Решение № 129 от 31.07.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 129 гр. София, 30.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове:

Васил Христакиев

Елена Арнаучкова като разгледа докладваното от Елена Арнаучкова Касационно търговско дело № 20238002900630 по описа за 2023 година и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника В. П. П. срещу решение № 158 от 08.11.2022г. по възз.гр.д.№ 148/2022г. на АС - Велико Търново в частите, с които е потвърдено решение № 4 от 06.01.2022г. по гр. д. № 465/2021г. на ОС - Плевен за признаване за установено, по предявения по реда на чл.422 ГПК иск на „Юробанк България“ АД, съществуването на оспореното вземане на „Юробанк България“ АД по отношение на В. П. П., за което са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 4052/2020г. на РС - Плевен, произтичащо от сключения от страните договор за потребителски кредит № FL.../30.11.2018г., за сумата 38 107.42лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на заявлението на 18.08.2020г. до окончателното изплащане, и за присъждане на разноски в тежест на касатора за първоинстанционното производство, както и в частта, с която са присъдени разноски в тежест на касатора за въззивното производство.

В касационната жалба са релевирани основанията за касационно 1 обжалване по т.2 на чл.281 ГПК – недопустимост и по т.3, предл.1 и 2 на чл.281 ГПК - неправилност, поради процесуална и материална незаконосъобразност. Преди всичко касаторът намира, че въззивният съд, констатирайки нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, е следвало да приеме, че договорът за потребителски кредит е унищожаем, а не нищожен, и да не присъжда чистата стойност на главницата, предвид сезирането му с иск на договорно основание, съответно не е заявена претенция на извъндоговорно основание, както и не е заявено искане от кредитора за връщане на даденото въз основа на унищожаемия или нищожен договор. На следващо място, касаторът намира, че въззивният съд не е следвало да присъжда законната лихва от подаване на заявлението, тъй като по този начин на кредитора е присъдена облага над 2 пъти по-голяма от тази, която би получил, ако беше спазил изискванията по ЗПК, съответно, че не е следвало да се прилага разпоредбата на чл.86 ЗЗД. Също така касаторът намира, че въззивният съд е следвало да приспадне от остатъка от главницата заплатените от него лихви, сумата 1059.42лв., определяема на база заключението на ССЕ. По всички тези съображения касаторът претендира за отмяна на решението в обжалваните части и за отхвърляне на иска, както и за присъждане на разноски за ДТ и адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за осъщественото безплатно процесуално представителство.

С писмен отговор ответникът по касация „Юробанк България“ АД оспорва основателността на касационната жалба. Претендира за присъждане на разноски.

С определение № 298/12.02.2024г. е допуснато касационно обжалване на решението в обжалваните части на основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК за преценка дали съответства на решение по дело С-565/12 на СЕС даденото от въззивния съд разрешение относно приложимостта на разпоредбата на чл.86 ЗЗД в хипотеза на признаване на договор за потребителски кредит за недействителен и прилагане на разпоредбата на чл.23 ЗПК.

В откритото съдебно заседание касаторът, чрез процесуалния си представител адв.Б. Л., поддържа касационната жалба, а насрещната страна „Юробанк България“ АД не се представлява.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.290 ГПК, след като прецени доводите на страните и данните по делото, 2 намира следното:

Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба на ответника срещу първоинстанционното решение, с което е изцяло уважен предявеният против него по реда на чл.422 ГПК иск за вземане на „Юробанк България“ АД, за което са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист, произтичащо от сключения между страните по делото договор за потребителски кредит от 30.11.2018г., за главница, договорна и мораторна лихва и такси, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК до окончателното изплащане.

По делото е установено и не е спорно следното: По силата на сключения от страните договор за потребителски кредит са поети задължения за предоставяне за възмездно ползване на сумата 40 000лв. срещу насрещно задължение за връщането й, заедно с договорна лихва, такси, комисионни, застраховка и други. Договорната лихва е променлива и е сбор от индекса Референтен лихвен процент и от фиксирана договорна надбавка от 3.8 %, като размерът й към момента на сключване на договора е 4.95 %, а ГПР, посочен само като обща величина в договора, е 6.9 % . Задължението на кредитополучателя е разсрочено, съгласно погасителен план, на 120 анюитетни месечни вноски, последната на 19.11.2028г., като месечната вноска включва главница, договорна лихва и застраховка. Кредитът е предоставен и усвоен, а ответникът е извършвал плащания по договора до 04.07.2019г., като е заплатил общо сумата 2952лв., от която главница - 1892.58лв. Погасени са с плащане вноските за периода 19.12.2018г.-19.06.2019г., която, последната, е погасена частично. Предсрочната изискуемост е настъпила на 16.03.2020г., след което банката се е снабдила със заповед за изпълнение и изпълнителен лист, но, тъй като е постъпило в срок възражение по чл.414 ГПК, е предявила иск по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуването на оспореното вземане.

Съставът на апелативния съд е счел, че при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Приел е, че бланкетното посочване в договора за потребителски кредит на крайния размер на ГПР – 6.90 % и общото посочване на взетите предвид допускания обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се образува годишният процент на разходите, и дали те 3 са в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК. Намерил е, че съдържанието на договора не е давало възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му, което обуславя недействителността му, на осн.чл.22 ЗПК. При прилагане на разпоредбата на чл.23 ЗПК въззивният съд е приел, че ответникът-потребител не дължи възнаградителни и мораторни лихви и такси, а дължи само остатъчната чиста стойност на главницата в размер на 38 107.42лв., но заедно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на заявлението на 18.08.2020г. до окончателното изплащане. Потвърдил е първоинстанционното решение в частта, с която са присъдени разноски по съразмерност в тежест на потребителя и е присъдил разноски в тежест на потребителя и за въззивното производство.

Настоящият състав не намира основание да приеме, че въззивното решение в обжалваната част е недопустимо. Присъждайки чистата стойност на кредита, на осн. чл.23 ГПК, след като е приел, че договора е изцяло недействителен, на осн. чл.22 ЗПК, в производството, образувано по иск на кредитора по реда на чл.422 ГПК за установяване на произтичащото от договора за потребителски кредит вземане, въззивният съд е съобразил формираната константна практика на ВКС (решение № 50174 от 26.10.2022г. по гр. д. № 3855/2021г., IV г.о., решение № 60186 от 28.11.2022г. по т. д. № 1023/2020г., I т.о., решение № 50259 от 12.01.2023г. по гр. д. № 3620/2021г., III г.о.)

По въпроса, обусловил допускането на обжалване:

Транспонирането в българското национално законодателство на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламента и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета е извършено(§ 2 ДР на ЗПК ) със Закона за потребителския кредит( обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010г., в сила от 12.05.2010г. ) Цитираното от касатора решение от 27 март 2014г. по дело С-565/12 на СЕС е постановено по преюдициално запитване на френски съд, отправено в рамките на производство между частноправни субекти, образувано по иск на кредитор, позоваващ се на незабавна/предсрочна изискуемост на кредита, поради преустановяване на изплащането на вноските от потребителя, и претендиращ за заплащане от потребителя цялата сума по договор за 4 потребителски кредит, заедно с ГПР и с годишно капитализиране на лихвите.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на чл.8 (относно преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, което при необходимост може да включва извършването на справка в съответната база данни) и чл.23 от Директива 2008/48/ЕО (предвиждащ, от една страна, че приетите в приложение на чл.8 от Директивата санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи, а, от друга страна, че държавите –членки вземат необходимите мерки за гарантираното прилагане на тези санкции).

Поставеният от запитващия съд въпрос е дали има реално възпиращ ефект предвидената в разпоредба на националния закон, имаща за цел да транспонира чл.23 от Директивата, санкция за кредитора, предвиждаща пълното изгубване на правото на лихви, при условие, че кредиторът се ползва по силата на закона от лихвите в размер на законоустановения лихвен процент.

В посоченото решение на СЕС са дадени принципни указания на съдилищата на държавите-членки при прилагането на предвидените санкции в националните им разпоредби, имащи за цел транспониране на Директива 2008/48/ЕО. Указано е, че, за да се прецени реално възпиращия ефект на санкцията, трябва да се сравнят, при обстоятелствата по делото, сумите, които кредиторът би получил като възнаграждение по кредита в хипотезата, в която изпълни преддоговорното задължение да оцени кредитоспособността на потребителя, като направи справка в съответната база данни, със сумите, които би получил, като се приложи санкцията за нарушение на това преддоговорно задължение. Посочено е, че, за да се определят тези суми, следва да се вземат предвид всички обстоятелства, по-специално всички последици, които могат да произтекат от констатацията за нарушаване на преддоговорното задължение на кредитора. Изяснено е, че, ако в края на сравнението се констатира, че прилагането на санкцията за изгубване на договорната лихва може да е в полза на кредитора, при положение, че сумите, които е изгубил, са по-малки от тези в резултат от прилагането на лихвите в размер на увеличения лихвен процент, това явно би означавало, че системата от санкции в главното производство не гарантира реално възпиращ ефект на наложената санкция. Прието е, че санкцията от изгубване на договорната лихва не може да се приеме най-общо за имаща реално възпиращ ефект, ако се констатира, че в резултат на сравнението и предвид всички релевантни 5 обстоятелства в случай на незабавна изискуемост на главницата по кредита, сумите, които кредиторът може да получи в резултат от прилагането на санкцията не са значително по-малки от тези, които би получил, ако беше спазил подобно задължение. Направен е извод, че, ако санкцията от изгубване на лихвата се окаже отслабена, дори чисто и просто нищожна, поради факта, че прилагането на увеличената лихва в законоустановеня размер може да компенсира действието на подобна санкция, това безспорно би означавало, че тя няма реално възпиращ характер. В посоченото решение на СЕС е изяснено и какви са правомощията на националната юрисдикция, сезирана със спор между частноправни субекти, когато констатира, че санкцията от изгубване на договорната лихва няма реално възпиращ характер по смисъла на чл.23 от Директива 2008/48 – в този случай националната юрисдикция е длъжна при прилагане на вътрешноправните разпоредби да вземе предвид нормите от националното право в тяхната цялост и във възможно най-голяма степен да ги тълкува предвид текста и целта на приложимата в областта директива, за да се стигне до решение, съответстващо на преследваната с нея цел.

Решение от 15 юни 2023г. по дело С-520/21 на СЕС е постановено по преюдициално запитване на полски съд, отправено в рамките на производство между частно-правни субекти, образувано по предявен иск от потребител против банка за заплащане на реализираната печалба от ползване на заплатените вноски по договор за ипотечен кредит, съдържащ според потребителя неравноправни клаузи за преизчисляване, правещи го изцяло недействителен, ведно със законната лихва. В писмения отговор банката е възразила договорът да бъде обявен да недействителен, евентуално е поддържала, че, ако договорът бъде обявен за недействителен, единствено тя, а не кредитополучателят, има право да претендира вземане, поради използване на паричните средства без правно основание. Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на чл.6, § 1 и чл.7, § 1 т Директива 93/13/ ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителски договори, както и на принципите на ефективност, правна сигурност и пропорционалност. Поставеният спор пред запитващата юрисдикция се отнася до правните последици, до които може да доведе обявяването на договор за ипотечен кредит за изцяло недействителен, тъй като след премахването на неравноправните клаузи не може да се изпълнява, по-конкретно относно насрещните претенции на страните по договора. В т.68 6 на решението на СЕС се приема, че съвместимостта с правото на Съюза на национални правила, уреждащи практическите последици от нищожността на договор за ипотечен кредит, поради наличието на неравноправни клаузи, зависи от това дали тези правила, от една страна, позволяват да се възстанови правното и фактическо положение на потребителя, в което би се намирал при липсата на този договор, а, от друга страна, не застрашава търсения с Директива 93/13 възпиращ ефект. Посочено е, че, подобно на възможността за потребителя да предяви вземания, произтичащи от нищожността на договора за ипотечен кредит, претенциите на продавача или доставчика спрямо потребителя биха могли да бъдат допуснати само, ако не застрашават целите, посочени в т.68 от решението. Прието е, че тълкуване на националното право, според което кредитната институция би имала право да иска от потребителя обезщетение, надхвърлящо връщането на паричните средства, предоставени за изпълнението на този договори, следователно да получи възнаграждение за ползването на тези средства от потребителя, би допринесло за премахване на възпиращия ефект, който обявяването на договора за недействителен упражнява върху продавачите или доставчиците. Даденият отговор от СЕС е, че в контекста на обявяването на договор за ипотечен кредит за изцяло недействителен, тъй като след премахването на неравноправните клаузи той не може да се изпълнява, чл.6, § 1 и чл.7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат съдебна практика по тълкуването на националното право, според която потребителят има право да иска от кредитната институция обезщетение, надхвърлящо връщането на платените месечни вноски и разноските, платени във връзка с изпълнението на този договор, както и плащането на законна лихва за забава, считано от поканата за плащане, при условие, че са спазени целите на Директива 93/13 и принципът на пропорционалност, но не допускат съдебна практика по тълкуване на националното право, според която кредитната институция има право да иска от потребителя обезщетение, надхвърлящо връщането на паричните средства, предоставени за изпълнението на този договор, както и плащането на законна лихва за забава, считано от поканата за плащане.

Разпечатката съдържа 27 от 63 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/2e73365a-ab61-4a84-92f1-239f4152ce46