Определение № 2533 от 20.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2533 гр. София, 20.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20248002104169 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №3512/26.08.2024г. на Община Монтана, чрез адв. Б.

Ц., срещу решение №166/18.06.2024г. по в. гр. д. №154/2024г. на Монтанския окръжен съд, с което е отменено решение №80/20.02.2024г. по гр. д. №342/2022г. на Монтанския районен съд, и е признато за установено по отношение на [община], че М. И. П. е собственик на реална част с площ от 1000 кв.м., попадаща в северозападната половина на поземлен имот с идентификатор *****.***.*** по КК на [населено място], целия с площ от 2 388 кв.м с административен адрес местност "П.", трайно предназначение на територията - земеделска, при съседи на частта, притежавана от М. П.: имоти *****.***.***, *****.***.***, *****.***.*** и *****.***.***, а също и на сграда от 28 кв.м. с идентификатор *****.***.***.*. Според касатора решението е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Счита, че въззивният съд не е обсъдил доводите му за липсата на предпоставките за придобиване на собствеността на основание давностно владение, не е извършил обективен и цялостен анализ на събраните по делото писмени доказателства, поради което е достигнал до погрешни фактически и правни изводи. Моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което установителният иск бъде отхвърлен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, и ал. 2, предл. 3 ГПК за касационно обжалване, като формулира следните въпроси:

1."Следва ли в мотивите към решението на съда да бъдат обсъдени и преценени всички доказателства събрани в производството, в това число и писмените доказателства, в които 1 ищцата заявява пред ответната община, че желае да закупи спорния имот от последната?

Относими ли са тези писмени доказателства при преценката на съда, за установяването на субективния елемент на владението?", по който въпрос твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.19 от ТР №4/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение №141/04.01.2021г. по гр. д. №478/2020г., решение №382/21.01.2016г. по гр. д. №2056/2015г. на ВКС, решение №120/04.04.2013г. по гр. д. №964/2013г. на ВКС, решение №157/08.11.2011г. по т. д. №823/2010г. на ВКС, решение №237/24.06.2010г. по гр. д. №826/2009г. на ВКС, решение №165/01.03.2010г. по гр. д.

№71/2009г. на ВКС и др.

2."Допустимо ли е с решението въззивният съд да извърши косвен съдебен контрол на решението на ОСЗ за определяне на териториите, в които собствеността се възстановява по пар. 4 от ЗСПЗЗ и не представлява индивидуален административен акт?" при наведено твърдение, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 454/09.12.2011 г. по гр. д. №1423/2010 г. на ВКС, І г.о.;

3."Кой е началният момент следващ началото на течене на придобивната давност по отношение на имот частна общинска собственост?", по който се сочи противоречие с решение № 3 от 24.02.2022г. по к. д. №16/2021г. на Конституционния съд на РБ.

Чрез писмения си отговор, ответната страна М. Ив. П., чрез адв. Кр. Б., излага становище за неоснователност на касационната жалба и за липсата на основания по чл. 280 ГПК. По подробно развитите съображения моли касационно обжалване да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато, моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като й бъдат присъдени сторените разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

При произнасяне по допускането до касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по положителен установителен иск по чл.

124, ал. 1 ГПК, предявен от М. И. П. против [община], за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на основание давностно владение, осъществявано от 19.11.1998г. до настоящия момент на недвижим имот, представляващ реална част с площ от 1000 кв.м., попадаща в северозападната половина на поземлен имот с идентификатор *****.***.*** по КК на [населено място], целия с площ от 2 388 кв.м. с административен адрес местност "П.", трайно предназначение на територията – земеделска, при съседи на частта: имоти *****.***.***, *****.***.***, *****.***.*** и *****.***.*** и попадащата в тази част на имота сграда от 28 кв.м. с идентификатор *****.***.***.*.

Ищцата твърди, че е установила владение върху процесната част въз основа на сключен на 19.11.1998г. предварителен договор за покупко-продажба с лицето В. К. Д..

Ответникът – Монтана оспорва иска, като твърди, че целият имот с идентификатор *****.***.*** по КККР на [населено място] е частна общинска собственост, образуван с изменение на плана на новообразуваните имоти с решение №112 на ОбС Монтана по протокол №7/24.04.2012г., обособен от имот с №**.*** с площ от 5 409.90 кв.м. по ПНИ на 2 местността "П.", одобрен със заповед №30/07.02.2006г. за земеделската земя по чл.19 ЗСПЗЗ.

Твърди, че В. Д. е собственик на друг имот в същата местност, възстановен с решение №26 РГ/05.04.1999г. на ОСЗ Монтана, представляващ лозе с площ от 1 500 кв.м., с идентификатор *****.***.*** по КК на [населено място]. Излага, че ищцата не би могла да установи владение върху спорния имот, считано от датата на предварителния договор, тъй като праводателката й не е била собственик на имота и не би могла да й прехвърли нито собствеността, нито владението на имота. Поддържа, че самата ищца е знаела, че не е собственик на имота, тъй като е участвала в търга за закупуването му проведен на 26.07.2020г. Счита за недопустимо ищцата да противопоставя на ответната Община право на собственост, придобито на основание давностно владение, като същата може само да установи предпоставките по §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. За неоснователно намира и искането на ищцата за произнасяне по законосъобразността на АЧОС, като излага, че актът не се отнася до имот, собственост на ищцата.

От фактическа страна, въззивният съд е приел, че по силата на договор за продажба, сключен с нотариален акт от 195*г., В. Д. е придобила лозе от 1500 кв. м. в местността „П б.“ в землището на [населено място]. На 19.11.1998г. тя сключила предварителен договор за продажба на 1000 кв. м. от това лозе с ищцата М. П. и предала неговото владение.

Във връзка с твърдението на ищцата за придобиване на процесните имоти по давност, съдът е съобразил, че от показанията на свидетелите К. К. и А. П., чиито впечатления датирали от 70-те години на ХХ век, се установява, че лозето се обработва от ищцата М. П., а преди това и от В. Д. и нейния съпруг.

От заключението на в.л. Е. Н. съдът е приел, че имотът, владян от ищцата П. е част от имот с идентификатор *****.***.***, като е посочил, че в експертизата на в. л. арх. Г. Л. е посочено, че след оглед на място и съпоставяне на имотите по нотариалния акт от 195*г. и предварителния договор от 1989г., се установява, че владяната от П. част съвпада с описаната в предварителния договор.

Въззивният съд е приел, че спорният имот не е бил включван в ТКЗС, не е бил одържавяван, нито е отнеман на друго основание, като е запазил статута си на частна собственост. Този извод е основан на показанията на свидетелите, че имотът винаги е бил обработван от Д., а в последствие от П., както и на изложеното в заключението на СТЕ, че при извършените справки в [община] и О. не са открити данни за отнемане на имота. Съдът е съобразил, че доколкото имотът не е бил внасян в ТКЗС, то той не е подлежал и на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Приел е, че първоначалният собственик В. Д. никога не е губила владението върху собственото си лозе, и е предала това владение на ищцата М. П. въз основа на сключения на 19.11.199*г. предварителен договор, която от този момент е започнала да упражнява фактическата власт върху имота с намерението да го свои за себе си, и след изтичане на десетгодишния давностен срок, е придобила правото на собственост по давност.

Въззивният съд е посочил, че подаването на молба до ОСЗГ за възстановяване на имота от В. Д. не е действие, което прекъсва или смущава владението, тъй като същото не е насочено срещу упражняващата владението ищца и не е достигнало до нея, а до съответния административен орган. Посочил е, че това заявление не променя статута на имота – ако 3 той не е бил одържавен, то не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, което е следвало да бъде констатирано и да доведе да негативен резултат по заявлението на Д..

Въззивният съд е намерил за ирелевантно обстоятелството дали на Д. е бил възстановен земеделски имот в същата местност. Посочил е, че се касае до незаконосъобразен административен акт, който не е представен и изобщо не може да бъде предмет на обсъждане и съдебен контрол в настоящото производство.

Съдът е приел, че не съществува законова забрана за упражняване на давностно владение върху лозето след като то винаги е било частна собственост и действията на П. са насочени именно срещу собственичката Д.. Посочил е, че липсва пречка владяната част от имот, който е с обща площ 1500 кв.м., да се придобие по давност, щом отговаря на изискванията за самостоятелен имот, тъй като имотът представлява лозе, а минималната площ за имот от такъв вид е именно 1 дка.

Съдът е направил извод, че ищцата П. е придобила имота по давност в резултат на фактическа власт с намерение за своене, упражнявана в десетгодишен период. Приел е, че субективният елемент е установен от показанията на свидетелите, които категорично заявяват, че М. П. е демонстрирала себе си като собственик и това й качество никога не е било оспорвано от никого.

Съдът е счел, че спорният имот не е следвало да бъде включван в територия по §4 ПЗР ЗСПЗП, поради липсата на законовите предпоставки за това- имотът нито е бил обобществяван, нито е бил предоставян за ползване, нито е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Предвид което е приел, че не е бил осъществен фактическият състав на чл. 25, ал.

1 ЗСПЗЗ, на която разпоредба се позовава ответната Община, предвиждаща, че земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Доколкото имотът не е подлежал и на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, съдът е изложил, че приложение не намира и нормата на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, тъй като процесното лозе не представлява земеделска земя, останала след възстановяване правата на собствениците и по отношение на която бившите собственици не са инициирали процедурата пред ОСЗГ, за да стане общинска собственост след влизане в сила на плана за земеразделяне. Съдът е отбелязал, че плановете, на които се позовава ответната Община, се съставят въз основа на решения за възстановяване и извършени административни процедури по установяване на собствеността, но те нямат вещно действие, а само констатират съществуващо положение, поради което не могат да породят ефект на придобиване собствеността от Общината.

Съдът е приел, че актът за общинска собственост № **** няма правопораждащо, а само констативно действие, което в случая е опровергано. В акта са посочени две придобивни основания за имота: чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОбС и чл. 56, ал.1 ЗОбС, които са общи и очертават възможни хипотези, които следва да са изпълнени с конкретно съдържание според конкретния случай. Посочил е, че за придобиването на собствеността от Общината, според чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОбС трябва да е била възстановена собствеността по ред, определен в закона, докато в случая не е провеждана процедура, която да реституира имота в полза на Общината. Другата посочена разпоредба -на чл. 56 ЗОбС урежда процедурата по съставяне 4 на А. и сама по себе си не е основание за придобиване право на собственост.