Решение № 21 от 12.01.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 21

**** 09.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Тодорова

Членове:

Диана К. Стоянова

Цветелина Г. Хекимова при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Светлана Тодорова Въззивно гражданско дело № 20233100501615 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба вх. № 22876/27.03.2023г., подадена от С. Й. К., ЕГН **********, **** чрез адв. И. З. САК срещу Решение № 670/02.03.2023 г. по гр.д. № 5219/2022 г. по описа на ВРС, гр.о., 46 с-в срещу частта от решението, с която са отхвърлени: предявените от нея срещу „ПЛАН Р“ ЕООД, ЕИК 205831716 иск с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата, представляваща разликата над 496.77 лв. до претендираните 1540 лв., съставляваща наемна цена по договор за наем от 21.04.2021 г. за месеците август 2021 г. и септември 2021 г. и за периода 21.08.2021 г. – края на м. септември 2021 г., иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 50.91 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на задължението за 1 плащане на наемна цена за м. август и м. септември 2021 г. /в общ размер от 1540 лв./ за периода 30.09.2021 г. - 26.01.2022г., иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 88.55 лв., представляваща неустойка съгл. т. 2.4. от договор за наем от 21.04.2021 г. за забавено изпълнение на задължението за заплащане на наемната цена за м. септември 2021 г. за периода 05.09.2021 г. – 27.09.2021 г., иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 2310 лв., претендирана като неустойка съгл. раздел VII, т. 7.1 от договор за наем от 21.04.2021 г. за неизпълнение на задължението за предаване на фактическото владение върху наемния имот, както и иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 233, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 3138.83 лв., представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на договор за наем от 21.04.2021 г., което неизпълнение се изразява в пропуск на наемателя да съобщи за наличието на теч в наемното помещение, измерими с разходите за възстановяване на помещенията на сутерена, коридора, тоалетната и килера на първи етаж от наемния имот, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 26.04.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.

Във въззивната жалба процесуалният представител на въззивника моли за отмяна на решението в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго решение, с което да бъдат уважени изцяло предявените искове, както и да бъдат присъдени съответните разноски за първа и втора инстанция. Развива доводи за неправилност на решението в обжалваната част, като счита, че ВРС неправилно е приел, че след като договорът за наем е прекратен автоматично, считано от 21.08.2021 г., поради допусната забава в плащането на дължимата наемна вноска повече от 15 дни от датата на падежа, то не се дължи и наемната цена за последващ период. Така счита и по отношение на извода на съда, че при последващо оставане на наетата вещ в държане на наемателя по вече прекратеното наемно отношение се създава друга облигационна връзка, въз основа на която иск не бил предявяван, поради което претенцията за наем след автоматичното прекратяване на договора била приета за неоснователна. Посочва, че разпоредбата на чл.236, ал.1 от ЗЗД предвижда, че ако след изтичане на наемния срок използването на вещта продължи със знанието и без противопоставяне на наемодателя, 2 договорът се счита продължен за неопределен срок, като в настоящия случай, след допусната забава в плащането на дължимата наемна вноска повече от 15 дни от датата на падежа, използването на вещта е продължило със знанието и без противопоставяне на наемодателя до момента на отправеното от ищцата писмено уведомление до ответника на 27.09.2021 г., получено от него на 30.09.2021 г., затова следвало да се приеме, че наемното облигационно отношение между страните е действало до тогава, съответно ответникът дължи наем, а не обезщетение. Поради посоченото, въззивникът счита, че се е стигнало и до неправилно определяне на периода, през който наемателят е задължен да заплаща разходи за ел. енергия - до 21.08.2021 г., вместо до 30.09.2021 г. Също така се посочва, че некоректното определяне периода на действие на договора за наем е довело и до неправилно определяне на дължимото по предявения иск с правно основание чл.86, ал. 1 ЗЗД и размера на дължимата неустойка за забава в размер на 0.5 % от дължимата сума за всеки просрочен ден. За неправилен се сочи и изводът на ВРС, че ответникът не е бил в забава за плащане на дължимия наем след прекратяване на облигационното правоотношение, поради извършеното прихващане, тъй като обратното действие на прихващането се посочва, че настъпва само до момента, към който прихващането е могло да се извърши, т.е. към 30.09.2021 г., а към този момент задължението за неустойка за забава, вече се счита за формирано. За правилно се счита приетото от ВРС, че е недопустимо дори при установен остатък от насрещното вземане на ответника, съдът да извършва служебно прихващане и с други насрещни вземания, доколкото такова искане не е изрично направено от ответника, а направеното възражение за прихващане се отнася до претендираните от ищцата суми за дължим наем, но не и спрямо други нейни вземания. За неправилно приет за неоснователен се счита и предявеният иск за сумата 88.55 лв., представляваща неустойка съгл. т. 2.4. от договор за наем от 21.04.2021 г. за забавено изпълнение на задължението за заплащане на наемната цена за м. септември 2021 г. за периода 05.09.2021 г. до 27.09.2021 г. Въззивникът счита, че ВРС правилно е приел за неизпълнено от ответника задължението за връщане на имота след настъпилото прекратяване на наемния договор, но за неправилно се счита приетото, че неустойка в размер на утроената наемна цена за всеки месец след прекратяването на договора е нищожна. За неправилно се сочи и произнасянето на ВРС по иска с правно основание 3 чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.233, ал.2 от ЗЗД, а именно, че наемателят не е отговорен за причинените вреди на наетата вещ, както и по отношение на акцесорната претенция за лихва. Въззивникът намира за неправилно прието от ВРС като ирелевантно обстоятелството, че имотът е бил в държане на ответника до 27.09.2021 г., тъй като то било е относимо към всеки един от предявените искове, както и към преценката, дали определената в чл. 7.1 от процесния договор за наем, неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. За неправилно се счита приетото от ВРС, че не е установена по безспорен начин причинната връзка между настъпилите вреди и неизпълнението на задължението на наемателя незабавно да съобщава за повредите върху наетата вещ, защото се твърди, че в случая, наемателят е проявил явна небрежност и безотговорност, като въобще не е посещавал наетия обект и не е следял за повреди и други посегателства върху наетата вещ. Моли за отмяна на решението в отхвърлителната му част и присъждане на разноските за пред двете инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „ПЛАН - Р“ ЕООД, ЕИК 205831716, с който се оспорва изцяло предявената въззивна жалба против Решение № 670/02.03.2023 год., постановено по гр. д. № 5219/ 2022 год. по описа на ВРС46 състав, която счита за неоснователна, поради което следва да бъде оставена без уважение. Излага становище, че доводът на въззивника, позовавайки се на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД, за да твърди, че договорът за наем е продължен за неопределен срок, след като наемателят е продължил да ползва наетия имот след изтичане на срока на договора, не може да бъде споделен, тъй като наемното правоотношение е прекратено предсрочно поради неплащане на наем от страна на наемателя. В договора било предвидено, че наемателят дължи връщане на наетия имот незабавно след прекратяване на договора и това показвало, че наемодателят се е противопоставил на ползване на наетия имот след прекратяване на договора. Ето защо за правилен се счита изводът на първоинстанционния съд, че наемателят не дължи наем след 21.08.2021 год. Останалите доводи на въззивницата също се сочат за неоснователни, тъй като се основават на предположението, че договорът за наем е продължен за неопределен срок, след като наемателят е продължил да ползва наетия имот след изтичане на срока на договора. Поради това 4 въззиваемата страна намира, че първоинстанционният съд правилно е определил срока на наемното правоотношение и съответно дължимите от представляваното от въззивницата търговско дружество суми за ел. енергия, за обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и претендирана неустойка. Неустойката по чл. 7.1. от договора за наем се счита за нищожна, тъй като не изпълнявала основните си функции. Нейният размер, представляващ утроена наемна цена за всеки месец след прекратяване на договора, в който наетото помещение не е върнато, се определя като твърде висок и несъответстващ на очакваните вреди от неизпълнението на задължението за връщане на наетия имот. В допълнение се посочва, че наемателят, след като не е ползвал наетия имот след 21.07.2021г., то след датата на прекратяване на договора за наем – 21.08.2021г., наемодателят не е имал никаква пречка да установи своята фактическа власт върху помещението. За правилен се сочи изводът на ВРС, че не е установено по безспорен и категоричен начин времето, когато е настъпила твърдяната вреда по имот. Съгласно СТЕ не можело да се установи кога точно се е случил този теч - през м. септември 2021 год. или по-рано.

Отделно от това се посочва, че в протокола, съставен при отваряне на наетия имот на 27 септември 2021 г., не било отбелязано, че е настъпило наводнение, а свидетелката М., работила в наетия имот, свидетелствала, че последиците от теча са установени през декември 2021 г. Поради това въззиваемата страна намира решението на ВРС за отхвърляне на иска за обезщетение за вреди от теча за правилно. В заключение, моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Страните не са направили доказателствени искания.

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД като взе предвид направените оплаквания с жалбата, изложените доводи и съображения на страните, както и събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл. 267, ал. 1 ГПК, подадена е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Правомощията на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК са : да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси 5

– ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно.

Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост.

От представените и неоспорени по делото писмени доказателства е установено по делото, че въз основа на договор за наем от 21.04.2021г. между „ПЛАН Р“ ЕООД ЕИК 205831716, от една страна, като наемател, и С. Й. К.

ЕГН **********, от друга страна, като наемодател, са възникнали облигационни отношения, при които наемодателят е предоставил на наемателя за временно и възмездно ползване свой имот, находящ се в ****, и представляващ кафене на две нива със застроена площ от 125.90 кв.м.

Договорът е сключен за срок от две години, считано от 01.05.2021г. до 30.04.2023г. при месечна наемна цена от 770 лева, платима до 5-то число на текущия месец.