Решение № 3191 от 27.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3191 гр. София, 27.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Д.а

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Т. като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело № 20231100510310 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 20089887 от 07.05.2023 г., постановено по гр. д. № 27115/2018 г. на Софийски районен съд, 161-ви състав, ответникът А. Л. Д. е осъден да заплати на В. И. Б.-Т. на основание чл. 45 ЗЗД сумата от 2000 лв. със законната лихва от 26.04.2018 г. до окончателното й плащане – обезщетение за неимуществени вреди от извършен на 14.11.2013 г. в гр. София от ответната страна деликт – нанесен побой посредством удари с юмруци и ритници по тялото и бъбреците, скачане по гърба, разкъсване на ухото, като искът е отхвърлен за сумата от 18000 лв. (над уважената част от 2000 лв. до пълния му предявен размер от 20000 лв.).

С решението е разпределена и отговорността за разноски между страните като на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 89 лв.

В законоустановения срок срещу решението в частта, с която предявеният иск е уважен, е постъпила въззивна жалба от ответника А. Д., подадена чрез адв. С., в която са изложени съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Застъпена е теза, че в случая не е доказано противоправно поведение от страна на ответника, тъй като районният съд не е направил правилна оценка на събрания по делото доказателствен материал. Според въззивника, доколкото нито един от 1 разпитаните по делото свидетели не е бил пряк очевидец на твърдения от ищцата конфликт, то техните показания са негодни да установят извършеното деяние. На първо място намира, че не може по категоричен и безусловен начин да се приеме, че нараняванията на ищцата са настъпили по твърдения от нея начин, тъй като свидетелката П. възпроизвежда твърдения на ищцата, а не собствени възприятия. Счита, че твърденията на ищцата не се подкрепят и от представеното медицинско удостоверение, тъй като същото е издадено въз основа на преглед, направен на следващия ден и липсвали данни къде и кога е била обработена раната на ухото й. Посочва още, че въпросното медицинско удостоверение не може по категоричен начин да обоснове заключение, че констатираните увреждания са получени вследствие на твърдения акт, нито да докаже авторството на ответника.

Намира още, че неправилно съдът е кредитирал безкритично показанията на свидетелките Т. и М., тъй като в същите се съдържат вътрешни противоречия, които поставят под съмнение тяхната доказателствена стойност.

Изложено е още, че по делото не е представена епикриза или друг документ за извършването на хирургиеска обработка в болница „Пирогов“, като съществуването на подобен преглед не било посочено нито в исковата молба, нито в производството по Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН).

Въззивникът се позовава и на извършено процесуално нарушение от страна на районния съд, изразяващо се в това, че свидетелката Т. не е била отстранена от залата по време на разпита на вещото лице, което довело до това, че в показанията си тя възпроизвела чутото от него. Поради изложените съображения намира, че показанията на свидетелката Т. не следва да се кредитират.

Счита, че противоречиви са и показанията на свидетелката М., както и, че присъствието й по време на процесния инцидент не се потвърждава от никакви обективни факти. Не ставало ясно и коя от двете свидетелки е закарала ищцата до болница „Пирогов“, доколкото и двете свидетелствали, че са сторили това.

В допълнение се сочи още, че районният съдия не е обсъдил доказателства, които поставят под съмнение твърденията на ищцата и които по недвусмислен начин разколебават извода, че именно ответникът е автор на твърдяното деяние. В тази връзка се позовава на свидетелските показания на Д.М., която отивайки в офиса на следващия ден, не била забелязала следи от скандал и побой, а няколко дни по-късно при срещата й с ищцата, не забелязала следи от побой по лицето й. Намира, че последното се потвърждавало и от свидетелските показания на свидетелката С.. В заключение посочва, че въпреки че тези свидетелски показания поставят под обосновано съмнение авторството на деянието, те не са обсъдени и ценени заедно с другите доказателства от страна на районния съд.

Поради изложените съображения е отправена молба до настоящата инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на такова, с което исковата претенция да бъде отхвърлена в цялост.

2

В законоустановения срок от насрещната страна В. Б. – Т. е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден чрез адв. Л. Б., с който е взето становище за неоснователност на същата. Според въззиваемата първоинстанционният съд правилно е оценил свидетелските показания и макар същите да не са възприели пряко акта на физическо насилие, те безспорно са възприели непосредствено и веднага след извършването му последиците от нанесения побой над ищцата. Намира за невярно твърдението на въззивника, че е налице разминаване в свидетелските показания, които да обосновават извод, различен от този, залегнал в основата на съдебното решение. В тази връзка посочва, че не може да се иска от свидетелката Т. да има медицинско образование и преценка за това как следва да бъде обработена раната на ищцата и практически няма значение за делото дали същата е заявила, че са й напраВ. шевове или че раната е била залепена.

Намира за неоснователно и твърдението, че по делото липсва документ, който да удостоверява извършените манипулации в болница „Пирогов“, доколкото това касае единствено процедури по възстановяване на телесната цялост, а в производството безспорно се доказало, че е било налице нараняване на ищцата. Застъпено е становище и за неоснователност на твърдението, че свидетелката Т. е присъствала в залата по време на разпита на вещото лице.

Намира още, че различията в изложените от свидетелите фактическа обстановка могат да бъдат обяснени с изминалия дълъг период от време от инцидента до разпита им. Счита, че правилно районният съд не е обсъдил доказателствата, които поставят под съмнение твърденията на ищцата, доколкото свидетелката М. дава показания за състоянието и подредеността на офиса и физическото състояние на ищцата няколко дни след извършеното насилие. В тази връзка посочва, че е нормално за това време офисът да бъде подреден, а естеството на нараняване в областта на слепоочието, зад ухото и на челото да не бъдат видими, предвид грима и прическата на ищцата.

Ето защо е отправена молба до въззивния съд за оставяне на въззивната жалба без уважение и потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението в частта, с която исковата претенция е отхвърлена за горницата над 2000 лв. до пълния предявен размер не се обжалва и е влязло в сила, поради което не е предмет на разглеждане в настоящото въззивно производство. При извършена проверка по реда на чл.

269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че решението е валидно, а в обжалваната част е и допустимо.

Според настоящия съдебен състав в обжалваната част решението е и 3 правилно поради следните съображения:

Ищцата твърди, че на 14.11.2013 г. момичета, които работили в склада й се обадили, че бившият й съпруг (ответник по делото) изнася стоки в големи количества, поради което отишла към офиса, където се намирали свидетелките М., С. и трето за делото лице – Ц.Б.. Твърди, че в момента, в който пристигнала в помещението около 17,30 – 18,00 ч. ответникът я хванал за косата, съборил я и започнал да я рита по главата и тялото. Момичетата гледали, а той ги изгонил. След това последвал побой, изразяващ се в удари с юмруци и ритници по главата и тялото, който продължил около един час и 30 минути. По време на случващото се ищцата успяла да позвъни на спешен номер 112 и да остави телефона отворен, за да засекат телефонния й номер.

След около час и половина дошли полицаи от 06 Районно управление, които прескочили през прозореца и отворили вратата на балкона, за да влязат в помещението, тъй като ответникът бил загасил осветлението и се опитал да се скрие. С полицейските служители била и свидетелката Й. Т. – приятелка на ищцата. Вследствие на инцидента ищцата преживяла силна уплаха, безсъние, невроза и постоянен страх за отключване на онкологичното й заболяване.

Настоящата въззивна инстанция намира, че първоинстанционното решение е постановено при правилно изяснена фактическа обстановка.

Настоящият съдебен състав се солидализира с изводите на районния съд, че по делото са налице множество косвени доказателства за това, че ответникът е извършил противоправно деяние спрямо ищцата, изразяващо се в разстройство на здравето й, чрез нанасяне на побой.

От свидетелските показания на свидетелката М. – бивша служителка в дружеството на страните, се установява, че ищцата е посетила офиса, находящ се на ул. „Люлин планина“ № 33, където се намирали ответника, свидетелката и колежките й С., Д. и Ц.. Между страните по делото е избухнал конфликт, което накарало служителите да напуснат помещението. До момента на напускането, физическо насилие между страните не е имало. От свидетелските показания на Д. П. се установява, че на датата на процесния конфликт – 14.11.2013 г., ищцата я е потърсила по телефона заявявайки й, че е била удряна от ответника по главата и гърдите, заплашвайки живота й. Двете са се срещнали на следващия ден, като свидетелката забелязала травми по главата и лицето й. От показанията на свидетелката М. се установява, че с ищцата са имали среща. Разбирайки от секретарката на ищцата, че в офиса на ул. „Люлин планина“ 33 „става нещо страшно“, се отправила към мястото, като влизайки видяла ищцата с кръв по главата и травма на ухото. Към този момент в помещението са били пристигнали и полицейски служители.

От показанията на свидетелката Т. се установява, че тя е разбрала за конфликта от служителка във фризьорски салон, която я уведомила, че в офиса, находящ се на ул. „Люлин планина“ № 33 е извикана полиция вследствие на възникнал между страните конфликт. Отивайки на място, тя видяла ищцата, която била с кръв по главата, изглеждала уплашена и стресирана, с видими следи от побой. Не е видяла извършването на противоправни действия от страна на ответника, тъй като към момента на идването й е заварила и полицейски служители в помещението.

Действително нито една от разпитаните свидетелки не е била пряк 4 очевидец на настъпилия между страните конфликт. Това обаче не означава, че техните показания за негодни да установят извършеното деяние. В решение № 226/12.07.2011 г. по гр. дело № 921/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, е прието следното: Пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство.

Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 188 ГПК от 1951 г. (отм.) и съответно – чл. 235 и чл. 12 ГПК от 2007 г.