Решение № 1031 от 22.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1031 гр. София, 22.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Д.а Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20221100507663 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 4353 от 09.05.2022 год., постановено по гр.дело № 48255/2021 г. на СРС, Г.О., 163 състав, е прието за установено в отношенията между ищец „БНП П.П. Ф.“ С.А., № ******* по ТР на Франция, действащо чрез „БНП П.П. Ф.“ С.А.-клон България КЧТ, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, жк.“Младост-4“, Бизнес парк София, сграда № 14, и ответник С. Д. Д., ЕГН **********, с адрес гр.София, ж.к. „*******, със съдебен адрес: гр.София, бул******* че ответника дължи на ищеца, следните суми: 491,20 лева/лв./, представляваща задължение за главница по Договор за кредит № PLUS-10138417/17.04.2013 г., ведно със законна лихва от 29.05.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна /за забава/ лихва в размер на 148,43 лева/лв./ за периода от 29.05.2017 г. до 20.05.2020 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 20951/2020 г. на СРС, на основание чл.422 във вр.чл.415 ГПК във вр.чл.9, чл.11 и чл.33 ЗПК, и чл.79 и чл.86 ЗЗД, като са отхвърлени като неоснователни и недоказани исковете за главница над уважената от 491,20 лв. до предявените с ИМ за главница сума от 7849 лв., за договорна /възнаградителна/ лихва в размер на 2805,18 1 лв. за периода от 20.07.2015 г. до 20.04.2018 г., и за мораторна /за забава/ лихва над уважената от 148,43 лв. до предявените с ИМ сума от 2710,37 лв. и за периода от 20.08.2015г. до 28.05.2017 г. С решението на съда е отхвърлен, като неоснователен и недоказан предявения осъдителен иск от ищец „БНП П.П. Ф.“ С.А., № ******* по ТР на Франция, действащо чрез „БНП П.П. Ф.“ С.А.-клон България КЧТ, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр.София, жк.“Младост-4“, Бизнес парк София, сграда № 14, срещу ответник С. Д. Д., ЕГН **********, с адрес гр.София, ж.к.

„*******, със съдебен адрес гр.София, бул.*******, офис 225Б, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2805,18 лева/лв./ представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 20.07.2015г. до 20.04.2018г. по Договор за кредит № PLUS-10138417/17.4.2013 г., на основание чл.9, чл.11 и чл.33 ЗПК, и чл.79 и чл.86 ЗЗД. С решението на съда е осъден С. Д. Д., ЕГН **********, с адрес гр.София, ж.к. „*******, да заплати на „БНП П.П. Ф.“ С.А., № ******* по ТР на Франция, действащо чрез „БНП П.П. Ф.“ С.А.-клон България КЧТ, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр.София, жк.“Младост-4“, Бизнес парк София, сграда № 14, сумата от 30,26 лева представляващи сторените пред СРС съдебно деловодни разноски по настоящото исково производство, както и сумата от 15,90 лева представляващи сторените пред СРС съдебно деловодни разноски по ч.гр.дело № 20951/ 2020 г. на СРС, съразмерно с уважената част от исковете, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „БНП П.П. Ф.“ С.А., Париж, Франция, чрез „БНП П.П. Ф. С.А., клон България“, ЕИК *******, гр.София, подадена чрез юрк.П.П., срещу решение № 4353 от 09.05.2022 год., постановено по гр.дело № 48255/2021 год. по описа на СРС, Г.О., 163 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от БНП П.П. Ф. С.А., Париж, рег.№ *******/ правоприемник на БНП П.П. Ф. ЕАД/, чрез „БНП П.П. Ф. С.А.“- клон България“, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес Парк София, сгр.14, срещу С. Д. Д., ЕГН **********, по реда на чл.422, ал.1 от ГПК положителни установителни искове за главница над уважената от 491,20 лв. до предявените с ИМ за главница сума от 7849 лв., за договорна /възнаградителна/ лихва в размер на 2805,18 лв. за периода от 20.07.2015 г. до 20.04.2018 г., и за мораторна /за забава/ лихва над уважената от 148,43 лв. до предявените с ИМ сума от 2710,37 лв. и за периода от 20.08.2015г. до 28.05.2017 г.

Във въззивната жалба се излагат доводи, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на процесуалните правила и на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Въззивникът- ищец, чрез своя процесуален представител моли съда да постанови решение, с което да отмени решението на СРС в обжалваната му част, като неправилно и незаконосъобразно и вместо това да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителни искове. Претендира присъждане на направени 2 разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник С. Д. Д., чрез пълномощника си адв.Н. Г., оспорва въззивната жалба, като неоснователна. Моли въззивната жалба, като неоснователна да се остави без уважение, като се потвърди първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно в обжалваната от ищеца част, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта, с която същите са отхвърлени. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При 3 правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.

Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни.

Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Като неоснователни следва да се преценят доводите за неправилност на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба обжалваното решение е правилно в обжалваната от ищеца част. Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.

Основният изложен довод във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционният съд процесуални нарушения, при постановяване на обжалваното решение, съдът намира за изцяло неоснователен.

Съдът приема, че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК. В случая с въззивната жалба, подадена от страна на ищеца е направено доказателствено искане за допускане на съдебно-компютърна техническа експертиза, но същото е оставено без уважение, като неоснователно с определение постановено в публично съдебно заседание проведено на 22.11.2023 г. С оглед на което доводите на ищеца, чрез неговия процесуален представител за допуснати процесуални нарушения от СРС, изложени в депозираната от него въззивна жалба се явяват изцяло неоснователни. Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато от първоинстанционният съд нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

На следващо място, съдът приема, че във въззивната жалба на ищеца не са изложени конкретни доводи за неправилността на обжалваното решение /единствените 4 фактически доводи в жалбата са свързани с допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила/. С оглед на това, при липсата на допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни норми и при съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване по действащия ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността на решението, въззивникът следва да посочи в какво се изразява неправилността на първоинстанционния акт според него, въззивният съд няма правомощието да формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт. В процесния случай във въззивната жалба на ищеца не са изложени конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение, като изложените доводи, съдът намира, че не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като констатация относно спорното право.

В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК , съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възражения на страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност.