Решение № 9 от 18.01.2022, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№9 гр. С.З., 18.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Даниела К. Телбизова Янчева

Членове:

Николай Ил. Уруков

Атанас Д. Атанасов при участието на секретаря Таня Д. Кемерова Митева като разгледа докладваното от Николай Ил. Уруков Въззивно гражданско дело № 20215500501735 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и следващите от Граждански процесуален кодекс /ГПК/.

Производството е образувано по въззивна жалба от Ж.В.Т., в качеството си на кмет на Община С.З., чрез мл.експерт „ПНО“М.П. против решение № 260691 от 30.07.2021 г., постановено по гр.дело № 2910/2020г. по описа на Районен съд - С.З..

Въззивникът обжалва постановеното решение, като неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалноправните и процесуалноправни норми. Излага подробни съображения. Според въззивника не може да се твърди за виновно причиняване на вреда от страна на Общината, тъй като е следвало да се установи със справка и при личния лекар на пострадалата какво е било състоянието й преди инцидента. Налице ли са други заболявания, индивидуални предразположения, както и наличието на странични ефекти от приеманите лекарствени препарати. Сочи, че липсата на мотиви по съществото на спора и необсъждането на събраните доказателства е съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Посочва, че тъй като Община С.З. е собственик на земята, това не я прави по презумпция виновна. Моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло първоинстанционното решение. Претендира присъждане на направените разноски по делото.

В законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от другата страна ХР. ХР. П..

1

След преценка на становищата на страните и като взе предвид доказателствата по делото, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД във вр. с чл. 45 от ЗЗД.

Въззиваемата ХР. ХР. П. твърди в исковата си молба, че живее в гр.Р..

На 24.10.2019 год., заедно със съпругът си заминали за гр.С.З., за да вземе сестра си Е.Ч. от болница „Н.М.", находяща се в гр.С.З., ул. *********. В болницата сестра й била на лечение, в сутрешните часове на същия този ден я посрещнали при изписването й - около 9.00-9.30 часа. Двете с нея, излизайки от входа на болницата, се запътили към колата на ищцата, паркирана пред лечебното заведение, където ги чакал съпругът й. Внезапно, вървейки по тротоара на улицата, находяща се непосредствено пред болницата, се спънала в разкривени, надигнати плочки на тротоара и паднала върху дясната част на тялото си. Изпитала ужасна болка, при което загубила съзнание. На помощ й се притекли сестра й, мъжът й и лекарка, която била наблизо. Извикали са Спешна помощ. Когато пристигнала линейката ищцата вече била в съзнание и била откарана в УМБАЛ „П.Д.С.К.". Прегледът й бил извършен от ортопед др С.П. - около 10.00 часа на 24.10.2019 г. Била й направена рентгенова снимка и се установило, че имала счупвания в ключицата на дясното рамо на четири места. Имала охлузвания и наранявания в левия крак, кръвонасядания. За извършения преглед й бил издаден лист за преглед на пациент от 24.10.2019 г.

На рамото й било поставена шина, която трябвало да носи 60 дни, с указания да продължи лечението и изследванията в гр.Р.. На 04.11.2019 год. посетила лекар в ДКЦ2 Р. ЕООД, където при преглед била потвърдена диагнозата счупване на горния край на раменната кост /хумерус/. Тъй като била пенсионерка не са й били издавани болнични листове. Преглеждащият лекар изразил становище, че следвало да й се извърши операция. Били й предписани болкоуспокояващи лекарства. Ищцата П. разтревожена от становището за необходимост от операция, направила нов преглед в Правителствена болница в С.. Становището било, че предвид възрастта й и здравословното й състояние /стенокардия, хипертония, неврологични заболявания/ не се препоръчвало извършването на операция на рамото, а консервативно лечение. Същото продължило два месеца в домашни условия с шина на ръката и прием на лекарства, а впоследствие провеждане на рехабилитация. Въззивницата Х.П. твърди в исковата си молба, че за времето от злополуката и до настоящия момент претърпяла съществени неимуществени вреди. От една страна падането за нея било съпроводено със силни и продължителни физически болки и страдания в счупената част на дясното й рамо, както и с кръвонасядания в същата част и в левия й крак. Не можела да движи ръката си и да върви нормално в продължение на два месеца, изпитвала болки при движение, дори и в легнало или седнало положение. Сънят й се нарушил, страдала от безсъние. Имала нужда от помощник за елементарни битови и хигиенни дейности. След махане на шината болките намалели, но такива изпитвала и до настоящия момент, макар и с по-нисък интензитет. И към настоящия момент движението на ръката й 2 било ограничено, не в пълен обем и щадяла същата. Не носела обемни и тежки предмети, отбягвала да натоварва ръката, което много я затруднявало, защото всички основни дейности винаги била извършвала именно с дясната ръка, а чрез нея пряко засягала раменната част. От друга страна, изключително силни по интензитет били моралните болки и страдания, резултат от злополуката. Самото падане било шок за нея - толкова внезапно и неочаквано било то, че същото се отразило негативно в ежедневието й.

Когато излезнала от безсъзнание не можела да се ориентира къде е, какво й се било случило. Разбирането, че имала фрактура на раменната кост предизвикало силно напрежение и тревога за бъдещето й - ще може ли да се възстанови, как ще протече лечението й, предвид напредналата й възраст и хроничното й заболяване. Чувствала се притеснена и изнервена, ядосвала се, че било възможно човек да пострада по такъв начин - от надигнати, неравно разположени на тротоара плочки. Поддържа още, че години наред полагала усилия, с оглед хроничното й сърдечно заболяване, да бъде в добра кондиция, за да не тревожела с допълнителни грижи близките си. Тежко изживяла случилото се. Ежедневието й се променило след злополуката - тя била работен човек, живеела в къща и винаги полагала грижи в двора - засаждала плодове и зеленчуци, грижела се за цветята и дърветата. Тези дейности се отразявали добре на здравето й. Тази пролет и лято обаче това било невъзможно поради травмата. Установила, че натоварва рамото при този вид работа и се отказала от градинарството, въпреки, че то й носело удоволствие и й подпомагало с продукция. След случилото се наложило мъжът й да поеме всички грижи и задължения, които преди това тя вършела по домакинството им. Нещо повече - освен обичайните битови задължения, мъжът й трябвало да се грижи непрекъснато за нея, в това число хранене, хигиена, преобличане, движение - за период около 3 месеца. И към настоящия момент се притеснявала дали ще може да се възстанови напълно. Счита, че Община С.З. е отговорна за претърпените от нея вреди, описани по-горе. Тротоарът към улиците бил със статут на публична общинска собственост по см. на чл.З, ал.2, т.З от ЗОС- имоти, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от местно значение - Разпоредбата на чл.11 от ЗОС вменява в тежест на Общините да управляват общинските имоти в интерес на населението с грижата на добър стопанин. Въпреки това си задължение, този участък от тротоара, върху който паднала, бил с неравна, надигната настилка.

Рисковете от спъване били в достатъчно висока степен и следвало общината да предприеме необходимите действия за изравняване на тротоарната настилка. Въззиваемият не бил положил дължимата се грижа, присъща на добрия стопанин, т.е. поведението му, бездействието му осъществили деликтния състав на чл.45 ЗЗД.

Моли съда да постанови решение, с което да се осъди Община С.З. да заплати на ищцата обезщетение за причинените и претърпени от нея неимуществени вреди, изразяващи се във физически и морални болки и страдания, в резултат на злополуката от 24.10.2019 год., в размер на 14 000 лв.

/четиринадесет хиляди лева/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането - 24.10.2019 г. до окончателното й 3 изплащане. Претендира разноски.

Въззивникът, Община С.З. твърди, че от исковата молба не ставало ясно как бил настъпил механизма на увреждането, за което се претендирало заплащането на неимуществени вреди. Сочело се, че причината за настъпване на увреждането били единствено и само неравностите по тротоара.

Поддържат още, че в същото време ищцата твърдяла, че имала редица хронични заболявания, които можели да предизвикат, като резултат падане на тротоар или улично платно, независимо от неговото състояние. Самата тя се определяла като човек в напреднала възраст и с хронично заболяване. От представената етапна епикриза за периода от 30.01.2019 г. до 31.01.2020 г. ставало ясно, че освен твърдените от нея неврологични и кардиологични здравословни проблеми ищцата имала и старческа катаракта, което допълнително подкрепяло извода, че било възможно причината за падането й да е била независеща от пътната настилка. В същото време при описание на инцидента ищцата твърдяла, че била изгубила и съзнание, което било вероятно да било предхождало самото падане. На следващо място счита, че обстоятелствата, които твърдяла ищцата в исковата си молба не отговаряли в цялост на истината. Сочело се, че счупването било на ключицата на дясното рамо и то на четири места. Това обстоятелство се сочело, че било установено чрез рентгенография. В същото време обаче нямало представени такива доказателства, които да били в подкрепа на така направените твърдения.

Приложено било единствено нечетливо копие на лист за преглед на пациент, без съответното разчитане на направено рентгеново изследване. Нещо повече в прегледа, извършен след 12 дни от инцидента се твърдяло, че г- жа П. имала фрактура и луксация на раменна става, което не съвпадало като диагноза със „счупване на ключицата на четири места“. Поради това, считат, че увреждането не било станало по описания в исковата молба начин и поради това Община С.З. не дължала претендираното обезщетение за неимуществени вреди, както и лихвата върху него. Също така оспорват и датата, от която се претендира лихвата върху исканото обезщетение. В петитума на исковата молба веднъж било посочено, че злополуката била настъпила на 24.10.2019 г., а законна лихва се претендирала от 29.10.2019 г. и именно тази дата се сочела като дата на увреждането.

Въз основа на така установените факти, съдът направи следните правни изводи:

Въззивната жалба е редовна и е допустима, т.к е подадена от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт в съответната му част, в предвидения в закона срок за обжалване.

Разгледана по същество, настоящият съдебен състав, намира жалбата за неоснователна, поради следните съображения:

Съобразно чл.45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Съгласно нормата на чл. 49. от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Тази специална норма определя настъпването на вредата и съответно понасянето на отговортността 4 от възложителя, тъй като тази отговорност се явява по своята правна същност обезпечително- гаранционна. Освен това във всичките случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. Съдът счита, че именно с оглед на гореизложеното, вината на въззивникът се доказва по един категоричен начин.

Когато причинител на вредата е лице, комуто е възложено някаква работа, по силата на чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, отговорност носи и възложителят за вредите, причинени от изпълнителя на възложената работа при или по повод нейното изпълнение, в който смисъл е разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 2 от КЗ, предвиждаща възможност за встъпване в правата на увредения срещу възложителя на работата, при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 от ЗЗД. Когато собственик на вещта, от която настъпват вредоносните последици, принадлежи на юридическо лице, то следва да носи уредената в чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 45 от ЗЗД гаранционнообезпечителна отговорност за виновното деяние /действие или бездействие/ на физическите лица, на които е възложило да поддържат в изправност вещта, която е станала непосредствена причина за настъпване на вредоносния резултат. Когато при ползване на вещта е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила, отговорността е по чл. 45 от ЗЗД, съответно чл. 49 от ЗЗД. В този смисъл са и задължителните за съдилищата тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС.