Решение № 3573 от 14.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3573 гр. София, 14.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Хрипсиме Мъгърдичян

Цветина Цолова при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100509946 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 16.07.2023 год., постановено по гр.дело №14882/2023 год. по описа на СРС, ГО, 27 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Топлофикация София” ЕАД срещу Ц. В. П. искове с правно основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ вр. с чл. 200 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 85.30 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.09.2019 год. до 30.04.2021 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“****, абонатен №444194, сумата от 15.07 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2020 год. до 23.09.2022 год. и сумата от 21.09 лв. – главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.09.2019 год. до 30.04.2021 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №58938/2022 год. по описа на СРС, ГО, 27 с-в – 28.10.2022 год. до окончателното им изплащане, като искът за главницата е отхвърлен в останалата му част до пълните предявени размер и период, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 4.39 лв. – обезщетение за забава върху главницата за цена на услугата дялово разпределение за периода от 31.10.2019 год. до 23.09.2022 год. – изцяло и ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца направените разноски в исковото производство и заповедното производство в размер на 776.79 лв. /след компенсация/.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в 1 законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Ц. В. П..

Жалбоподателят поддържа, че ищецът не бил доказал съществуването на твърдяното облигационно правоотношение. Липсвал договор между страните, като нямало и данни за публикуването на общите условия на ищеца. Ответникът не бил собственик или ползвател на процесния недвижим имот. Последният не бил и топлофициран. По делото бил представен нотариален акт за учредяване на право на строеж, но нямало доказателства за въвеждането в експлоатация на сградата, както и на енергийния обект – абонатна станция и присъединителни съоръжения. Не следвало да бъде кредитирано заключението по съдебносчетоводната експертиза, тъй като същото било изготвено въз основа на приобщените по делото доказателства. Общият топломер не бил преминал през последваща метрологична проверка за годност на всеки две години. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Топлофикация София“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивна т а жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 153 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е това физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с 2 изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

В разглеждания случая по делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото, че ответникът е собственик на процесния апартамент №61, находящ се в гр.София, ж.к.“С**** – по силата на нотариален акт за учредяване на вещно право на строеж от 09.11.2007 год. ответникът е учредил и запазил за себе си правото на строеж за построяването на конкретни обекти в процесната сграда, в т.ч. апартамент №61, като строежът е бил осъществен и на 16.01.2013 год. е било разрешено ползването му.

Несъмнено е също така, че процесната жилищна сграда с три входа, състояща се от секция А, секция Б и секция В, е била изградена в УПИ ХІІІ-194, кв.18 по плана на гр.София, като за същата са определени следните адреси: секция А – ж.к.“****, вх.Б, секция Б – ж.к.“****, вх.А и секция В – ж.к.“****, вх.В. В този смисъл ответникът се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди, респ. има качеството на битов клиент, както обосновано е приел и СРС.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.

В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, 3 доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, следва да се приеме, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 год. за топлоснабдяването /обн., ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 год./.

Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/, като според чл.

145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.

Установено въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че водната отоплителна инсталация на процесната сграда е лъчева и не се прилага дялово разпределение; отчитането на топлинната енергия за имота се извършвало с топломер и водомер за топла вода, които били затапени през целия процесен период; делът на ответника за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, е бил и з ч и с л е н в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като технологичните разходи са били отчислявани ежемесечно от ищеца, а общият топломер в абонатната станция е бил преминал през метрологични проверки. Вещото лице изрично е посочило, че от техническа гледна точка наличието на метрологична проверка, макар и след изискуемия срок /24 месеца/, със заключение „съответства“ /както било в частност/, дава основание за извода, че за този период общият топломер бил годно средство за техническо измерване.

Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената в имота топлинна енергия. В този смисъл СГС счита, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно определените цени. Въпреки че последваща проверка на средството за търговско измерване следва да се извършва периодично /чл. 43, ал. 2 вр. с ал. 4 ЗИ/ и за топломер, използван в абонатна станция, периодичността на проверките е две години /като това е и в частност срокът на валидност на проверката от 2017 год./, за исковия период вещото лице по съдебно-техническата експертиза не е установило неправомерно начисляване на суми за топлинна енергия. Напротив, констатирало е, че те са били 4 начислявани съобразно нормативните актове за топлоснабдяването. Съобразно приетото погоре, през 2021 год. на топломера в абонатната станция е била извършена последваща проверка и е било констатирано съответствие с изискванията към средствата за измерване.

Ответникът не е провел насрещно доказване, с което да опровергае или разколебае проведеното доказване от страна на ищеца, че сумите, представляващи цена на топлинна енергия, са в размер по-малък от определения чрез заключенията на вещите лица, включително не е провел насрещно доказване възможна ли е разлика между доставеното и отчетеното количество топлинна енергия.