Решение № 745 от 05.04.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 745 гр. София, 05.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Виолета Йовчева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20211100507937 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 15.12.2020г., постановено по гр.д. № 60501/2019г. на СРС, ГО, 29 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу ИЛ. С. Н. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за установяване съществуването на следните вземания: за сумата от 653, 63 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия в топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, жк „********* за реално потребена енергия в периода от 01.05.2016г. до 30.04.2018г., ведно със законна лихва от 27.06.2019г. до изплащане на вземането; за сумата от 16, 43 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2016г. до 30.04.2018г. и за сумата от 79, 35 лева – обезщетение за забава за периода от 14.09.2017г. до 14.06.2019г. върху главницата за топлинна енергия, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 36805/2019г. по описа на СРС, ГО, 29 състав. Със същото решение е отхвърлен иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от 79, 35 лева 1 до пълния предявен размер, както е отхвърлен в цялост предявения иск по чл.

86, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение за забава върху главницата за цена на услугата дялово разпределение в размер на 3, 50 лева, дължима за периода от 30.06.2016г. до 14.06.2019г.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач "Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението, в частта в която са уважени предявените искове, е подадена въззивна жалба от ответника ИЛ. С. Н.. Жалбоподателят поддържа твърдение за направилност на първоинстанционното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните изводи, както и нарушение на материалния закон. Твърди се, че издадената в заповедното производство заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК е нищожна.

На следващо място сочи, че първоинстанционното решение е нищожно поради това, че противоречало на правото на Европейския съюз и тъй като хипотезите на нищожност не били „изчерпателно изброени“. Твърди се още, че заповедта за изпълнение била издадена в противоречие с императивни правила на закона, поради което липсвало основанието за издаването и оттам се стигало и до пороци на първоинстанционното решение. Излагат се доводи, че в заповедното производство вземането не било индивидуализирано в достатъчна степен, поради което не можело да бъде издадена заповед за изпълнение, по която ответникът да се защити, а оттам и не можело да се установи интерес от предявяване от страна на „Т.С.“ ЕАД на установителен иск по тази заповед. Твърди се и нищожност на издадената заповед за изпълнение на парично задължение, тъй като същата не била предхождана от разпореждане за издаването .Поради това, че заповедта за изпълнение не била влязла в сила, същата не подлежала на обжалване, а в настоящото производство се извършвала преценка за законосъобразност на издадената заповед за изпълнение и нямало колизия между материална законосъобразност и сила на присъдено нещо /в гражданското производство материалната законосъобразност се определяла при постановяване на съдебното решение/, предявените установителни искове били недопустими, тъй като нямало валидна заповед за изпълнение. Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК и съдебното решение били невалидни, постановени при липса на компетентност съгласно практиката на Европейския съд приета и с Решение 2 по адм.дело №4468/2009 год. на ВАС, 5-членен състав. Заповедта противоречала и на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Съгласно практика на ЕС, заповедта по чл. 410 ГПК била издадена при липса на компетентност, тъй като не било приложено Общностното право. В нарушение на т. 2б от Тълкувателно решение №4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК – липсвала индивидуализация на дълга. Нарушен бил чл. 411, ал. 2 ГПК, тъй като не бил съставен писмен съдебен акт, който да констатира, че на са налице отрицателните предпоставки в цитираната разпоредба. Ето защо счита, че издадената заповед за изпълнение била нищожна. Поддържа се още, че Общите условия на ищеца били нищожни на основание чл. 26 от ЗЗД, тъй като нямали характеристиката на нормативен акт, но публикуването им по реда на нормативните актове и влизането им в сила 30 дни след публикуването им придавало привидност, че те са нормативен акт. Твърди се още, че били нарушени чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България; чл. 8 ЗЗД; чл. 298 от ТЗ и чл. 16 от ЗЗД /липсвал валиден правен документ – договор/, а именно: писмено изявление, спогодба, споразумение или друг писмен документ, с който да се обективира наличието на фактическия състав на чл. 16, изр. 1 ЗЗД и чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ и във връзка с хипотеза съдържаща се в чл. 38, точка 2 от Наредба 16-334 за топлоснабдяването /т.61 от Решение от 05.12.2019 год. по обединени дела С708/17 г и С-725/17 г на СЕС/, чл. 122, ал. 1 от Конституцията на Република България /в заповедното производство ответникът бил лишен от защита както в първия стадий на производството така и от последния/. Не била приложена разпоредбата на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ. Общите условия за продажба на топлинна енергия на ищеца нямали никаква юридическа сила, тъй като не били приети, а от друга страна противоречали на законова разпоредба. Нямало наличен писмен документ, обективиращ създаване на правна връзка между продавача и купувача, по силата на който купувачът да е приел да встъпи в дълг с цел заместване на продавача спрямо неговия доставчик /топлинния счетоводител/, при условията на чл. 102 от ЗЗД. Реално ищецът бил предявил чужд дълг на фирмата за дялово разпределение, по който дълг самият той имал задължение. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение не бил посочен правопораждащият договорното правоотношение юридически факт, което на основание чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК било абсолютна предпоставка за издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение. Тъй като се 3 касаело за потребителски договор от разстояние между два равноправни частни субекти, то задължителна била писмената форма /арг. чл. 149, ал. 1, т.

6 ЗЕ/, като изрично трябвало да бъдат посочени датата на сключване на писмения договор и неговия предмет. Първоинстанционният съд бил основал изводите си на документи, които се намирали у ищеца и/или у третото лицеподизпълнител на ищеца и които не били представени по делото, а на тях се било позовало вещото лице. Не следвало да бъде кредитирано заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническата експертиза, тъй като експертът е формирал изводите си въз основа на методиката по отменената Наредба от 2007г. за топлоснабдяването . ЗЕ противоречал на ЗЗП, като последния бил специален закон. Разпоредбите на чл. 153, ал. 1 вр. с чл. 150, ал. 2 ЗЕ не само задължавали едно лице, което притежава имот в режим на етажна собственост, да е „клиент” на топлофикационното предприятие въпреки волята му, но и при физическа невъзможност да ползва услугите на топлофикационното дружество. Никой не можело да задължи един собственик да ползва или не своя вещ съгласно предназначението й. А и разходите по ползването на съсобствена вещ били в тежест на лицето, ползвало вещта, а не на всички съсобственици. Неправилно СРС бил приел, че облигационното отношение между ищеца и ответниците е възникнало по силата на закон предвид чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тези разпоредби влизали в колизия с разпоредбата в ЗЗП. От друга страна обвързването на потребителя със собственик или ползвател на имот влизало в колизия с разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България. Неправилно било прието, че по силата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ не е необходимо Общите условия да бъдат приети от потребителя. Посочената разпоредба въобще не трябвало да се прилага. Общите условия на ищеца съдържали неравноправни клаузи.

Първоинстанционният съд не бил изяснил в съдебното си решение основни елементи от продажбата на топлинна енергия, а именно: мястото на продажба при поставен топломер на изхода в абонатната станция; страни по продажбата и индивидуализация на родово определена вещ. Не било отчетено, че по отношение на доставената енергия до потребителя е приложима клаузата за непоръчани доставки – чл. 62 ЗЗП. Представените писмени документи за сключен договор между етажната собственост и фирмата за дялово разпределение нямали никаква стойност. Освен това с е сочи, че 4 измервателният уред не бил поставен на границата на етажната собственост, каквото било установеното в закона изискване. Неправилно била възприета разпоредбата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕС, в която било залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия. Наредба №16-334 за топлоснабдяването била недействителна. Не била спазена методиката по т.

6.1.1. от наредбата. Начисляването на лихви по прогнозните сметки било нищожно, тъй като начислявано на лихви по неликвидни суми било в разрез с нормата на чл. 86 ЗЗД. Не следвало да бъде кредитирано и заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.

Насрещната страна – „Т.С.“ неоснователност на въззивната жалба.

ЕАД изразява становище за

Третото лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:.

По релевираните във въззивната жалба оплаквания за нищожност на първоинстанционното решение съдът приема следното:

Възражението за нищожност на решението, обосновано с цитираната съдебна практика на Съда на Европейския съюз (ЕС) – Решението по дело C119/05 Lucchini, е неоснователно. На първо място следва да се посочи, че даденото в това решение разрешение на правния спор е неприложимо по настоящото производство. Действително, в това решение е посочено, че решението на гражданския съд може да бъде акт по предоставяне на държавна помощ. Съдът е посочил, че в този случай държавата не следва да приложи последиците на такова решение, когато държавната помощ е обявена за несъвместима с правилата на Вътрешния пазар (тогава – Общия пазар) от страна на Европейската комисия. Тази хипотеза е специфична, 5 доколкото при държавните помощи са възможни два вида нарушения на правото на Съюза – отпускане на държавна помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост на държавната помощ с правилата на Вътрешния пазар. От практиката на Съда на ЕС, обективирана в горепосоченото решение по дело C-119/05 Lucchini, следва, че за да може едно съдебно решение да противоречи на правилата за държавните помощи по такъв начин, че да допуска несъвместима с правилата на Вътрешния пазар държавна помощ, то тази несъвместимост трябва да е обявена с акт на орган или институция на Съюза. Единствено в този случай съдебното решение на гражданския съд ще се окаже неприложимо. към момента на постановяване на съдебното решение, ако не е заведена процедура пред Европейската комисия, такава преценка не може да се направи. По делото не е установено Европейската комисия да изследва дали България е допуснала несъвместима с Вътрешния пазар помощ по отношение на „Т.С.“ ЕАД, поради което настоящият съдебен състав не може да прави такава преценка в рамките на производството пред себе си. От друга страна настоящият случай се различава от разглеждания в решението по делото C-119/05 Lucchini и по това, че държавната помощ се твърди да произтича не от съдебен акт, а от административен и законодателен такъв – чл. 150 ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването, което е самостоятелен основание за обосноваване на извод за неприложимост на тази практика към процесния случай. Няма пряк акт, с който да е отпусната държавна помощ на „Т.С.“ ЕАД, поради което при неправилна преценка дали приложимата нормативна уредба води до държавна помощ, съдебното решение на първоинстанционния съд няма да бъде нищожно, а евентуално неправилно поради противоречие с приложимия материален закон.