Решение № 4681 от 29.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4681 гр. Пловдив, 29.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20245330120448 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от М. П. Ц., чрез пълномощник – адв. Д. Г., против „Кеш Пойнт България“ ЕООД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ***** г., сключен между страните, установяваща задължение за потребителя за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, както и установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 10а, ал. 2, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за потребителски кредит № ***** г., сключен между страните, установяваща задължение за потребителя за заплащане на разходи за извънсъдебно събиране на вземания.

С отговора на исковата молба от „Кеш Пойнт България“ ЕООД е предявен против М. П. Ц. насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника по насрещния иск да заплати на ищеца по насрещния иск сумата от 436 лева – главница, представляваща частична претенция от вземане за главница в общ размер на 989,65 лева по Договор за потребителски кредит № ***** г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 07.02.2025 г., до окончателното й изплащане.

При условията на евентуалност е предявен насрещен осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК за осъждане на М.

П. Ц. да заплати на „Кеш Пойнт България“ ЕООД сумата от 436 лева – 1 недължимо платена сума, представляваща останала незаплатена главница (чистата стойност) по Договор за потребителски кредит № ***** г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 07.02.2025 г., до окончателното й изплащане.

Ищецът М. П. Ц. твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № ***** г. при следните параметри: 1000 лева – главница, платима на 25 погасителни вноски, при фиксиран лихвен процент от 51 % и годишен процент на разходите от 67,31 %, като общо дължимата сума от ищеца – кредитополучател била в размер на 1157 лева. Сочи се, че в договора била уговорена и клауза, уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение, която клауза ищецът счита за нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Съгласно чл. 5, ал. 1 от процесния договор ищецът следвало да предостави на ответника, в тридневен срок от сключването на договора, едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на множество кумулативно посочени условия. Посочва се, че съгласно чл. 11, ал. 1 от процесния договор, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят дължал на кредитора неустойка в размер на 693 лева. Ищецът не представил подобно обезпечение, съответно била начислена неустойка към общото задължение. В действителност общата сума, която потребителят следвало да върне за използвания финансов ресурс, не била описаната в договора сума в размер на 1157 лева, а значително по-голяма – в размер на 1850 лева. Сочи се, че вземането за неустойка намало присъщите й функции. По този начин целта на кредитора била да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, като си гарантира, че ще получи това вземане чрез поставянето на прекомерни изисквания, създаващи предпоставки за сигурно неизпълнение. Според ищеца, посоченото вземане представлявало допълнителна и гарантирана за ответника икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Оспорва предвидената неустойка да изпълнява обезщетителна функция. Твърди, че клаузата била неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, като неустойката била договорена в нарушение на изискванията за добросъвестност и излизала извън присъщата й обезпечителна функция.

Оспорва да е налице и санкционната функция на предвидената неустойка.

Счита, че с посочената клауза се заобикаляла и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Заплащането на неустойка представлявало допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречала на добрите нрави, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Предвид това, клаузата била неравноправна по смисъла на чл. 143 ал. 1 ЗЗП. В настоящия случай се твърди, че клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена, с което не била 2 спазена и разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Ищецът поддържа, че клаузата следва да се счита за нищожна и поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми.

В договора била включена и клауза, с която били възложени в тежест на потребителя всички разходи за извънсъдебно събиране на вземането – писма, съобщения, посещения на адрес и т.н. Според ищеца, клаузата на чл. 6, ал. 2 от процесния договор противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Счита, че макар и вземането да е наречено от кредитора „такса“, то същата е обвързана с неизпълнение на задължение по договора и като такава следва да бъде възприемана като неустойка. Същата се твърди, че е в противоречие с чл.

33 ЗПК, като било налице явно заобикаляне на посочената разпоредба, тъй като за кредитора това било още едно обезщетение, наред с дължимото такова за забава и то за действия, които може и да не са извършени. Тази неустойка нямала обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции, а се явявала средство за обогатяване на кредитора, като водела до скрито оскъпяване на кредита. В случая кредиторът насочвал към Тарифа на уебсайта на дружеството, която можел да променя ежедневно и с това едностранно да влияе върху разходите по един вече сключен договор за кредит. В допълнение се сочи, че изброените дейности – изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания и др., по естеството си не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а за евентуално извършвани от кредитора действия във връзка със събиране на задължението. Тези дейности не представлявали допълнителни услуги в полза на потребителя и не попадали сред услугите, изброени в чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Поддържа се, че дори и да се приеме, че услугите са свързани с договора за кредит, то те са такива по управление на кредита и таксуването им за сметка на потребителя е в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Твърди се и че клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора за заем се явявала неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП.Предвид изложеното се предявени исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на искова молба от „Кеш Пойнт България“ ЕООД, чрез пълномощник – адв. Х. М., с който е взето становище за неоснователност на исковете. Не оспорва обстоятелството, че между страните е възникнало правоотношение по Договор за потребителски кредит № ***** г. при посочените в исковата молба параметри. Навежда доводи за валидно сключен между страните договор за кредит при спазване изискванията, както на чл. 19, ал. 4 ЗПК, така и на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Посочва, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана при изчисляване на ГПР по договора, като кредиторът бил длъжен да посочи годишния процент на разходите и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна неустойката представлявала проявление на свободата на договаряне между страните, а в настоящия случай същата била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури 3 обезпечение на главното вземане след сключване на договора. Предвид това, изначално било невъзможно неустойката да бъде включена в ГПР. Поддържа, че разходите, които са включени в ГПР по договора са такива, с които кредиторът е наясно към датата на сключването му. Твърди, че клаузите от процесния договор са индивидуално договорени с потребителя и счита, че не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП. Сочи, че към момента на сключване на договора потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитора и при всички възможни хипотези. Освен това потребителят разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, за което получил информация със Стандартния европейски формуляр. Твърди се, че договорът за кредит и съдържащите се в него клаузи не противоречат на принципа на добрите нрави.

Оспорват се твърденията на ищеца и по отношение на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора заем в частта, която урежда разходите за извънсъдебно събиране на вземания. Разходите за извънсъдебните действия на кредитора спрямо длъжника, в случай на неизпълнение от страна на последния, не представлявали такси по договора. Същите били посочени ясно като разходи във връзка с неизпълнението. Тези суми стандартно били за сметка на длъжника в случай на неизпълнение и в други правоотношения, не само между търговец и потребител. Обстоятелството, че е определен лимит на тези разходи, което било изцяло в полза на потребителя и който лимит бил посочен в Тарифата на търговеца, не ги превръщало в такси за допълнителни услуги.

Твърди се, че разходите за събиране на просрочени задължения са ясно разграничени от таксите, които кредиторът събира за допълнителни услуги.

По изложените в писмения отговор съображения се моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски.

В насрещната искова молба, подадена от „Кеш Пойнт България“ ЕООД, чрез пълномощник – адв. Х. М., се поддържа, че е налице валидно сключен между страните Договор за потребителски кредит № ***** г., по силата на който на М. П. Ц. била предоставена сума в размер на 1000 лева, представляваща главница по кредита. Съгласно чл. 3 от договора и погасителния план към него, главницата следвало да бъде върната при фиксиран лихвен процент от 51 % на 25 седмични вноски, с дата на първо плащане – 06.08.2024 г. и последна вноска на дата 21.01.2025 г.

Кредитополучателят не изпълнил задължението си да предостави обезпечение съобразно условията на чл. 5 от договора, поради което се активирала предвидената в чл. 11 от същия неустойка. От страна на длъжника били извършени плащания в общ размер на 564 лева. Сочи се, че задължението по процесния договор е падежирало на 21.01.2025 г., като към датата на подаване на насрещната искова молба в съда, задължението по кредита възлизало на сумата от общо 1534,37 лева, от които: 989,65 лева – главница; 88,01 лева – възнаградителна лихва; 308,34 лева – договорна неустойка и 148,37 лева – такси. Предвид изложеното се предявява насрещен осъдителен иск за сумата от 436 лева, представляваща частична претенция от вземане за главница в общ 4 размер на 989,65 лева по процесния договор за кредит, а при условията на евентуалност – в случай, че договорът бъде приет за недействителен, се предявява насрещен осъдителен иск за сумата от 436 лева (формирана от усвоената главница от 1000 лева след приспадане на направените по договора плащания в общ размер на 564 лева), представляваща останала незаплатена главница (чистата стойност) по договора. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК от ответника по насрещния иск М. П. Ц. е постъпил писмен отговор, чрез пълномощник – адв. Д. Г., със становище за неоснователност на иска. Заявява, че поддържа изложените в първоначалната искова молба доводи за нищожност на клаузата за неустойка при непредоставяне на обезпечение по процесния договор. Излага и съображения за недействителност на договора за кредит. Счита, че договорът формално отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, доколкото в документите било налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Твърди обаче, че размерите на посочените в договора величини не съответствали на действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения. Счита, че била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че ГПР по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК се твърди, че в случая имало явен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като посоченият в договора размер на ГПР не съответствал на действителния. С оглед изложеното се твърди, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради непосочване в същия на действителния годишен процент на разходите.