Решение № 1498 от 24.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1498 гр. София, 23.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Темислав М. Димитров

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно гражданско дело № 20221100509469 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20027054/04.04.2022 г., постановено по гр. д. № 57397/2018 г. по описа на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 52 състав, е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу И. Н. П. обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.

200, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 100, ал. 2 ЗС, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2 603,69 лева – стойността на потребената топлинна енергия (ТЕ) през периода от 01.05.2011 г. до 30.04.2013 г. в имот с абонатен номер 253027, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 19.08.2014 г., до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 410,38 лева – обезщетение за забава върху главницата за ТЕ за периода от 30.06.2011 г. до 31.07.2014 г., за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.08.2014 г. по ЧГД № 45360 по описа за 2014 г. на СРС, 52 състав. С посоченото решение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 604,15 лева – разноски по делото.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Т.“ ООД.

Срещу първоинстанционното съдебно решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е постъпила въззивна жалба от ответника И. Н. П., чрез адвокат А. М., САК. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение.

Навеждат се твърдения, че макар ответникът да е придобил право на собственост върху процесния недвижим имот въз основа на Нотариален акт № 180, том II, рег. № 11224, дело № 289/2002 г. на нотариус И. Д., същият не е упражнявал фактическа власт върху него, респ. не е ползвал доставената до него ТЕ, до дата 14.08.2013 г., когато е бил извършен официален въвод във владение на имота. Твърди се, че ответникът е бил обективно възпрепятстван да ползва имота поради възникнал съдебен спор досежно правото на собственост върху него, във връзка с който било инициирано гр. д. № 13769/2010 г. по описа на СГС, 10 състав.

Производството по посоченото дело било приключило с решение от 28.02.2012 г., с което трето неучастващо по делото лице било осъдено да предаде владението върху апартамент № 1

60 на И. Н. П.. При осъществен инстанционен контрол било постановено Решение 542/21.03.2013 г. по в. гр. д. № 4455/2012 г. по описа на САС, с което било признато за установено, че И. Н. П. е собственик на апартамент № 60, находящ се в гр. София, ж. к.

****. Решението на САС влязло в сила на 09.05.2013 г., като въззивникът поддържа, че считано от тази дата той следва да се счита за безспорен собственик на топлоснабдения недвижим имот. Видно от представения по делото протокол за въвод във владение от 14.08.2013 г. било кои лица фактически са ползвали апартамента и потребявали доставената до него ТЕ, респ. спрямо кого ищецът е следвало да насочи исковите си претенции. С въззивната жалба се релевира възражение за погасителна давност досежно част от претендираните суми. Прави се искане за допускане на съдебно – техническа експертиза /СТЕ/, която да установи реалното потребление на ТЕ в процесния имот в периода 01.05.2011 г. – 30.04.2013 г. По изложените съображения се моли за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго решение, с което предявените искове да се отхвърлят като неоснователни.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – „Топлофикация София“ ЕАД. С молба от 13.03.2023 г. същата оспорва депозираната жалба и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Претендира разноски за настоящата инстанция за юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендираното от въззивника адвокатско възнаграждение.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпило становище по жалбата от третото лице – помагач – „Т.“ ООД.

С определение № 13221/21.12.2022 г., постановено по реда на чл. 267 ГПК, въззивният съд е оставил без уважение доказателственото искане на въззивника за назначаване на СТЕ с оглед процесуалното поведение на последния, който пред районната инстанция изрично признал претенциите по размер и същевременно неоспорил приетата пред СРС СТЕ.

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата за установена от районния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от Софийски районен съд фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не се констатират допуснати от Софийски районен съд нарушения на императивни материалноправни или процесуалноправни норми при неговото постановяване.

Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с конкретно релевираните доводи във въззивната жалба следва да се добави следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване 2 следните кумулативни предпоставки на предявените претенции: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т. е. наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.

Между страните по делото на етапа на въззивното производство /с оглед изричното възражение на ответната страна, обективирано във въззивната жалба/ е налице спор относно обстоятелството, свързано с установяване качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди. Ето защо, въззивният съд е надлежно сезиран и дължи произнасяне по този спорен факт от значение за решаване на делото /чл. 153 ГПК/.

Договорът за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия - арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите - арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Съгласно §1, т. 13 от ДР на Закона на енергетиката и енергийната ефективност – ЗЕЕЕ /действал за периода от 1999 г. до м.03.2004 г./, "потребител" е физическо и юридическо лице, което получава топлинна енергия от енергийното предприятие и я използва за собствени нужди. Нормата на чл. 106а от ЗЕЕЕ (отм.) предвижда продажбата на топлинна енергия за битови нужди да се извършва при публично оповестени общи условия, като писмена форма се предвижда само за допълнителни споразумения, установяващи конкретните уговорки с абоната, различни от тези в общите условия. А според нормата на чл. 106а, ал.3 ЗЕЕЕ след изтичане на едномесечния срок от публикуването на общите условия, те влизат в сила и без изричното им приемане от купувача. Установяването на факта на доставяне на топлинна енергия в един обект /какъвто безспорно е настоящия случай – така заключението на СТЕ/ не е достатъчно /при наличие на изрично оспорване на това обстоятелство/ да се приеме, че ползвател на тази енергия е именно соченото от ищцовото дружество лице. Необходимо е да се установи качеството му на ползвател на топлоенергията, т.е. да се установи титулярството в правото на собственост на ответника върху отопляемия имот, респективно качеството му на вещен ползвател на същия.

Според действащата от 05.03.2004 г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 ЗЕ (отм.), но действаща през релевантния период, "потребител на енергия или природен газ за битови нужди" е физическо лице – собственик или титуляр на вещното право на ползване на имот,което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.