и ако съдът приеме, че процесният договор е действителен, моли да прогласи нищожността на отделна клауза съдържаща се в него, а именно – клаузата, вменяваща задължение за заплащане на „такса за бързо разглеждане“ в размер на 268,20 лв. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът е депозирал отговор на исковата молба. Счита предявения установителен иск за недопустим поради липса на правен интерес. В случая ищцата, която била заплатила задължението си по договора за кредит, разполагала с правото да заведе осъдителен иск. Оспорва се изцяло исковата претенция за прогласяване недействителност на договора за кредит или на клаузата относно таксата за бързо разглеждане, като неоснователна и недоказана. Липсвало основание за недействителност, тъй като ищцата с подаване на искането за кредит и сключване на самия договор за кредит, е изявила ясно и недвусмислено съгласието си, че желае да ползва услугата за бързо разглеждане, при отразената в преддоговорната информация, а и в договора за кредит цена. Същата е имала възможност да не приеме предложените условия. Спазени били и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.

9 и т. 20 от ЗПК да е посочен приложимият в отношенията между страните лихвен процент по кредита, както и приложим лихвен процент на ден.

Договорът за кредит съдържал ясно посочени годишен процент на разходите по кредита, годишния лихвен процент, размер на задължението, разпределено по пера и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, предвид което не били налице твърдените от ищеца нарушения на чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В т. 7 от Общите условия по договора било посочено и кои елементи кредиторът е използвал при формиране на така посочения ГПР. Обстоятелството дали ГПР включва всички задължително поставени от закона елементи, както и кои са те по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, било относимо към разпоредбата на чл. 19, ал. 4 4 от ЗПК и касаело действителността на клаузата, с която се надхвърля размера на ГПР, но не водело до недействителност на целия договор. По принцип искането/заявлението за отпускане на кредит се разглеждало в рамките на седем календарни дни от датата на получаването им, като в посочения срок кредиторът се задължава да предостави отговор на заявителя. В ОУ било предвидено, че заявителят разполага с възможността да заяви допълнителна услуга за бързо разглеждане на заявлението, при която заявлението за отпускане на кредит се разглеждало и заявителят получавал отговор от кредитора в рамките на до 15 минути от подаване на заявлението. Посочено било и как се формира таксата за бързо разглеждане на заявлението за отпускане на кредит, както и, че заявяването на същата няма отношение към преценката по отпускане на кредита /оценката на кредитоспособността на заявителя/, като използването на същата не е задължително условие за отпускане на кредит. Заявява, че съгласно решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C 714/22 разходите за допълнителни услуги, уговорени в договор за потребителски кредит, попадат в обхвата на ГПР само когато тяхното ползване, респективно заплащане е задължително условие за получаване на кредит, като било пояснено още, че клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на ползвателя на тези услуги - потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, по принцип не спадали към основния предмет на този договор. С оглед на това в настоящата хипотеза неприложимо се явявало изискването на § 1, т. 1 от ЗПК - към общия разход по кредита за потребителя да се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Това било така, тъй като заявяването на допълнителни услуги не представлявало условие за сключването на договора и отпускането на заявената сума от кредитора, а било предвидена допълнителна възможност в полза на кредитополучателя да получи отговор в по-кратък от стандартния 7-дневен срок, необходим за проверка, както и да избегне неблагоприятните за него последици от изпадане в забава. В ОУ - неразделна част от процесния договор за потребителски кредит, се предвиждал и начина, по който се 5 формира размера на тези такси, като в конкретната хипотеза бил посочен и конкретният им размер. Според посоченото решение на СЕС фактът, че в общите разходи по потребителски кредит са включени различни видове разходи, не е определящ, за да се установи, че тези разходи спадат към основните престации по съответния договор за кредит. Ето защо атакуваната клауза по договора за кредит кореспондирала с разпоредбата на чл. 10а ЗПК и не била неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, доколкото те не било условие за отпускане на кредита, а единствено възможност за ищеца. Оттук следвал извод, че в случая не било налице накърняване на добрите нрави.