Решение № 86 от 14.05.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 86 гр. Пловдив, 14.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Галина Гр. Арнаудова

Членове:

Мария П. Петрова

Румяна Ив. Панайотова-Станчева при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева като разгледа докладваното от Галина Гр. Арнаудова Въззивно гражданско дело № 20245000500112 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Подадена е въззивна жалба от „Е.л. ул.***************“, Република Турция чрез процесуалния си представител адвокат И. Ч. против решение № 181/06.12.2023 г., постановено по гр.д. № 109/2023 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд, в частта, в която е отхвърлен предявеният от него против Н. с. на * * иск за солидарното му осъждане заедно с О - Х. да му заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 46 693 лв., както и в частта, в която е осъден да заплати на Н. с. на * * разноски в размер на 540 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение. Жалбоподателят твърди, че решението в тази част е неправилно по изложените във въззивната жалба съображения, поради което моли съда да го отмени в тази част и да постанови друго, с което да осъди Н. с. на * * солидарно с О - Х. да му заплати претендираното обезщетение за имуществени вреди. Моли да бъдат осъдени солидарно ответниците да му заплатят направените по делото разноски, в т.ч. за въззивната инстанция.

1

Постъпила е въззивна жалба и от О - Х. против същото решение в частта, в която той е осъден да заплати на „Е.л. ул.***************“, Република Турция сумата 46 693 лв. на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.06.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за имуществени вреди от нарушаване правото на Европейския съюз от прилагане разпоредбата на чл. 242, ал. 8 от НК при одобряване на споразумение по н.о.х.д. № 261/2020 г. по описа на О - Х., в резултат на което е конфискувана товарна композиция, собственост на ищцовото дружество.

Жалбоподателят твърди, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, за което излага подробни съображения, като моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан.

Алтернативно прави искане, ако съдът приеме, че вторият ответник Н. с. на * * е солидарно отговорен с О - Х. за обезщетяване на причинените вреди на ищцовото дружество, да измени обжалваното решение и постанови солидарното осъждане на двамата ответници.

Въззиваемият Н. с. на * * счита, че решението в частта, в която съдът е отхвърлил иска, предявен против него, е правилно и обосновано и не са налице предпоставки за неговата отмяна в тази част, поради което моли съда да потвърди решението в посочената част. Претендира юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Контролиращата страна П. на **** в качеството й на страна по чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ счита, че жалбите са неоснователни и моли съда да ги остави без уважение и да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Съдът намира, че жалбите са подадени в срок против подлежащ на обжалване съдебен акт от лица, имащи право на жалба, изпълнени са и останалите законови изисквания по отношение на тях и същите като 2

ДОПУСТИМИ следва да бъдат разгледани по същество.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявените от „Е.л. ул.***************“, Република Турция против О - Х. и Н. на Р. обективно и субективно съединени искове по чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ във вр. с чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз и по чл. 86 от ЗЗД. Ищецът твърди, че има статут на акционерно дружество според правото на Република България, като с определение № 22/22.06.2020 г. по н.о.х.д. № 261/2020 г. по описа на Окръжен съд - Хасково е одобрено на основание чл. 381, ал. 1 от НПК постигнатото между Окръжна прокуратура - Хасково и обвиняемия М. П. споразумение за решаване на наказателно производство по ДП № 11/2020 г. по описа на ТО „М. Ю. м.“, представляващо преписка вх. № 280/2020 г. по описа на ОП – Хасково, с което е отнето в полза на Държавата на основание чл. 242, ал. 8 от НК превозното средство, използвано за извършване на престъплението „квалифицирана контрабанда“, т.е. собствената на ищеца товарна композиция, включваща товарен автомобил - влекач, марка „Р.“ с рег.

№ ** ** *** и прикаченото към него полуремарке, марка „Ф.“ с рег. № ** * ****, чиято пазарна цена според заключението на назначената в досъдебното производство автотехническа и оценъчна експертиза, е 46 955,66 лв. В исковата молба се твърди също, че с решение от 14.02.2021 г. по дело С393/19 Съдът на Европейския съюз приел, че чл. 2, § 1 от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления във вр. с чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява конфискация на средство, използвано за извършване на престъпление „квалифицирана контрабанда“, когато това средство принадлежи на трето добросъвестно лице и че чл. 4 от Рамковото решение 2005/2012, във връзка с чл. 47 от Хартата на основните права трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява в наказателно производство да се конфискува имущество, принадлежащо на лице, различно от извършителя на престъплението, без това лице да разполага с ефективни правни средства за защита. Доколкото според ищеца решенията на СЕС по тълкуване на правото на Европейския съюз и преюдициалните заключения на Съда имат обратно действие, посочените актове следва да се прилагат и за възникнали по-рано правоотношения и тълкуваната разпоредба следва да се разбира в посочения 3 смисъл и за тях, като Окръжен съд - Хасково като единствена и последна съдебна инстанция при разглеждането и решаването на делото на М. П. е допуснал съществено нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в приложение на нормата на чл. 242, ал. 8 от НК, която противоречи на чл. 2, § 1 от Рамково решение 2005/2012/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. във вр. с чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както и на чл. 4 от Рамково решение 2005/2012 във вр. с чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, отнемайки в полза на Държавата на основание чл. 242 от НК моторно превозно средство, което не е било собственост на обвиняемия М. П., а на ищцовото дружество в качеството му на трето добросъвестно лице, неразполагащо с ефективни правни средства за защита в наказателното производство, водено срещу извършителя на престъплението, и по този начин е причинил на ищеца имуществени вреди, изразяващи се в намаление на имущественото му състояние и в лишаването му от възможността да се разпорежда с притежаваната от него вещ, като тези вреди следва да се остойностяват съобразно пазарната стойност на имуществото. Ищецът счита, че вторият ответник - Н. на Р. също е допринесъл за причинената му имуществена вреда, тъй като след датата на приемането на България като член на Европейския съюз не е отменил противоречащата на правото на Съюза норма на чл. 242, ал.

8 от НК, като вредата е пряка и непосредствена последица от поддържането от страна на Н. с. в законодателството на Република България на противоречаща на правото на Европейския съюз правна норма и от прилагането на тази норма от О - Х., поради което двамата ответници следва да носят солидарна отговорност спрямо него. Счита, че предвидената в българския процесуален закон /чл. 111, ал. 2 от НПК/ възможност не представлява достатъчна процесуална гаранция за ефективно упражняване на правата на третото за наказателното производство лице, като такава гаранция не дава и разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК, тъй като третото лице няма право да инициира производство по този ред, а това зависи от волята на главния прокурор. Предвид изложеното ищецът моли съда да постанови решение, с което да осъди двамата ответници солидарно да му заплатят обезщетение за причинените му имуществени вреди от нарушение правото на Европейския съюз при одобряване на посоченото споразумение и липсата на отмяна на правната норма в НК, която противоречи на съюзното право, в 4 размер на 46 955,66 лв., представляващи пазарната стойност на отнетата в полза на Държавата товарна композиция, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на одобряване на споразувението 29.06.2020 г. до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

Ответникът О - Х. счита, че исковете са допустими, но са неоснователни и недоказани и моли съда да ги отхвърли. Твърди, че не е налице достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз по смисъла на чл. 2в от ЗОДОВ, че това нарушение не е явно според практиката на Съда на Европейския съюз, че не е установено, че ищецът е трето добросъвестно лице, което не е знаело и не е могло да знае, че имуществото му се използва за извършване на престъпление, а е можело да упражни правото си на защита по реда на чл. 111, ал. 2 от НПК, както и че твърдените от ищеца имуществени вреди не са доказани, тъй като те не следва да се остойностяват с пазарната оценка на вещта, извършена в досъдебното производство, а като равностойност на настъпилите в търговската дейност на дружеството вреди според конкретната пазарна обстановка, като добросъвестността на третото лице не може да се презюмира предвид липсата на законова презумпция. Предвид неоснователността на главния иск счита, че е неоснователен и акцесорният иск за лихви върху вземането. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна.

Ответникът Н. на Р. намира главния иск за недопустим, тъй като националната ни уредба не предвижда възможност да бъде ангажирана отговорността на Н. с. във връзка с осъществяване на законодателната му дейност, а ЗОДОВ е неприложим по отношение на него, както и е неоснователен, а неоснователността на главния иск обуславя неоснователност на акцесорния такъв за лихви. Счита, че не е налице нито един от елементите на фактически състав на търсената извъндоговорна отговорност на Държавата по чл. 4, § 3 от ДЕС, а преюдициалните тълкувателни заключения на Съда на Европейския съюз имат обратно действие само по отношение на висящите правоотношения, но не и по отношение на правоотношения, по които е налице влязъл в сила съдебен акт. Твърди, че Директива 2014/42/ЕС на ЕП и Съвета от 3.04.2014 г. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в ЕС, е изменила и разширила разпоредбите, в т.ч. на цитираното от ищеца Рамково решение 2005/2012/ПВР на Съвета от 5

24.02.2005 г., а съгласно т. 10 от преамбюла на тази директива държавитечленки са свободни да предприемат процедури за конфискация, които са свързани с наказателно дело, водено пред компетентен съд. Прави възражение за изтекла погасителна давност на претендираната лихва.

Претендира разноски, в т.ч. на юрисконсултско възнаграждение.

Контролиращата страна по реда на чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ О. п. - К. счита, че искът по отношение на О - Х. е основателен, но е неоснователен по отношение на Н. на Р., тъй като вторият ответник не разполага със самостоятелна инициатива да направи законодателна промяна, а това обуславя отсъствие на причинно-следствена връзка между неговото поведение и претендираните вреди.

С обжалваното решение е осъден Окръжен съд - Хасково на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ във вр. с чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз да заплати на „Е.л. ул.***************“, Република Турция сумата 46 693 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.06.2020 г. до окончателното й изплащане, съставляваща обезщетение за причинени вреди от това, че съдът е одобрил споразумение в частта на конфискацията на имуществото му в противоречие с правото на Европейския съюз - чл. 2, § 1 от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления във вр. с чл.