Решение № 17 от 25.01.2024, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 17 гр. Смолян, 25.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Хр. Маргаритов

Членове:

Тоничка Д. Кисьова

Мария Ан. Славчева при участието на секретаря Зорка Т. Янчева като разгледа докладваното от Мария Ан. Славчева Въззивно гражданско дело № 20235400500496 по описа за 2023 година

И за да се произнесе ,взе в предвид следното:

Производството е по чл.268 и следващите от ГПК, във връзка с чл.422 ал.1, във вр.с чл.415 ал.1 ГПК.

Смолянският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба вх.№ 2119 от 01.08.2023година от „Профи кредит България“ЕООД, ЕИК 17507452, депозирана чрез пълномощника му юрисконсулт Г.С. - К., срещу решение № 40/14.07.2023година, постановено по гр.д.№ 19/2023година по описа на районен съд Ч., с което е признато за установено в отношенията между страните, че Й. С. С., с ЕГН: ********** и постоянен адрес с.З., община Ч., дължи на "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище гр.София, бул.

„България“ № 49, бл.53 Е, вх.В, сумата от 5000 лева (пет хиляди лева) - главница, дължима по договор за потребителски кредит №*/01.06.2021 год., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 30.09.2022 г. до окончателното й изплащане.

Със същото решение са отхвърлени претенциите в частта им за признаване за установено дължимостта на сумите съответно договорно възнаграждение в размер на 1 978.28 лева, възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ в размер на 1250 лева, възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ в размер на 2300 лева, лихва за забава в размер на 435.37 лева, законна лихва в размер на 251.45 лева, дължима от 05.07.2022 год. – датата 1 на предсрочната изискуемост до 29.09.2022 год., за които суми е издадена заповед № 98/25.10.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 196/2022 г. по описа на Районен съд – Ч., като неоснователни.

Със същото решение е осъден Й. С. С., с ЕГН ********** с постоянен адрес с.З., община Ч., да заплати на “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 256.04 лева (двеста петдесет и шест лева и четири стотинки) - направени разноски в исковото производство, сумата от 122.29 лева (сто двадесет и два лева и 0,29 ст.) – разноски в заповедното производство, а “Профи кредит България” ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.

„България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, да заплати на Й. С. С., с ЕГН ********** с постоянен адрес с.З., община Ч. направените деловодни разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете в размер на 620.67 лева (шестстотин и двадесет лева и 0.67 ст.).

С въззивната жалба е изложено е оплакване, че съдът неправилно е прогласил целия договор за недействителен, неправилно приемайки, че кредитното правоотношение между страните се явява недействително на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл.11 ал. 1 т. 10 ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици, доколкото от съдържанието процесния договор не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Изразено е несъгласие с извода на съда, че посоченият процент на разходите по кредита не съответствал на действителния такъв, доколкото допълнителните услуги следвало да са включени в годишния процент на разходите. Според жалбоподателя присъденият размер на съдебноделоводни разноски в полза на ответната страна е необосновано висок и прекомерен.

Направено е и оплакване за незаконосъобразност на обжалваното решение в частта, с която се отхвърля претенцията на дружеството, относно договорно възнаграждение в размер на 1978.28 лв. (хиляда деветстотин седемдесет и осем лева и двадесет и осем стотинки), дължимо на основание ДПК №*. Според жалбоподателя договорът се явява напълно действителен, породил е своите правни последици за страните, а съгласно чл. 26 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. Счита също така, че в конкретния казус договор за потребителски кредит №* би могъл да съществува в правния мир и без закупените допълнителни услуги към него. Закупуването на допълнителни услуги Фаст и Флекси не е задължително условие за отпускането на кредита, тъй като „Профи кредит България” ЕООД одобрява и отпуска кредити и без такива услуги, а закупуването на допълнителни услуги е опционално, по избор на потребителя. В този смисъл се позовава на практика обективирана в решение № 215 от 02.07.2019 г, по гр.д.№ 1359/2018г. на PC Нови пазар, решение № 290 от 20.12.2019 г, по в. гр. д. №417/2019 г. на Окръжен съд - Шумен, решение № 692/24.04.2019 г. по гр. д. № 7466/2018г. на Русенски районен съд, районен съд Димитровград, решение № 260154 от 30.09.2021 г. по гр. д. № 87 / 2021 г., решение № 64 от 2

06.02.2023 г.на Районен съд - Дупница, v-ти състав по гражданско дело № 20221510101797 по описа за 2022 година. Според жалбоподателя прогласяването на нищожност на определени клаузи (в настоящия случай, касаещи допълнителни услуги), не следва да влече нищожност на целия договор, поради което предвид действителността на договора, не следват последиците на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК.

На следващо място излага оплакване за незаконосъобразност на решението в атакуваните части, че договора за потребителски кредит е недействителен, поради неспазване разпоредбата на чл. 11 ал. 1. т. 10 от ЗПК. Разпоредбите на чл. 11 ал.1 и чл. 22 от ЗПК регламентират по позитивен и негативен начин минимално необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, като за да е действителен договорът за кредит, същият следва да съдържа поне информацията по чл.11 ал.1 т.7-12 и т. 20 от ЗПК. Процесният ДПК №* съдържа тази информация, а твърденията в обратната посока са изцяло неоснователни.

Според жалбоподателя в ЗПК няма законово изискване в договора да бъде установяван или посочван механизъм, по който е изчислен този процент, няма законово изискване конкретно да бъдат посочвани какви други разходи, освен възнаградителната лихва, за включени в ГПР и е недопустимо да се дописват императивни правила и на базата на тях да се черпят допълнително основания за нищожност на процесния договор за кредит. Изискване, касаещо ГПР се съдържа в нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Договорът е съглашение, което изисква съвпадането на две противоположни по посока и съвпадащи по съдържание волеизявления. Той е сключен след постигане на съгласие на насрещните волеизявления на страните по основните му елементи. Към това общо разбиране за договора, ЗПК наслагва допълнително съдържание с оглед защита интереса на икономически слабата страна. Поради това според жалбоподателя сключеният договор за потребителски кредит с ответника напълно отговаря на законовите изисквания и съдържа всички изискуеми реквизити на ЗПК относно съдържанието на договора за потребителски кредит. Към момента на подписване на процесния договор за потребителски кредит от страна на ответника всички полета са попълнени, в това число и параметрите на кредита, включително и данните за закупения пакет допълнителни услуги. В процесния договор ясно е посочена методиката на формирания годишен процент на разходите. Подобно изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент - арг. чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК, като в случая е спазена и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК, а именно, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая страните са уговорили глобален фиксиран размера на годишния лихвен процент. В договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми от длъжника. В този смисъл изводът за недействителността на процесния договор за кредит на това основание е неправилен. Изразява несъгласие с приетото от съда, че дължимото възнаграждение за допълнителни услуги следва да е включено в ГПР, че е налице разминаване между посочения ГПР и действителния такъв. Счита,че общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР, включват разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива допълнителни 3 услуги е задължително условие за сключването на договора за кредит по аргумент от §1 т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК. Допълнителните услуги, описани в исковата молба, са предвидени като възможност и не са задължително условие за отпускане на потребителския кредит, поради което не следва да попадат в обхвата на понятието за общи разходи по кредита съобразно легалната дефиниция по §1 т.1 от ДР на ЗПК. Счита още, че разходите на потребителя за въпросните допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция по §1 т.1 от ДР на ЗПК, съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР. Т.е. дължимото по процесиите допълнителни услуги възнаграждение се дължи от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит, респективно не следва да се включва при изчисляването на ГПР, а това, че не са отразени в ГПР не съставлява нарушение на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК и не обуславя нищожност на договора за кредит. В подкрепа на изложеното сочи практика на съдилища обективирана в решение № 309126 от 09.01.2018 г., постановено по НАХД № 19243/2018 г. по описа на СРС, 95-ти състав, потвърдено с решение № 6308/01.11.2018 г., постановено по адм. дело № 5771/2018 г., по описа на Административен съд-София град, VII к.с.,съгласно които в обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора за кредит по аргумент от §1, т.1 от ДР на ЗПК. Допълнителните услуги по кредита са заявени като възможност, на базата на които кредитополучателят да се ползва с преференции, но не са задължително условие за отпускане на потребителския кредит, поради което същите не попадат под дефиницията на §1, т.1 от ДР на ЗПК. Съгласно чл. 19 ал.З, т.2 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга и в този смисъл разходите за предоставен допълнителен пакет не се включват в ГПР. Няма нарушение и на чл. 19 ал.4 ЗПК, доколкото размерът на ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Разходите на потребителя за въпросните допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита, съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР. Според жалбоподателя дали предвидените в договора допълнителни услуги следва да бъдат включени в ГПР е въпрос относим към действителността на тази клауза, а не договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, съгласно която вземанията, които следва да се включат в ГПР, но не са включени и с тях ГПР е над 50 % са недействителни. Съгласно чл. 19 ал. 6 от ЗПК при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са били обявени за нищожно по чл. 5 надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания. В ЗПК изчерпателно са изброени основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите не могат да се заменят и тълкуват разширително. Не са налице нарушения на законодателството в областта на потребителското кредитиране, тъй като за кредитора е налице законовоустановена възможност да предлага допълнителни 4 услуги, че поради характера им те са извадени от годишния процент на разходите по кредита, както и че споразумението между страните е сключено по искане на клиента, направено при информиран избор от негова страна. Налице е клауза, която НЕ се прилага автоматично за всички сключени от дружеството договори и относно всички негови контрахенти, а само по отношение на тези, които изрично са изразили желание и договорили конкретни условия. В този смисъл се позовава на практика на съдилищата обективирана в решение от 20.02.2019г. по гр. дело № 5972/2018г. по описа на PC Русе; решение № 124/18.12.2018г. по гр. дело № 219/2018г. по описа на PC Гълъбово; решение № 96/22.03.2019г. по гр. дело № 1270/2018г. по описа на PC Нова Загора; решение №135/29.03.2019 г. по гр.д. № 564/2018 г. по описа на PC Асеновград; решение № 30/28.02.2019г. по гр.д. 638/2018 г. по описа на PC Гълъбово, решение № 40/29.03.2019г. по гр.д. 147/2018 г. по описа на PC Крумовград; решение № 94/15.04.2019г. по гр.д. № 1017/2018г. по описа на PC Провадия. Предоставянето на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит е легално уредено и в разпоредбата на чл. 10а ал. 1 от ЗПК. Правилото на чл.10 а ал. 4 от ЗПК поставя условието видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит (което е сторено със сключваните споразумения за допълнителни услуги). Чл.10а ал. 2 и ал. 3 от ЗПК изрично постановяват, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, само ако са свързани с усвояването и управлението на кредита, а процесиите допълнителни услуги не са, по изложените по погоре съображения, както и че не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие (което условие също е спазено). По аргумент от посочените правила, явно кредитодателите могат да предоставят допълнителни услуги срещу възнаграждение, стига да отговарят на условията да не са свързани с усвояването или управлението на кредита и за всяка допълнителна услуга да се заплаща само веднъж.