Решение № 4474 от 11.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4474 гр. София, 11.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора И. при участието на секретаря Юлия С. Д.а Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20211100509127 по описа за 2021 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №20078203 от 25.03.2021г., постановено по гр.дело №66220/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 168-ми състав, е осъден "М.Ц.А.Е." АД, с ЕИК *******, да заплати на Й. П. Й., с ЕГН **********, на основание чл.128, т.2 КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 15039.81 лв., представляваща нетно трудово възнаграждение за месец април 2019г., сумата от 701.86 лв., обезщетение за забава върху трудовото възнаграждение за месец април 2019г. за периода 31.05.2019г. до 18.11.2019г., сумата от 15039.81 лв., представляваща нетно трудово възнаграждение за месец май 2019г., сумата от 584.88 лв., обезщетение за забава върху трудовото възнаграждение за месец май 2019г. за периода 28.06.2019г. до 18.11.2019г., сумата от 15127.05 лв., представляваща нетно трудово възнаграждение за месец юни 2019г., сумата от 453.81 лв., обезщетение за забава върху трудовото възнаграждение за месец юни 2019г. за периода 31.07.2019г. до 18.11.2019г., сумата от 2997.31 лв., представляваща нетно трудово възнаграждение за месец юли 2019г., сумата от 64.94 лв., обезщетение за забава върху трудовото възнаграждение за месец юли 2019г. за периода 30.08.2019г. до 18.11.2019г. , ведно със законната лихва върху главниците , считано от датата на предявяване на исковата молба – 18.11.2019г. до окончателното им изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 Г П К сумата от 3200.00 лв., сторени по делото разноски. С решението е осъден "М.Ц.А.Е." АД, с ЕИК *******, да заплати по сметка на Софийски районен съд, на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата 2000.38 лв., държавни такси за производството и сумата 1400.00 лв., депозити за вещи лица. С решението е допуснато на основание 1 чл.242, ал.1 ГПК предварително изпълнение на решението в частта относно присъдените суми за трудови възнаграждения.

Постъпила е въззивна жалба от ответника - "М.Ц.А.Е." АД, с ЕИК *******, чрез пълномощник адв.П. Ц., с която се обжалва решение №20078203 от 25.03.2021г., постановено по гр.дело №66220/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 168-ми състав, с което са уважени предявените искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД, както и са присъдени в тежест на ответника разноски. Инвокирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено в противоречие на материалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че от събраните по делото доказателства се установява факта, че през исковия период ищецът е полагал труд и е изпълнявал трудовите си задължения, съгласно длъжностната характеристика за длъжността „лекар пластично възстановителна и естетична хирургия“, на която е бил назначен. Твърди се, че по делото ищецът не е ангажирал убедителни доказателства, че е изпълнявал трудовите си задължения през исковия период – сочи се, че представените от ищеца 4 броя работни графици за процесните периоди съдържат невярна информация относно броя на отработените часове от ищеца и не съответстват на представените по делото от трето неучастващо лице – Дирекция „Инспекция по труда“-София във връзка със сигнал от ищеца от 25.07.2019г. работни графици . В тази връзка се излага, че по делото е останал недоказан факта, че през исковия период ищецът е полагал труд във вида и обема, договорен в сключения между страните трудов договор. Твърди се, че претендираните от ищеца трудови възнаграждения за м.04., м.05, м.06. и м.07.2019г. не са заплатени, тъй като през периода на предизвестието служителят не е спазвал определеното работно време, съгласно уговореното в трудовия договор и не е извършвал дейности, присъщи за изпълняваната от него длъжност, съгласно длъжностната характеристика, както и е допуснал нарушение на утвърдения медицински стандарт „Пластичновъзстановителна и естетична хирургия“. Излага се още, че неправилно първостепенният съд, за да обоснове извода, че ищецът е престирал на работодателя работна сила по сключения трудов договор, е кредитирал показанията на разпитаната по делото свидетелка К., а не е дал вяра на показанията на свидетеля Д.. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК за сторените разноски пред двете съдебни инстанции. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност досежно претендираните от въззиваемата страна разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Въззиваемата страна – ищец в първоинстанционното производство - Й. П. Й., с ЕГН **********, чрез пълномощник адв.А. И., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че при постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд се е съобразил и анализирал релевантните за спора факти и доказателства, приложил е правилно материалния и процесуалния закон, като е обосновал законосъобразен извод, че през исковия период ищецът е изпълнявал своите задължения, функции и отговорности добросъвестно, точно, стриктно и отговорно, което е послужило като основание за уважаване на предявените искови претенции. Поддържа се още, че правилно първоинстанционният съд е оставил без уважение възражението за прихващане като е приел, че за ответника няма възникнало вземане спрямо ищеца, с което да направи 2 съдебна компенсация. Допълнителни аргументи в горния смисъл са изложени и в писмена защита. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, направени пред настоящата инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК за сторените разноски пред въззивната инстанция. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност досежно претендираните от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Предявени са от Й. П. Й., с ЕГН **********, срещу "М.Ц.А.Е." АД, с ЕИК *******, при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

В случая не е спорно между страните и от доказателствата по делото се установява, че са обвързани от трудово правоотношение на основание сключен между тях трудов договор №4/26.02.2018г., съгласно който ищецът се задължава да постъпи на работа на 01.03.2018г. в "М.Ц.А.Е." АД и да изпълнява длъжността "лекар пластично възстановителна и естетична хирургия", с уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 16155 лв., което работодателят поема задължението да изплаща ежемесечно със срок до последния работен ден на месеца, следващ месеца за който се отнася /чл.1 от договора/. Безспорно е още между страните, че на 08.04.2019г. ищецът е депозирал молба до работодателя, с която е отправил 90дневно предизвестие за прекратяване на трудовото му правоотношение, както и че работодателят е издал заповед №3/05.07.2019г. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.326, ал.1 КТ, считано от 08.07.2019г..

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД . При 3 правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност на предявените искове и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/.

Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

По исковете с правно основание чл.128, т.2 от КТ:

В нормата на чл.128 КТ е установено по императивен начин основното задължение на работодателя да изплаща на работника (служителя) уговореното в трудовия договор възнаграждение като насрещна престация за предоставената и използвана работна сила на служителя. При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника (служителя) е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение действително е било уговорено с работодателя, както и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.

В конкретната хипотеза правилно и в съответствие със събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че за исковия период от време – 01.04.2019г. до 05.07.2019г., между страните е съществувало трудово правоотношение като ищецът е престирал на ответника работната си сила, изпълнявайки длъжността "лекар пластично възстановителна и естетична хирургия", с уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 16155 лв..

В случая спорният по делото въпрос, пренесен и във въззивното производство, е дали се дължат на ищеца трудовите възнаграждения за исковия период, доколкото ответникът навежда възражения, че ищецът не е престирал труд през процесния период.

В константната практика на ВКС се приема, че трудовият договор е особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него - от страна на работника/служителя - предоставяне на работодателя на работната си сила, а от страна на работодателя - заплащане на трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила /в този смисъл решение №171 от 10.07.2013г., постановено по гр.д.№ 843/2012г. по описа на ВКС, IV Г.О., Г .К., постановено по реда на чл.290 ГПК/. Работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно, съобразно предвиденото в чл.124 и чл.125 КТ, като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение за извършената работа /чл.128 от КТ/. При непрестиране на работната сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника/служителя, а именно: при неизпълнение на трудовите норми /чл.266, ал.1 КТ/, при престой и производствена необходимост /чл.267 КТ/, при производство на некачествена продукция /чл.268, ал.3 КТ/. На следващо място въззивният съд намира да посочи, че лошото изпълнение на трудовите 4 задължения от работника, или непълното им изпълнение -изпълнение само на част от задълженията, включени в трудовата функция на работника, няма за последица недължимост на уговореното между страните трудово възнаграждение. Трудово възнаграждение се дължи в уговорения размер, като за работодателя е налице правната възможност да ангажира във връзка с неточното изпълнение на трудовия договор от работника дисциплинарната отговорност на последния, включително като го уволни дисциплинарно.