Решение № 1559 от 30.06.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1559 гр. Бургас, 30.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИВАН Г. ДЕЧЕВ при участието на секретаря СВЕТЛАНА П. ТОНЕВА като разгледа докладваното от ИВАН Г. ДЕЧЕВ Гражданско дело №

20252120101049 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на М. П. П., ЕГН ********** от *** против “Фератум България“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Д. В. н. и И. В. В. за обявяване на сключения договор за потребителски кредит № 1391645/11.10.2024г. за нищожен, а при условията на евентуалност за недействителен.

Ищцата твърди, че между страните има сключен договор за потребителски кредит № 1391645/11.10.2024г., по силата на който й е бил отпуснат кредит в размер на 1500 лева, платими на 12 вноски, при 23% лихва и 49.11 % ГПР. Ищцата е изтеглила сумата на каса следващия ден. На същата дата, когато е сключен договорът, между ищцата и ***. е бил сключен и договор за гаранция /поръчителство/ в размер на 1470 лева, платими на 12 вноски, като падежите им съвпадат с падежите на договора за потребителски кредит. Според ищцата, договорът за кредит е нищожен и недействителен. Заявява, че ГПР не е посочен коректно в договора, като всъщност размерът му е много по-голям. Ако възнаграждението на поръчителя-гарант се включи в ГПР, то тогава ще се надвиши максимума, определен в ЗПК. Задължение на кредитора е да включи и това възнаграждение, което е разход по договора. Посоченият в договора ГПР се получава при заобикаляне на закона, чрез въвеждане на института на гаранта поръчител. Ето защо договорът е нищожен. Длъжникът не е имал избор и е трябвало да сключи договор с гарант, ако е искал да получи заемната сума. Възнаграждението на гаранта е предвидено изначално, при сключване на договора. То е трябвало да се включи в ГПР, в противен случай договорът е недействителен. Договорът за поръчителство е пряко свързан с договора за кредит по смисъла на ЗПК, понеже за предоставянето на услуга “гарант/поръчител“ потребителят дължи през целия срок на договора заплащане на възнаграждение на поръчителя. Разходът за потребителя по договора за поръчителство е сигурен, понеже предоставянето на гаранция е необходимо условие да се получи заем, а условията за представяне на друго, различно обезпечение, са на практика невъзможни да бъдат изпълнени. Невключването на вземането за възнаграждение по 1 договора за гаранция към ГПР е нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Така се поставя потребителят в неравностойно положение спрямо кредитора и няма информация колко точно е оскъпяването по кредита. Действителен собственик и на двете дружества е едно и също юридическо лице. Следователно кредиторът и поръчителят са свързани лица по смисъла на ТЗ. Ето защо договорът за гаранция няма самостоятелен характер, а е част от кредитното правоотношение. Понеже има пълно несъответствие между действителния и формалния ГПР, то договорът за кредит е недействителен. Срещу заплащане на възнаграждението за поръчителство потребителят не получава каквато и да е услуга.

Уговореното в договора за гаранция заобикаля закона, поради което клаузата за възнаграждение е нищожна. На длъжника не е дадено право на избор и възможност да договаря свободно, поради което договорът не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца. Налице е неравноправно договаряне чрез използване на предварително фиксирани клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Със сключване на договора за поръчителство не се преследва легитимна цел, а единствено оскъпяване на договора за кредит и заобикаляне на ЗПК относно максималните допустими размери на ГПР. Моли се исковете да се уважат. Исковете са по чл.26 ЗЗД и чл.22 ЗПК.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който искът се оспорва. Счита, че договорът за кредит не е нищожен. Поръчителството на третото лице не е задължително условие за сключване на договора. Потребителят сам избира обезпечението и може да посочи свой поръчител. Исковете са недопустими, понеже не са насочени против гаранта ***. Той е самостоятелно юридическо лице и договорът за гаранция е сключен с него. Ответникът не е страна по това облигационно правоотношение. Ищецът сам е избрал кое лице да му бъде поръчител и е подал заявлението за кредит. Ето защо не е налице заблуждаваща търговска практика. Няма нарушение на чл.143 ЗЗП, понеже ищецът не е бил длъжен да сключва договор с поръчител. Разходът по договора за гаранция не се включва в ГПР, тъй като самият договор не е задължителен. Моли исковете да се отхвърлят.

Бургаският районен съд счита, че с исковата молба е сезиран само с един иск, за обявяване недействителността /нищожността/ на договора за потребителски кредит, на основание чл.22 ЗПК и чл.26 ЗЗД, независимо, че в петитума формално се съдържат две отделни искания – за обявяване нищожността, а евентуално и недействителността на договора. Касае се за един иск, предвид изложените в него факти за нарушение на ЗПК и на ЗЗД, който е общ закон в случая, като ЗПК използва термина недействителен за договора за кредит при определяне на правните последици от нарушаване на императивните законови правила, а ЗЗД посочва такъв договор за нищожен. Впрочем в уточнителната си молба ищцата е заявила, че двата предявени иска са идентични и моли да се разгледа само единият.

По същество съдът намира иска за обявяване недействителността на целия договор за заем за основателен.

Сключен е бил договор за предоставяне на потребителски кредит № 1391645/11.10.2024г. между кредитора “Фератум България“ ЕООД и длъжника М. П. П..

Според договора, в полза на ищеца е предоставен заем от 1500 лева, който е следвало да се върне на общо 12 месечни погасителни вноски. Всяка погасителна вноска включва част от дължимите главница и лихва, видно от погасителния план. Лихвеният процент е в размер на 23%. Общият размер на всички плащания е 1845 лева, която сума е сборът от общия размер на заемната сума /1500 лева/ и лихвата /345 лева/. ГПР е в размер на 49.11%. Според чл.5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от *** в полза на дружеството. Записано е, че кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице са поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.

2

Сключен е бил и договор за гаранция /поръчителство/ от 11.10.2024г. между *** p.l.s. и М. П. П., във връзка с договора за потребителски кредит, с който гарантът е предоставил гаранция на клиента, като се е задължил да обезпечи изпълнение на задълженията, произтичащи от договора за потребителски кредит. Определена е такса за гаранцията в размер на 1470 лева, дължима от клиента, която трябва да се заплаща по банкова сметка на месечни вноски в размерите, условията и падежите, уговорени съгласно погасителен план. Гарантът се е задължил солидарно с клиента да отговаря спрямо кредитора за изпълнението на всички задължения, произтичащи от договора за потребителски кредит между клиента и кредитора в размер до 7000 лева. Клиентът се задължава да заплати на гаранта такса за предоставянето на гаранцията, която да се преведе по банковата сметка на гаранта, съгласно погасителния план.

Процесният договор за паричен заем попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на сключения договор. БРС намира, че в случая има нарушение на т.10 от посочената разпоредба. В т.10 е записано, че договорът следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

При справка в Търговския регистър се констатира, че едноличен собственик на капитала на “Фератум България“ ЕООД, е “***“, с предишни наименования “***“ и “***“.

Гарант по договора за гаранция е *** p.l.s., в което акционер е ***, който е променил наименованието си на ***., а след това на ***. Ето защо според БРС се установява, че притежателят на капитала на Фератум България ЕООД /кредитор/ и на *** p.l.s. /гарант/ е едно лице. Съдът намира, че макар договорът за потребителски кредит и договорът за гаранция да са сключени формално като отделни договори, то е очевидна свързаността между кредитора и гаранта, поради което трябва да се приеме, че дългът по заемното правоотношение и този по договора за гаранция следва да се разглеждат като едно цяло и задължението към гаранта е следвало да се включи в общия размер на разходите по кредита.

Това не е станало, като ответникът изрично в отговора си е заявил, че в ГПР не е включено възнаграждението към гаранта. В договора за потребителски кредит наистина е посочен размер на ГПР, като така формално е спазен законът, но този размер не е правилно определен, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с *** p.l.s. Според договора за кредит, задължението се обезпечава с поръчителство, предоставено от *** p.l.s.

Наистина, съгласно договора, длъжникът може да посочи и друго физическо лице за поръчител, но в случая договорът за гаранция е сключен същия ден, когато е сключен и договорът за кредит и то с гаранта, определен от кредитора. Налага се извод, че кредиторът не е допуснал да се сключи договор за кредит без в същия ден да бъде сключен и договор за гаранция с точно определено и одобрено от него дружество – гарант, чийто капитал е собствен на същото лице, което притежава и капитала на кредитора. Освен това в погасителния план към договора за гаранция фигурират същите падежи на плащане, каквито са и в погасителния план към основния договор, т.е. договорът за кредит е тясно свързан с договора за гаранция и двата договора се сключват едновременно по волята на кредитора, за да бъде въобще отпуснат кредит. Съвкупността от двата договора, уговорката, че гарантът е посочен от заемодателя, сключването на договорите в един и същи ден, притежаването на капитала на двете дружества сочи, че възнаграждението на гаранта трябва да е включено в 3 общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно цитираната разпоредба в понятието „Общ разход по кредита за потребителя“ следва да бъдат включени всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В този смисъл – възнаграждението по договора за гаранция следва да бъде включено в ГПР по процесния договор за потребителски кредит, тъй като представлява косвен разход по кредита. В процесния случай този разход не е включен в ГПР, няма и спор за това, поради което и съдът приема, че посоченият размер на ГПР в договора за кредит не е определен правилно. Кредиторът сам е посочил в договора, че ГПР 49.11% и ако се прибави и разходът за възнаграждението на гаранта /1470 лева, фактически равен на отпуснатия кредит/, размерът на ГПР ще надвиши 50% и така се стига до нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. Мотивиран от изложеното, съдът намира, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Очевидно е, че текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. ГПР е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. С други думи следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. При това положение, настоящият състав намира, че се налага извод, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК да се посочи действителния ГПР по договора, поради което на основание чл. 22, ал. 2 от ЗПК следва да се приеме, че договорът е недействителен. Искът е основателен и трябва да бъде уважен, като процесният договор се обяви за недействителен.