Решение № 6380 от 13.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6380 гр. София, 12.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Людм. Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20231100503114 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С решение от 18.01.2023 г. по гр.д.№ 65086 по описа за 2021 г. на СРС, 45-ти състав се: ОТХВЪРЛЯ предявените от В.А.В. , срещу Държавата, представлявана от МФ, осъдителни искове с правно основание чл. 2в, ал. 1, т.

2 от ЗОДОВ, за сумата на 1600 лева, съставляваща сбор от 300 лева - платени разноски по сметка на Висшия адвокатски съвет и 1300 лева, платени по сметка на Софийска адвокатска колегия, вследствие на наложено дисциплинарно наказание от Дисциплинарния съд при САК, изменено от Висшия дисциплинарен съд, и представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, в резултат на достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, а именно неосигуряване на достъп до независим и безпристрастен съд, поради допуснато противоречие на разпоредбите на чл. 130, ал. 2 и чл. 138-142 ЗАдв. с чл. 6, пр. 1 от ЕКЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС, ведно със законната лихва от 15.11.2021 г., до окончателното изплащане на сумата, за сумата в размер на 5001 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в 1 претърпени болки и страдания, чувство за безправност, за невъзможност да защити правата си, че името на ищеца като адвокат е опетнено от обвинението, което не може да защити пред независим и безпристрастен съд, доколкото лицата, наложили му наказание не отговарят на изискванията за съд, унилост, тревога, безсъние в продължение на две седмици, в резултат на прилагане на чл. 130, ал. 2 и чл. 138-142 ЗАдв. които изключват от обхвата на съдебен контрол актовете на дисциплинарни органи на адвокатурата, респективно неосигуряване на достъп до независим и безпристрастен съд, ведно със законната лихва, считано от 15.11.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.

В тежест на ищеца са били възложени разноските в исковото производство.

Подадена е въззивна жалба от ищеца пред СРС- В. А. В..

Решението се обжалва изцяло.

Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така постановеното решение. Сочи, че от страна на СРС бил извършен повърхностен правен анализ, несъответен на задължението на един съд да обсъди всички доводи и възражения на страните по спора. Същевременно се сочи, че решението е валидно и допустимо. Правилно СРС бил приел, че надлежен ответник по спора е Държавата, представлявана от министъра на финансите. Действително, СРС се бил позовал на по-стара практика на ВКС затова намира, че следва във въззивната жалба да изложи доводи в подкрепа на този извод на СРС. Като такива се позовава на практика на СЕС по дело С46/93 и С-48/93, С-224/01 и С-356/2008 на Европейската комисия срещу Австрия. В последното бил разгледан правилника на австрийската съсловна организация на лекарите и за която било прието, че противоречи на свободата за установяване. Сочи, че когато съдът съди сам себе си това представлявало нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото от независим и безпристрастен съд като се позовава на чл.6, ал.1 ЕКЗПЧОС и делото М. срещу България. В случая нарушението било извършено от орган, който не е сред визираните в чл.1, ал.1 и чл.2, ал.1 ЗОДОВ – Висшия адвокатски съвет.

Намира, че при действащата редакция на чл.2в, ал.1,т.1 и т.2 и чл.7, ал.1 от ЗОДОВ съдът от последна инстанция, допуснал нарушението щял да разглежда исковете за вреди срещу себе си. Затова намира, че тази 2 разпоредба противоречи на правото на съюза и по-конкретно на чл.19, пар.2 от ДЕС. Атакуваната разпоредба не осигурявала обективни средства за защита, защото в определени хипотези изключвала отговорността на държавата, а от друга- защото уреждала случаи в които органът допуснал нарушението щял да бъде арбитър сам на себе си. Следователно било налице противоречие на чл.47 ХОПЕС. Затова и правилно СРС бил приел, че искът е допустим. Относно решаващите мотиви на СРС от л.9 нататък, сочи, това, че в чл.134 КРБ било посочено, че адвокатурата е свободна, не водело до извода, че дейността й е лишена от съдебен контрол. Позовава се на уредбата в ЗСВ относно ВСС и Прокуратурата на Р България. Сочи, че съгласно чл.14, ал.1 от ЗЧСИ ЧСИ също били независимо, то актовете им подлежали на съдебен контрол, а дисциплинарните производства се разглеждали от ВКС. Подобна била и уредбата в чл.17, ал.1 ЗННД. В Закона за адвокатурата, който според въззивника бил „сбъркан“ бил предвиден съдебен контрол от страна на ВКС за решенията по дисциплинарни производства срещу адвокати, които са членове на органите на управление на Адвокатурата- чл.129 и чл.130 от закона. Това означавало, че липсва съдебен контрол относно решенията по дисциплинарни производства срещу адвокати, които не са членове на органите на управление на Адвокатурата. По начина по който СРС бил тълкувал нормата на чл.134 КРБ се достигало до произвол. Намира за противоречащи изводите на СРС на с.10 от решението във връзка с мотивите му по приложението на чл.6, апр.1 от Конвенцията, тъй като съда се базирал на национални понятия, а не на Конвенцията. Относно характера на дисциплинарното производство се аргументира с приетото в решението на ЕСПЧ по делото Енгел и други срещу Нидерландия. Счита, че постановките в това решение са относими, тъй като Закона за адвокатурата предвиждал и наказания за лишаване от право да се упражнява професията на адвокат – чл.133, ал.1,т.4 и 5, както и глоба, която към настоящия момент възлизала на 6 240.00 лв. Следвало да се направи и паралел с българския НК, където било предвидено аналогично наказание в чл.37, ал.1,т.7 НК. Това означавало, че дисциплинарното производство по Закона за адвокатурата имало наказателен характер по смисъла на чл.6 от КЗПЧОС. Затова следвало да бъде предоставено право на разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона и на лицето да бъдат предоставени всички процесуални права и гаранции за защита като тези на лицата, 3 обвинени в извършването на умишлено престъпление. Следвало да се има предвид и, че Закона за адвокатурата препращал към НПК – чл.139, ал.6 от същия. В самият закон били използвани атрибути на наказателната конотация – „дисциплинарен състав“, „тайно съвещание“. Позовава се и на решението Льо Конт, Ван Льовен и Де Мейер срещу Белгия на ЕСПЧ от 27.05.1981 г.

Намира, че по критерия характер и естество на нарушението обвинението в извършване на дисциплинарно нарушение наподобява престъпно деяние.

Намира за неправилни изводите на СРС, че по характеристиките си Дисциплинарният съд и Висшият дисциплинарен съд наподобяват съд, защото можели да събират доказателства. Реално, обаче, не можели да събират такива доказателства, защото дисциплинарните съдии нямали средства за принуда; не можели да изискват документи от трети страни, а разчитали само на това, което им представят страните. Решението на което се позовал СРС и ответника – решение № 60124 от 02.08.2021 г. на ВКС по н.д.

№ 460/2021 г. не подкрепяла тезата на съда, а точно обратното- в това решение било прието, че ЗАдв. не предвижда компетентност на ВКС да разгледа жалбата на адвокат срещу решение на Висшия дисциплинарен съд.

Това означавало, че уредбата в ЗАдв. предвижда неравно третиране и нарушаване правото на достъп до съд на всички редовни адвокати. Мотивът на СРС, че обвинението нямало наказателен характер противоречал на критериите, заложени от ЕСПЧ. Намира, че е налице и подобие с уредбата на чл.36 НК относно простъпка с оглед целите на налагане на наказание на адвоката по чл.133, ал.1,т.4 и т.5 от ЗАдв. Следвало да се има предвид и, че наказанието ограничавало конституционното право на труд и избор на професия, а размерът на глобата бил внушителен. Във връзка с размера на глобата се позовава на делото Йозтург срещу Германия и Градингер срещу Австрия. Всичко това водело до извода, че производството има наказателен характер. Наред с това Висшия дисциплинарен съд /ВДС/ не бил длъжен да приеме, че адвоката е реабилитиран за разлика от правото на реабилитация по НК. В случая срещу ищеца следвало да има поне една инстанция по фактите, която да отговаря на тези изисквания и да е част от държавните съдилища.

Тъй като чл.130, ал.2 от ЗАДв. изключвал наличието на такъв съдебен контрол, намира, че е налице нарушение на чл.6, пар.1 от Конвенцията и чл.47 ХОПЕС. Дори въззивният съд да не приемел, че се касае до наказателно правораздаване, то развилото се срещу него дисциплинарно производство 4 засягало едно негово гражданско право, а именно: правото на труд и упражняване на професията, която е избрал. Позовава се на приетото в решение на ЕСПЧ от 30.11.1987 г. по делото на адвокат Х срещу Белгия.

Сочи, че СРС не бил изложил мотиви във връзка с това нарушени ли са принципите на оправдани правни очаквания и равно третиране, които били основно такива за Правото на Съюза. Намира, че СРС е следвало да приеме, че е налице извършено достатъчно съществено нарушение на Общностното право. Намира, че заемането на длъжност в адвокатурата не предпоставя различно третиране на един адвокат спрямо друг. Позовава се на решение от 29.10.2020 г. по С-872/2020 г., т.37, както и на принципа на равно третиране в чл.20 и чл.21 от Хартата. Сочи, че разликата в третирането може да бъде обоснована само с обективен и разумен критерий, когато е свързан с допустима от закона цел на съответната правна уредба и е съразмерна с целта на съответното третиране. Така било прието в решение от 09.03.2017 г., Милкова, С-406/15 и цитираната там съдебна практика. Наложените в ЗАДв критерии – дали си член на органа на адвокатурата или не, не представлявал разумен критерий, защото дори да бъде избран за такъв, членът продължавал да е адвокат. Целта не била законна, защото било недопустимо да се нарушава основно човешко право на независим и безпристрастен съд, защото даден адвокат не желае или не може /поради липса на стаж/ да стане член на органите на адвокатурата. По отношение на това дали има нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд СРС бил обсъдил само един от четирите критерии по чл.6 от КЗПЧОС и чл.47 ХОПЕС, а именно този за безпристрастност, не и тези да са съд, създаден в съответствие със закона, който да е независим. Счита, че Висшия дисциплинарен съд не отговаря на тези изисквания. На тези изисквания не отговарял и Дисциплинарния съд. Сочи, че срочността на мандата на членовете на тези два органа на адвокатурата е крайно недостатъчна, за да отговаря на критериите за независимост на ЕСПЧ.

Следвало да се има предвид и, че дисциплинарното обвинение се поддържа от представител на адвокатския съвет, т.е. обвинител и съд били избрани с една и съща листа и имали сходни възгледи за адвокатурата. Следвало да се има предвид и, че общото събраните на адвокатите е всъщност непряк избор – с делегати, т.е. членовете на ВДС били избрани не от адвокати, а от около 300 делегати. Това подкрепяло тезата, че ВДС не отговаря на изискването за съд.

5

Намира, че неговото дисциплинарно дело не е разгледано от лица, проверени от Етичната комисия или такива чрез конкурс. Излага съмнения относно етичните качества на адв. Д.Н.. Счита, че противоречие на чл6 от КЗПЧОС и чл.47 ХОПЕС нямало да има, ако в ЗАДв. като контролна инстанция бил предвиден държавен орган, който да отговаря на критериите на ЕСПЧ. В конкретния случай липсвала яснота как са били избрани шестимата адвокати, разгледали неговото дисциплинарно дело. Сочи, че в ЗАДв. нямало никаква регламентация как се формират съдебните състави в дисциплинарните съдилища и как се разпределят делата съгласно чл.98, ал.2 от закона. Сочи, че съставите са постоянни и се определяли с решение на всички членове на дисциплинарния съд. Намира, че разпоредбата на чл.138 от ЗАДв предоставя неограничена власт на председателя на дисциплинарния съд. Лисвало случайно разпределение и публичност, така както било посочено в чл.9 ЗСВ.