Решение № 763 от 09.10.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 763 гр. гр. Хасково, 09.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20245640102102 по описа за 2024 година

Предявени са от Ц. Г. К., ЕГН:**********, с постоянен адрес:

**********, чрез адвокат П. П. от Адвокатска колегия Хасково, против “Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул. “Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5, представлявано от Николай Пенчев Пенчев, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП - за прогласяване нищожност на клаузите на чл.5 и чл.11 от сключен между страните договор за потребителски кредит №1010572/31.01.2024г.

В исковата молба се твърди, че на 31.01.2024г. между страните бил сключен Договор за паричен заем № 1010572 за сумата от 1300 лева, която ищцата следвало да върне на 9 месечни вноски. Ищцата следвало да заплати по договора сума в размер на 889,23 лева за неустойка по чл. 11, ал. 1 от същия, като така общото задължение по ставало в размер на 2 475 лева.

Поддържа се от ищцата, че така търсената по договора неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, поради това, че е уговорена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4, вр. чл.21 ал.1 ЗПК, като се излагат подробни съображения в такава насока. На първо място твърди, че били накърнени добрите нрави и поради нарушаване на този правен принцип се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното 1 съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Търсената неустойка била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като била в прекомерен размер спрямо сумата по отпуснатия кредит, с което се нарушавали принципите на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Оспорваната клауза била неравноправна и по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на необосновано висока неустойка. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити, а разгледана в този аспект, клаузата за неустойка се намирала в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Освен това, неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение излизала извън присъщите й функции и водела до неоснователно обогатяване, в който смисъл било и възприетото в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС становище, че нищожна поради накърняване на добрите нрави била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл.33 ал.1 от ЗПК. С търсената неустойка в полза на кредитора се уговаряло едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, в какъвто смисъл била и т.32 от извлечение от протокол №44 от заседание на КЗП от 05.11.2015г. По съществото си неустойката била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била и съдебната практика, че неустойка, уговорена извън присъщите й функции е нижощна поради противоречие с добрите нрави. Ищцата поддържа още, че оспорваната клауза за неустойка освен неравноправна е и нищожна на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не била уговорена индивидуално по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателя нямал възможност да влияе върху съдържанието им към момента на сключване на 2 договора, в какъвто смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На следващо място сочи, че съобразно чл.21 ал.1 ЗПК е нищожна всяка клауза в договор за потребителски кредит, която има за цел или резултат заобикаляне на закона, а с предвиждането на такива разходи за неустойка с процесния договор се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като доколкото представлявала разход по дейността по управление на кредита, следвало тя да бъде включена в ГПР на същия. Налице било заобикаляне на закона, тъй като с уговорката за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Реално чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл.19 ал.4 ЗПК се стигало до калкулиране на допълнителна печалба за кредитора към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП, а с преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.

ЗЗП. Поддържа се още, че така уговорената неустойка била излязла извън обезщетителната си функция като прекомерна спрямо предоставената в заем сума и същата не кореспондирала с последиците от неизпълнението на главното задължение по кредита. Според ищцата тя загубила също и обезпечителната си функция, доколкото с нея не се обезпечавало главното задължение по кредита, а неизпълнено условие за отпускането му. Така според нея с договорената неустойка се договаряло едно допълнително възнаграждение за кредитора под формата на скрита лихва, поради което същият не бил изпълнил задълженията си по чл.11, ал.1 т.9 ЗПК да посочи действително прилаганата в правоотношението им договорна лихва, поради което и на основание чл.21 ЗПК процесните договорни клаузи били нищожни.

Предвид изложеното, се иска съда да постанови решение, с което да прогласи нищожност на чл. 5 и на чл.11 от Договор за потребителски кредит № 1010572 от 31.01.2024г., на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД като противоречащи на добрите нрави и като сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП. Претендира се присъждане на разноски и на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба, 3 с който оспорва предявените искове. Поддържа, че оспорената неустойка е действителна. Твърди, че същата била уговорена като санкция за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, а съгласно чл.

11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните.

Договорът бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на договор за кредит, бил получил подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Освен това, кредитополучателят разполагал и с цели 14 дни, в които можел да упражни правото си на отказ от договора. Неустойката имала предварително определен начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора. Ответникът поддържа, че твърдяното противоречие с добрите нрави не е налице. Кредитополучателят не бил предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът направил предварителна оценка на вредите от липса на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката, давайки и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. В практиката на ВКС се приемало, че кредиторът имал право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата била уговорена. В настоящия случай неустойката била уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя. Не била налице и твърдяната неравноправност по ЗЗП. Клаузите от договора били уговорени конкретно с ищеца, били ясно и точно описани в договора и потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение към търговеца, както при сключване на процесния договор, така и преди това. В погасителния план, както и в СЕФ също били посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. Неоснователни се считат твърденията за липса на информация за всички разходи по връщане на предоставения кредит, тъй като клаузите били съставени на ясен и разбираем език. Поддържа се, че не е налице недействителност на атакуваните клаузи от договора и че същите били съобразени със ЗПК. Липсвало нарушение и заобикаляне чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката не следвало да бъде включвана в размера на ГПР, тъй като била разход, който не бил известен на кредитора към момента на сключване на договора. Неустойката била индивидуално уговорена между страните и уреждащата я клауза била ясна и разбираема, а именно – че неустойка се 4 дължи само в случай на непредставяне на обезпечение. Невярно било твърдението, че същата представлявала елемент от възнаградителната лихва, доколкото последната представлявала възнаграждение за предоставената от кредитора услуга. Обстоятелството, че страните договорили изплащане на неустойката на части не я превръщало в лихва. Поддържа се, че още към момента на сключване на договоря ищцата била уведомена за всички възможни суми, с които би могла да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска практика. Неоснователни се считат аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя, тъй като такава била извършена при отправяне на искането за кредит. Твърденията за нищожност се оборвали и от обстоятелството, че ищецът сключил с ответника 15 идентични договора с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, респективно при идентични условия, поради което категорично бил наясно с условията при сключването на всеки следващ договор за кредит.

Заблуждаващата търговска практика представлявала такова поведение от страна на търговеца, което да подтикне потребителя да сключи определена сделка, която не би сключил в противен случай, но от всичко изложено било ясно, че по своя инициатива ищецът се задължил 15 пъти по договори с уговорка за заплащане на неустойка, и всеки следващ път след влизането в сила на същата по предходен договор. От това следвало, че е налице индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на оспорените краузи и твърдението за липса на информираност на потребителя при задължаването му по договора. По тези и останалите подробно изложени в отговора му съображения, ответникът счита доводите на ищцата за неоснователни, поради което моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.