Определение № 276 от 20.02.2025, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 276 гр. Велико Търново, 20.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Радка Цариградска

Силвия Йовчева като разгледа докладваното от Силвия Йовчева Въззивно частно гражданско дело № 20254100500051 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274 - 278, във вр. чл. 130 ГПК.

Образувано е по частна жалба от Ц. И., Ю. А. и А. М. против Определение № 2931/30.12.2024 г. по гр.д. № 3893/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново. С обжалваното определение на основание чл. 130 ГПК е върната искова молба, депозирана от Ц. И., Ю. А. и А. М. срещу Л. Б.

/Атанас Чуховски/ и е прекратено производството по гр.д. № 3893/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново.

В жалбата се посочва, че пред ВТРС е предявен иск по чл. 30 ЗН, с който се претендира намаляване на завещателно разпореждане, направено от Априлия Игнатова до размера, необходим за допълване на запазената част, като запазената част на ищците е в размер на 1/2 ид.ч. от наследството на Априлия Игнатова, както и евентуален иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване правото на собственост на ищците върху 3/4 ид.ч. от процесните имоти. Заявява, че между страните по спора е водено гр.д. № 3212/2021 г. по описа на ВТРС, с което ответникът Л. Б. е признат за едноличен собственик на имуществото на Априлия Игнатова по силата на саморъчно завещание от 15.02.2016 г., обявено на 09.12.2019 г., като в хода на производството е оставено без уважение възражение за възстановяване на запазена част поради настъпила преклузия за неговото предявяване. Посочва, че правото по чл. 30 ЗН е самостоятелно субективно преобразуващо право, което не е било разгледано в предходния процес и по него не е постановено съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо. Излага доводи, че настъпилата преклузия намира приложение само по отношение на конкретния процес, а не и спрямо възможността да бъде предявен самостоятелен иск по чл. 30 ЗН в отделно производство, доколкото не е изтекла погасителната давност за 1 неговото предявяване. Счита, че неправилно първоинстанционният съд се е позовал на съдебна практика, която е приложима към производството по съдебна делба като особено исков производство, но не и към предявен в предходен процес иск по чл. 124 ГПК, като се позовава на съдебна практика в тази насока. Моли обжалваното определение да бъде отменено, а делото върнато на първоинстанционния съд. Претендира направените по делото разноски.

На основание чл. 130, изр. второ ГПК, препис от частната жалба не е връчен на насрещната страна.

Въззивният съд намира, че частната жалба е срочно подадена, като депозирана в рамките на законоустановения едноседмичен преклузивен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и изхождаща от активно легитимирани лица-ищци по делото, имащи правен интерес от атакува неизгоден за тях първоинстанционен акт. Същата е насочена срещу подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол за законосъобразност съдебен акт на основание чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 130 ГПК, поради което е процесуално допустима. В настоящото производство въззивната инстанция осъществява контрол за законосъобразност на подлежащите на обжалване актове, като служебно проверява всички правнорелевантни факти на основата на собствена преценка на доказателствата, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания /ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК/.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:

Производството по гр.д. № 3893/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново е образувано по искова молба на Ц. И., Ю. А. и А. М., с която се иска съдът да намали извършеното от Априлия Игнатова завещателно разпореждане от 15.02.2016 г. до размера, необходим за допълване на запазената част на ищците от наследството на починалото лице, както и иск за приемане за установено, че ищците са собственици на 3/4 ид.ч. от имотите, предмет на завещанието.

С Определение № 2931/30.12.2024 г. по гр.д. № 3893/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново е прието, че между страните по делото е налице влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 3212/2021 г. на ВТРС, с което по предявен от Л. Б. иск по чл. 124 ГПК е прието, че последният е едноличен собственик на процесните недвижими имоти.

Първоинстанционният съд е посочил, че правото да се иска намаляване на направено дарение или завещание, когато с него е накърнена запазена част на наследника, възниква от откриване на наследството. Прието е, че наследствата на Кирил Игнатов и Априлия Игнатова са открити преди образуване на гр.д.

№ 3212/2021 г. на ВТРС, поради което ищците е трябвало да предявят исковете по чл. 30 ЗН /или да направят възражения в тази насока/ именно в този процес и към настоящия момент тази възможност се явява преклудирана.

В определението е посочено, че предявеният иск по чл. 30 ЗН е недопустим, 2 доколкото въпросът за собствеността на процесните недвижими имоти е решен с влязло в сила съдебно решение по предявен установителен собственически иск в производството по гр.д. № 3212/2021 г. на ВТРС и е недопустимо пререшаване на вече решения спор. Първоинстанционният съд се позовава на съдебна практика /Определение № 951 от 18.12.2014г. на ВКС по ч.гр.д. № 6770/2014 г., IV г.о. и Определение № 577 от 22.12.2010 г. на ВКС по ч.гр.д. № 330/2010 г., I г.о./, според която влязло в сила решение по допускане на делбата не е пречка за разглеждане на иск по чл. 30 ЗН, но само в случай, че правото на иск е възникнало впоследствие, като е приел, че посоченото изключение не е приложимо в настоящия случай и ищците са имали възможност да упражнят правата си по чл. 30 ЗН в предходния съдебен процес.

Настоящият съдебен състав намира, че правилно първоинстанционният съд е приел, че предявеният от ищците иск по чл. 30 ЗН е недопустим и е върнал на основание чл. 130 ГПК исковата молба, депозирана от Ц. И., Ю. А. и А. М.. Действително цитираната в обжалваното определение съдебна практика е постановена във връзка с особеното производство по съдебна делба. Въпреки това, дадените от ВКС разрешение касаят принципни положения относно обективните предели и предмет на силата на пресъдено нещо, поради което и се явяват относими към настоящия случай.

Според чл. 299 ГПК спор, който е разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван. Наличието на влязло в сила съдебно решение по определен спор, по който е формирана сила на пресъдено нещо, е отрицателна процесуална предпоставка за допустимост на иска. В този смисъл, силата на пресъдено нещо има за предмет спорното право, което е предмет на делото, при което решението определя действителното правно положение, съобразно което следва да бъде формирано бъдещото поведение на страните. За да бъде преценено дали е налице обективен идентитет по отношение предмета на двете производства, необходимо е сравнение между обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението, постановено по гр.д. № 3212/2021 г. на ВТРС и предявеният иск по чл. 30 ЗН. При това сравнение трябва да се съпостави както правото, което е непосредствен предмет на делото, така и това право, което се явява преюдициално за него. Обективен идентитет ще е налице не само в случаите, в които по втория иск се търся установяване, което е идентично със съдържащото се в първото решение, но и когато цели да се установи, че това право не съществува и да се преодолее силата на пресъдено нещо.

В постановеното решение по гр.д. № 3212/2021 г. на ВТРС, съдът е приел за установено, че Л. Б. е собственик по завещание на подробно описаните недвижими имоти, предмет на завещателно разпореждане от 15.02.2016 г., с което в настоящия съдебен процес се твърди, че е накърнена запазената част на ищците. Макар формално предмета на иска по чл. 124 ГПК за установяване правото на собственост да не е идентичен с този по чл. 30 ЗН, то ищците в настоящото дело обосновават своя правен интерес именно с 3 преразглеждане на вече влязло в сила решение относно собствеността на процесните имоти. Качеството „пресъдено нещо“ на решението по установителния иск за собственост създава състояние на определеност и безспорност относно съществуването или несъществуването на спорното право и има за последица непререшаемост на разрешения спор. Когато дадено обстоятелство или правоотношение е било включено в спорното право по уважен установителен иск и е обхванато от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, то в последващ процес между същите страни или техни правоприемници е недопустимо да се разглежда наново спорът, касаещ това обстоятелство или правоотношение. Именно в тази връзка трябва да бъде съобразена и цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика, според която само тези възражения, които процесуално е било невъзможно да бъдат упражнени, не могат да се считат преклудирани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по допускане на делбата. Този извод следва не толкова от особения характер на делбеното производство, а от установителното и регулиращо действие на силата на пресъдено нещо, както и непререшаемостта на съдебно установеното. В тази връзка, ако се приеме, че искът по чл. 30 ЗН е допустим би се стигнало и до пренебрегване времевите предели на силата на пресъдено нещо, като се допусне оспорване въз основа на факти, които са съществували към момента на постановяване на съдебното решение. Именно поради това и в цитираната съдебна практика се прави разграничение в кой момент е възникнало съответното право, като независимо дали става въпрос за производство по делба, следва да се приеме, че е недопустимо пререшаване на въпрос, решен със сила на пресъдено нещо ако съответното право е съществувало и е било възможно да бъде упражнено към момента на разглеждане на първия съдебен процес и съответно преди постановяване на решение, ползващо се със сила на пресъдено нещо. В тази връзка, както е посочил и първоинстанционният съд, ищците са могли да заявят претенциите си по чл. 30 ЗН в рамките на приключилото производство по установителния иск, преди образуването на което наследствата на Кирил Благоев Игнатов и на Априлия Николаева Игнатова вече са били открити.

С оглед всичко гореизложено, може да се обобщи, че силата на пресъдено нещо, формирана от влязлото в сила съдебно решение по чл. 124 ГПК, постановено по предявен от наследник иск за собственост на наследствените имоти, обхваща и въпроса за обема на правото на собственост на ищеца и дали той е едноличен собственик на всички имоти, тъй като този въпрос е част от предмета на делото и е налице общ правопораждащ юридически факт – завещателното разпореждане. Този извод е съобразен със задължителните постановки на ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, според което мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо, тъй като съдържат констатации относно преюдициални правоотношения, които не са обхванати от спорния предмет, докато в разглеждания случай по вече изложените съображения следва да се приеме, че разгледаният въпрос е част от спорния предмет на влязлото в сила решение по установителния иск за 4 собственост. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск по чл. 30 ЗН е недопустим на основание чл. 130 ГПК, поради което и обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора, претенцията на жалбоподателя за разноски се явява неоснователна.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 2931/30.12.2024 г. по гр.д. № 3893/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново.

Определението подлежи на обжалване пред ВКС в едноседмичен срок в от връчването му при наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, определението да се връчи на жалбоподателя.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5