Разпореждане № 3704 от 17.08.2026, Районен съд - Разград

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 3704 гр. Разград, 17.08.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД, ЕЗД И. ТОДОРОВА, в закрито заседание на седемнадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: И.А ТОДОРОВА като разгледа докладваното от И.А ТОДОРОВА Частно гражданско дело № 20263330101817 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.410 от ГПК.

Депозирано заявление от "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, с което се иска издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по отношение на длъжника П. Н. П., ЕГН **********, адрес: гр. С, УЛ. К **, общ. С, обл. С, за сумите: 197,17 евро представляващи главница по Договор за потребителски кредит № 504*** 19.02.2024г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ведно със законната лихва, считано от 09.08.2026г. до окончателното изплащане на сумата, 8,81 евро договорна лихва за периода 05.03.2024г. до 23.07.2024 г., 48,98 евро обезщетение за забава за периода от 06.03.2024 г. до 09.08.2026 г., както и разноски по делото – 10,86 евро държавна такса и 25,56 евро юрисконсултско възнаграждение.

Към заявлението са приложени: Договор за паричен заем № 5040*** от 19.02.2024г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и П. Н. П.; Договор за предоставяне на гаранция № 5040134 от 19.02.2024г., сключен между П. Н. П. /Потребител/ и „Файненшъл България“ ЕООД /гарант/.

При проверка на редовността на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в съответствие с чл.411, ал.1 и ал.2 ГПК, съдът е констатирал, че заявлението е нередовно, като с Разпореждане №3562/10.08.2065г. е оставил същото без движение, и на заявителя е даден тридневен срок от получаване на съобщението да изпълни указанията, дадени с разпореждането като конкретизира дали гарантът е погасил дълга на клиента към кредитора, съответно ако е погасил – за размера на предоставената за погасяване сума и датата, на която е предоставена, както и да предостави информация за извършените погасявания и от страна на кредитополучателя, индивидуализирани по дата, основание, размер, вносител и за погасяване на какво вземане са осчетоводени, както и да представи ВСИЧКИ относими към вземането документи.

В указания срок е постъпила молба от заявителя с вх.№ 10154/17.08.2026г., в която заявителят не е изпълнил дадените указания в цялост, а е заявил, че преди входиране на заявлението по чл. 410 ГПК длъжникът е извършил плащания в размер на 314.12 евро, които са отнесени за погасяване на главницата и са взети предвид при формиране на претенциите в подаденото заявление.

Въз основа на тези твърдения на заявителя и представените от него към заявлението доказателства, съдът намира, че:

Законодателната цел на възстановеното с глава тридесет и седма от ГПК заповедно производство е да спести воденето на искови процеси относно безспорни вземания. Целта на производството е да се провери дали предявените за плащане вземания са спорни.

Проверката на съда в заповедното производство цели установяване дали искането, 1 съдържащо се в заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е в противоречие със закона или добрите нрави, дали не се основава на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, респ. дали не е налице обоснована вероятност за това, в съответствие с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т.2 и т. 3 ГПК и с оглед потенциалното исково производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.

Преценката за спазване на посочените разпоредби в заповедното производство е възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените към заявлението договори и общи условия, по аргумент от чл. 410, ал. 3 от ГПК. В тази връзка, съдът намира, че заявителят не е изпълнил дадените от съда указания по привеждането на заявлението в съответствие с изискванията на закона.

При сезиране на съда със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, произтичащо от сключен договор с потребител, е предвидено засилено служебно начало с оглед потребителската защита. Съдът е длъжен служебно да следи за наличие на неравноправни клаузи и да извърши служебно прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора /Решение на СЕСот 30 юни 2022г. по дело С170/21/. В тази насока от страна на заявителя не е предоставена информация, като същият не е конкретизирал дали длъжникът е правил вноски по кредита, в какъв размер и за погасяване на какви задължения по договора са отнесени същите, респ. извършвани ли са плащания за възнаграждение за поръчителя и включено ли е в ГПР. Дадените от съда указания са в съответствие със задължението на съда да извърши проверка дали заявлението не противоречи на закона и дали съдържа неравноправни клаузи и съответства на Решение на СЕС от 13 март 2025 година по дело C-337/23, съгласно което член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че допуска преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема.

Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 3 ГПК към заявлението следва да бъдат приложени договорът за кредит, ведно с всички изменения и приложения, както и приложимите общи условия, ако има такива. В случая договорът за цесия изменя първоначално сключения договор за гаранция, тъй като променя легитимирания кредитор, поради което съдът намира, че е необходимо прилагането му към заявлението съгласно посочената законова разпоредба.

Заявителят обаче не е приложил към заявлението си договора за цесия, от който черпи правата си на кредитор, поради което настоящият съдебен състав намира, че не е установена активната му процесуална легитимация.

С оглед на горното, според настоящия съдебен състав е налице неизпълнение на дадените от съда указания от страна на заявителя, което представлява процесуално бездействие, имащо за последица отхвърляне на подаденото от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника.

За пълнота настоящият съдебен състав намира за нужно да отбележи и следното:

Съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит противоречи на императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което е недействителен съгласно чл.22 от ЗПК поради липса на съществени елементи от неговото съдържание.

Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 изисква в договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. С въвеждането на изискването на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК законодателят цели да гарантира, че при сключване на договора потребителят е наясно с финансовата тежест, която ще понесе. Горните законови изисквания не са спазени.

В настоящия случай в договора за кредит е посочен ГПР от 55,58%. Според съда обаче 2 възнаграждението за поръчителя представлява скрита договорна лихва и е следвало да бъде калкулирано при изчисляването на ГПР. При включването на дължимото възнаграждение за поръчителя, ежемесечно начислявано в погасителните вноски по кредита и представляващо скрито възнаграждение за кредитодателя, реалният ГПР надвишава допустимия законов лимит по чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 и ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая е нарушен чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в договора не е посочен реалният размер на ГПР. Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право ЗПК му признава и гарантира. Нарушаването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК води до недействителност на целия договор за кредит на основание чл.22 от ЗПК.

Поради изложеното съдът приема, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен, поради което нищожен се явява и акцесорният договор за предоставяне на поръчителство. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от сключването на договора за предоставяне на поръчителство от страна на кредотополучателя, с който е било уговорено последният да заплати възнаграждение. Макар отношенията между кредитора и длъжника и между длъжника и поръчителя да са представени като две отделни и самостоятелни правоотношения, произтичащи от отделни договори /от договор за паричен заем и от договор за предоставяне на поръчителство/, то в случая се касае за взаимно свързани и обусловени правоотношения. От справка в ТР се установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Независимо че произтича от друг договор, възнаграждението за поръчителя в размер на 422,18 лв. /2115,86 евро/ съставлява разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК, защото икономическата тежест се понася от кредитополучателя, който го плаща наред с другите парични задължения по договора за заем - главници, лихви и пр., като същото съгласно условията на договора е платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на погасителните вноски по договора за кредит.

Възнаграждението за поръчителство не попада в изключенията по чл.19, ал.3 от ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на разходите, които не се включват при изчисляване на ГПР, въпреки заплащането им от потребителя. Както вече беше посочено, възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. След като кредиторът е едноличен собственик на капитала на дружеството- поръчител, то очевидно с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, доколкото, плащайки задължението на кредитора де факто поръчителят плаща вземането си сам на себе си. С уговарянето на допълнително възнаграждение под формата на такса за поръчителство, оформена като отделно съглашение с трето лице, свързано с кредитора по смисъла на пар.1, т.5 от ТЗ, която такса е платима с вноските по договора за кредит, и която води до допълнителни разходи за потребителя, се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща максималния процент на разходите по кредита. Със сключването на този договор се цели 3 единствено набавянето на допълнително възнаграждение за заемодателя по договора за кредит, в нарушение на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК. Договорът за предоставяне на поръчителство накърнява добрите нрави и има неравноправен характер. Като краен резултат, сключвайки договора за поръчителство, длъжникът се е задължил да заплати още едно възнаграждение в полза на кредитора си „Изи Асет Мениджмънт“ АД, който е едноличен собственик на капитала на дружеството-поръчител „Фашненшъл България“ ЕООД, а последният всъщност не е поел задължение по договора, тъй като реално обезпечава задължението сам пред себе си. В обобщение, както договорът за кредит, така и договорът за предоставяне на поръчителство са недействителни.